Р Е Ш Е Н И
Е
№
.......…………....…/……….......……...2020 год., гр. Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение, четвърти състав, в открито съдебно заседание на шести юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
ИВАЛЕНА ДИМИТРОВА – мл. съдия
при участието на
секретаря ПЕТЯ ПЕТРОВА,
сложи за разглеждане
въззивно гр. дело № 657
по описа на съда за 2020 год.,
докладвано от младши
съдия И. Димитрова,
за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда
на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Т.
М. КОМЕРС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна,
район „Одесос“, ул. „ Одесос“ № 20, ет. 1, чрез адв. Р.Д. – ВАК, срещу Решение
№ 5750/16.12.2019 г., постановено по гр. дело № 8756/2019 г. по описа на РС
-Варна, с което е отхвърлен иска на „Т. М. КОМЕРС“ ЕООД, ЕИК *********, за
осъждане на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, за сумата от 386,16
лв. – имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на
удръжка от трудовото възнаграждение на П.К.М., ЕГН **********, като вноска за
месец септември 2014 г., причинена в резултат от неправомерно поведение на
служител на „Банка ДСК“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в
извършване на действия по продължаване на принудителното изпълнение по и.д. №
637/2011 г., при ЧСИ Р.Т., рег. № 717, по издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1533/2011
г. на ВРС,
XXV състав, въпреки
знанието, че П.К.М.не е титуляр на задължения по Договор за кредит от
13.08.2007 г., въз основа на който са издадени ЗНИ и ИЛ по ч.гр.д. № 1533/2011
г. на ВРС,
XXV състав, и е предприето
принудително изпълнение, което вземане е цедирано в полза на ищеца „Т. М. Комерс“
ЕООД, ЕИК *********, с договор за цесия от 21.05.2019 г.
Жалбоподателят „Т. М. КОМЕРС“ ЕООД
счита постановеното решение за
незаконосъобразно и неправилно, като моли за неговата отмяна. Твърди, че в
противоречие на събраните по делото доказателства съдът е достигнал до погрешен
извод, като е допуснал съществени грешки при формиране на вътрешното си
убеждение. Сочи, че първоинстанционният съд погрешно е квалифицирал иска, с
който е бил сезиран, поради което в решението си не е обсъдил правнорелевантните
факти за спора, като не са били обсъдени и всички твърдения на ищеца, свързани
именно с това. Излага, че квалификацията на иска следва да бъде по чл. 3 ГПК, а
не по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемото
дружество „ОТП Факторинг България“ ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва
жалбата като неоснователна, моли за обезсилване на първоинстанционното решение
и прекратяване на производството пред настоящата инстанция поради недопустимост
на иска като вече решен със СПН, в условие на евентуалност моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, обосновано и
законосъобразно. Твърди, че първоинстанционният съд с доклада е разпределил
доказателствената тежест между страните, като въззивникът след това не се е
възползвал от възможността за допълнителни възражения и доказване на твърдените
от него факти и обстоятелства, поради което същите са преклудирани. Сочи още,
че не са налице всички елементи от фактическия състав на твърдения от
въззивника деликт, поради което и същият не се е осъществил. Излага подробни
съждения в този смисъл.
Моли за присъждане на разноски.
В
съдебно заседание въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата, моли за
отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззиваемото
дружество, чрез процесуален представител, поддържа отговора на въззивната
жалба.
Съдът съобрази следното:
В исковата си молба ищецът „ Т. М.
Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, е навел следните твърдения:
Въз основа на подадено от „Банка ДСК“
ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист е образувано заповедно производство по ч. гр. дело №
1533/2011 г. по описа на РС – Варна
за вземане на банката по Договор за
кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г. и Допълнително споразумение от
30.06.2010 г. към Договора за кредит срещу лицата М.Ж.Ж., Ц.Н.И. – поръчител, и
П.К.М.– поръчител.
Твърди се, че лицето П.М.не се е
намирал в облигационна връзка, включително и като поръчител, с банката по
отношение на заявеното вземане по Договор за кредит за текущо потребление от
13.08.2007 г., а същият е бил поръчител по друг договор за кредит на М.Ж..
Въпреки това „Банка ДСК“ ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист и срещу П.М.по договора за кредит от
13.08.2007 г.
Твърди се, че е издадена Заповед № 1324/02.02.2011 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.
гр. дело № 1533/2011 г. на РС - Варна и изпълнителен лист, с които П.К.М.е
осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, солидарно с кредитополучателя и
действителния му поръчител - Ц.И., сума
в общ размер на 14 456,39 лева – задължение по Договор за кредит от 13.08.2007
г.
Въз основа на издадения изпълнителен
лист е образувано изпълнително дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег. №
717, срещу П.К.М.и на 14.07.2011 г. му е
връчена покана за доброволно изпълнение. Последният не е подал възражение срещу
издадената заповед, поради което тя е влязла в сила, като е наложен запор върху трудовото му възнаграждение.
Въз основа на договор за
покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г. ответното дружество „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********,
е конституирано
като взискател по изпълнителното дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т. с рег.
№ 717. В качеството му на частен правоприемник на „Банка ДСК“ ЕАД по
горепосочения договор за продажба на вземания,
ответното дружество е образувало
изп. дело № 911/2013 г. по описа на ЧСИ Р.Т. въз основа на издадените в полза на
праводателя му заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч. гр. дело № 8534/2011 г. на РС - Варна, с които П.М.е
осъден, в качеството му на поръчител на М.Ж., да заплати на банката сума в общ
размер на 16 296,12 лв. по договор за кредит за текущо потребление от
23.11.2007 г.
След като се запознал с двете заповедни
производства и образуваните срещу него изпълнителни дела, П.М.установил, че е
плащал чуждо задължение, за чието изпълнение не е поръчителствал. След подадено
от него възражение по ч. гр. дело № 8534/2011 г. на ВРС, било образувано гр.
дело № 702/2014 г. по описа на ВРС, като с влязло в сила съдебно решение
изпълнително дело № 911/2013 г. на ЧСИ Р. Т. е било прекратено по отношение на П.М..
Твърди, че вследствие на
постъпилите суми от удръжките на
трудовото възнаграждение на П.М.изпълнително дело № 637/2011 г. е приключено,
поради пълно погасяване на дълга по него.
Излага, че още през 2013 г. П. М. е
уведомил служител на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че срещу него е предприето
принудително изпълнение въз основа на несъществуващо поръчителство. Въпреки
това ответното дружество продължило недобросъвестно и в нарушение на добрите
нрави принудително да се удовлетворява от вземанията му за трудово
възнаграждение.
Въз основа на гореизложеното, ищецът
счита, че поведението на ответника, а именно: да изпълнява против М. въпреки че
е знаел, че М. не е поръчител по Договор за кредит от 13.08.2007 г., съставлява
злоупотреба с процесуални права по смисъла чл. 3 от ГПК, от което на П.М.са
причинени имуществени вреди в размер на 386,16 лева – удържани през м.
септември 2014 г. от трудовото му възнаграждение по изп. дело № 637/2011 год.
по описа на ЧСИ Р. Т. и преведени на ответното дружество. Поради това и „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК202317122, със седалище гр. София, дължи
обезщетение на М. за причинените имуществени вреди в горния размер. С договор
за покупка и прехвърляне на вземане от 21.05.2019 г. М. е прехвърлил на
ищцовото дружество вземането си към ответника за обезщетение за вреди, като на
длъжника е изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД, като е дадена възможност за
доброволно заплащане на процесната сума в 14-дневен срок от връчването му.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
писмен отговор от ответното дружество, в който искът се оспорва като
неоснователен.
Твърди, че процесният договор за цесия
от 21.05.2019 г. е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като твърдяната от
ищеца имуществена вреда няма характер на прехвърлимо вземане. Сочи, че
обезщетението за вреди е вземане с оглед личността, поради което е и
непрехвърлимо.
На следващо място твърди, че липсват
предпоставките за реализиране на претендираната от ищеца отговорност за
непозволено увреждане по чл. 3 от ГПК. Счита, че по делото липсват
доказателства за наличие на вреда. Твърди, че по силата на Договора за
покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД му е прехвърлило
пакет от вземания, ведно с всички привилегии, обезпечения и други
принадлежности, сред които вземания е и това срещу П.К.М.в качеството му на
задължено лице по влязла в сила Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист от 02.02.2011 г., издадени по ч. гр. дело № 1533/2011 г. по описа на
РС-Варна. Твърди, че като частен правоприемник на банката се ползва от
издадените в нейна полза и влезли в сила преди цесията Заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист от 02.02.2011 г., издадени по ч. гр. дело №1533/2011 г. на
РС-Варна, въз основа на които по искане на „Банка ДСК“ ЕАД е било образувано и
изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т.. Твърди, че след получаване на поканата
за доброволно изпълнение на 14.07.2011 г. лично от П.М., същият не е упражнил
правата си по чл. 414 от ГПК и възможността му за възражение е преклудирана.
Навежда, че пропускането от страна на П.М.на възможностите, които са му предоставени
по закон, не е основание да се приеме, че ответното дружество с поведението си
е злоупотребило с процесуални права. Възразява, че предприемането на
принудително изпълнение за вземане, за което кредиторът разполага с влязъл в
сила изпълнителен титул, не съставлява противоправно поведение. Възразява, че
запорът върху трудовото възнаграждение на П.М.е поискан от предходния взискател
по изпълнителното дело – „Банка ДСК“ ЕАД, поради което не е налице
причинно-следствена връзка между поведението му и твърдените от ищеца вреди.
Счита, че в случай, че за праводателя на ищцовото дружество са произтекли
вреди, то те са в резултат на грешка на служител на Банка ДСК ЕАД – отговорния
юрисконсулт, който е представил погрешен договор за поръчителство, както и на
съдия при РС – Варна, който не е изследвал обстойно представените със
заявлението документи. Твърди се още, че дори да се приеме, че е било налице
недобросъвестно процесуално поведение (в случая на юрисконсулт на „Банка ДСК“
ЕАД) и то е послужило като основа за издаване на заповедта за изпълнение, то
след като същата е влязла в сила, искът за обезвреда с основание чл. 3 от ГПК е
неоснователен. Счита още, че не е налице твърдяната от ищеца злоупотреба с
процесуални права по смисъла на чл. 3 от ГПК, защото самото узнаване от страна
на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че П.М.не е поръчителствал за процесното
задължение, не покрива съдържанието на недобросъвестност и злоупотреба с
процесуални права.
В съдебно заседание ищцовото дружество
поддържа иска си и настоява за уважаването му. Ответникът поддържа отговора на
исковата молба, моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за
установено следното от фактическа страна:
Видно от Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и М.Ж.Ж., на последния е предоставена сумата от 15 000 лева за срок от 120
месеца.
От Договор за поръчителство от
13.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Ц.И., е видно, че с
горецитирания договор се обезпечава изпълнението на задълженията на М.Ж. по
Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г.
От Договор за поръчителство от 30.06.2010 г. се установява, че П.М.е обезпечил
изпълнението на задължението на М.Ж. по договор за кредит № 14852425 от 23.11.2007 г. за сумата от 14 190 лева.
Въз основа на заявление от „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед № 1324/02.02.2011 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. д. № 1533/2011
г. на ВРС срещу М.Ж.Ж., Ц.Н.И. и П.К.М., които са осъдени солидарно да заплатят
на заявителя - кредитор сумата от 12 543, 90 лв. – главница по Договор за текущо потребление от 13.08.2007 г., сумата от 1302,89 лв. – договорна лихва върху главницата за периода от
07.09.2010 г. – 31.01.2011 г., сумата от 609,60 лева – лихва за закъснение за
периода от 07.09.2010 г. до 31.01.2011 г. , ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 31.01.2011
г., до окончателното изплащане на вземането.
Въз основа на посочената заповед за изпълнение, на 02.02.2011
г. е издаден изпълнителен лист в полза на
„Банка ДСК“ АЕД против М.Ж., Ц.И. и П.М..
По молба на „Банка ДСК“ ЕАД на 04.07.2011 г. е образувано изпълнително дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т..
Покана за доброволно изпълнение по изп.
дело № 637/2011г. е връчена лично на П.М..
На 25.07.2011г. е изпратено запорно съобщение от ЧСИ Р.Т. до „Фрапорт
Туин Стар Еърпорт Менджмънт“ АД –
работодател на П.М.. Същото е получено на 28.11.2011г., като видно от него е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на М..
От договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г. и приемо-предавателен протокол към него се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД е
прехвърлила на ответното дружество пакет от вземания, ведно с всички привилегии,
обезпечения и други принадлежности.
Видно от молба на „ ОТП Факторинг
България“ ЕАД по изп. дело № 637/2011г. по описа на ЧСИ Р.Т. е направено искане
за конституиране на ответното дружество като взискател, поради настъпило частно
правоприемство на вземането по силата на сключен договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012.
Въз основа на заявление на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 8534/2011 г., с която длъжниците М.Ж. и П.М.са осъдени солидарно да
заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата в общ размер на 16 296,12 лв., както следва:
сумата от 14341,61 лв., представляваща главница по Договора за кредит за текущо
потребление от 23.11.2007 г., сумата от 1388,60 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.07.2010 г. до 25.03.2011 г., сумата от 565,91 лв., представляваща наказателна лихва за
периода от 20.07.2010 г. до 25.03.2011 г., ведно със законната лихва върху
дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
06.06.2011 г., до окончателното й изплащане.
Въз основа на посочената заповед за изпълнение на 07.06.2011 г. е издаден и изпълнителен лист против
двамата солидарни длъжници.
Видно от молба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, на 19.11.2013 г. е образувано
изпълнително дело № 911/2013 г. по описа на ЧСИ Р.Т. за събиране на вземането по изпълнителния
лист, издаден по ч. гр. дело № 8534/2011 г. на РС-Варна.
Прието за безспорно установено и
ненуждаещо се от доказване е обстоятелството, че през 2013 г. П.К.М.е потърсил
ответното дружество и е заявил, че не е поръчител по Договор за кредит за
текущо потребление от 13.08.2007 г., по който против него е било предприето
принудително изпълнение по изп. дело № 637/2011
г. по описа на ЧСИ Р.Т., при
което служители на дружеството са узнали
този факт.
Видно от извлечения от изпълнително
дело № 637/11 г., на 04.09.2014 г. работодалят на П.М.- „Фрапорт Туин Стар
Еърпорт Мениджмънт“ АД е превел на ЧСИ Р. Т. сумата от 386, 16 лева, която сума
е изплатена на ответното дружество на дата 05.09.2014 г.
С договор за прехвърляне на вземане от
21.05.2019 г. П.М.е прехвърлил на „Т.
М. Комерс“ ЕООД вземането си срещу „ОТП
Факторинг България“ ЕАД в размер на 386,16 лева, представляващо вреда от удръжка от трудовото му възнаграждение за месец
септември 2014 г., настъпила в резултат
на злоупотреба с процесуални права от страна на дружеството, изразяваща се в
принудително изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т. с рег.
№ 717 и район на действие Окръжен съд – Варна за вземане срещу П.К.М.при знание, че
последното не съществува, използвайки
формално наличното изпълнително основание – заповед № 1324/02.02.2011 г. за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 07.02.2011 г., издадени
по ч. гр. дело № 1533 по описа на РС – Варна за 2011 г.
На 21.05.2018 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е било уведомено за извършената цесия.
С оглед така установеното от
фактическа страна, се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Възраженията на въззиваемото дружество, направени с отговора на
въззивната жалба и поддържани в хода на производството за недопустимост на
атакувания съдебен акт, поради наличието на формирана СПН по чл. 298, ал. 1 ГПК
и забраната за пререшаване на спора по чл. 299, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен
състав намира за неоснователни, доколкото липсва пълно съвпадение в предмета на
отделните искови производства, тъй като касаят различни процесни периоди.
Предявеният иск е с правно
основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК.
В чл. 3 от ГПК е уредено
правилото, задължаващо участващите в съдебните производства под страх от
отговорност за вреди да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. В цитираната разпоредба е залегнал
общият принцип за добросъвестното упражняване на права, като злоупотребилият с
процесуално право отговаря спрямо противната страна за вредите, които тя е
претърпяла вследствие на злоупотребата. По своето естество отговорността,
уредена в чл. 3 ГПК, е деликтна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Фактическият състав
на деликта включва кумулативното наличие на следните елементи: противоправно
деяние, като то може да бъде действие или бездействие, вреда, причинна връзка
между деянието и настъпването на вредите, както и вина на причинителя. В чл.
45, ал. 2 от ЗЗД е установена законна оборима презумпция, съгласно която във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното.
Според
чл. 49 ЗЗД „този, който е възложил на друг някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при и по повод изпълнението на тази работа”, като не е необходимо да се персонифицира прекият причинител на увреждането. Уредената в посочената разпоредба отговорност е на юридическите лица за
противоправни и виновни действия или бездействия на техни работници или
служители при или по повод изпълнение на
възложена работа. Отговорността е гаранционно – обезпечителна, като вината
следва да се търси не у този, който е възложил работа, а у този, който я
изпълнява.
Безспорно по делото е, че
през 2013 г. служители на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД са уведомени от П.М., че последният не е поръчител по Договор за
кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г., като въпреки узнаването на този
факт ответното дружество е продължило принудителното изпълнение срещу М..
Настоящият състав намира,че по делото не се установява нарушаване на принципите
на добросъвестността и добрите нрави. Добросъвестността е налице, когато процесуалното
право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с права,
ако страната действа със съзнанието, че защитава свое субективно право, а
именно в конкретния случай -
продължаване на действията по принудително събиране на вземане, за което
ответното дружество разполага с влязъл в сила изпълнителен титул. Касае се за
събиране на съдебно признато вземане, като съдът намира, че упражнаняването на това право от ответното
дружество не цели да увреди правата и законните интереси на П.М.. Още повече,
че последният е бил длъжен да полага нужната грижа за собствените си интереси,
като в негова тежест е своевременната защита на същите.
Безспорно е също, че ПДИ по
изпълнително дело № 637/2011 г. е връчена лично на П.М., като същият не е подал
възражение срещу издадената против него заповед за изпълнение и тя е влязла в
сила. В конкретния случай неподаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК при
надлежно връчена заповед за изпълнение по същество представлява признание от
длъжника, че дължи, съответно, че е съгласен да изпълни, включително и да търпи
принудително изпълнение. Пропускането на възможността за реализиране на защита от П.М.по предвидения
специален ред и в предвидените процесуални срокове срещу издадената заповед за
изпълнение води до неблагоприятни последици за длъжника, като изпълнителния
титул издаден въз основа на заповедта за
изпълнение е стабилизиран.
Въз основа на това
продължаването на принудителното изпълние от страна на ответното дружество
против П.М.след узнаването през 2013 г., съответно и през месец септември 2014
г., не съставлява противоправно деяние по отношение на М., тъй като същото е в
изпълнение на вземане, чиято безспорност е установена с влязла в сила заповед за
изпълнение. В допълнение последният е могъл, но не е упражнил предоставените му
от закона средства за защита, поради което съдът счита, че процесното
принудително изпълнение не е проведено недобросъвестно. В конкретния случай
безспорността на вземането е установена с влязла в сила заповед за изпълнение,
поради което не е налице злоупотреба с
процесуални права,
доколкото последната се състои в упражняването им в противоречие с тяхното
социално предназначение, с
цел извличане
неоправдана полза
или облага от съответно съдопроизводствено действие или желание
да се навреди другиму.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че не е
налице основание за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 3 ГПК на
ответното дружество, тъй като липсва един от обективните признаци на деликта, а
именно неправомерност на деянието. Предявеният иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне, като обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора и
отправеното искане от ответното дружество за присъждане на разноски, такива
следва да му бъдат присъдени в размер на 100,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5750/16.12.2019 г., постановено по гр.
дело № 8756/2019 г. по описа на РС –Варна, 9-ти състав.
ОСЪЖДА „Т. М. КОМЕРС“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, район „Одесос“, ул. „Одесос“ №
20 да заплати в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз
Александър Дондуков“ № 19, етаж 2, сумата от 100,00 лева – разноски пред въззивната
инстанция за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.