РЕШЕНИЕ
№
1816
гр.Русе, 04.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XII гр.
състав, в публично заседание на 08 октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател:
ДЕСИСЛАВАВЕЛИКОВА
при секретаря Светла
Георгиева като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3510 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Ищецът Г.В.Т. твърди, че на
13.11.2018 г. сключила с ответното дружество – „Сити Кеш“ ООД Договор за
паричен заем № 232311, по силата на който й бил предоставен кредит в размер на
800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40,08 % и годишен процент на
разходите 49,95 %, като следвало заема да бъде погасен за 43 седмици със седмична погасителна вноска за
първите 3 седмици в размер на 6,23 лв. и по 23,36 лв. за остатъчния период.
Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят следвало да осигури едно от двете
предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал.
2 от Общите условия към договора за заем или банкова гаранция, като при
неизпълнение съгласно чл. 8 от договора той дължал неустойка в размер на 766,
91 лв., която следвало да престира разсрочено към погасителната вноска, към
която се кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 33,77 лв. за
първите три месеца и по 16,64 лв. за остатъчния период, с която падежното
вземане нараствало на 40.00 лв. седмично. На основание на чл. 7, ал. 4 от
договора, вземанията на кредитора за главница, дължимата към момента договорена
лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки ставали автоматично предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски, без
да е било необходимо уведомление до заемополучателя за настъпването на
последиците на загубване на преимуществото на срока, като при настъпване на
събитието той дължал на търговеца неустойка за предсрочна изискуемост в размер
на 20 % от горепосочените суми. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не
дължала плащания за лихва и неустойки, тъй като договорът за кредит бил нищожен,
тъй като счита, че с договорения в чл. 3, ал. 7 фиксиран годишен лихвен процент
в размер на 40,08 % били нарушавали добрите нрави и бил в ущърб на потребителя
и в разрез с изискванията на добросъвестността, като се внасяло неравноправие
между правата и задълженията на страните по кредитната сделка. Възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума, като била налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената цена, като също нарушавала принципът
на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Твърди, че при заем с кратък срок на ползване
43 седмици, уговарянето на възнаградителна лихва от 40,08 % било необяснимо нито с разходите, които
правил заемодателят, нито с риска, който носил, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Счита, че реалният размер на дължимата
договорна лихва бил в по-голям размер от предвидените в договора 40,08 %,
поради скритото увеличаване на печалбата на кредитора, чрез включването на
договорката по чл. 6 във връзка с чл. 8 за заплащане на неустойка. Заявява, че
възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави и надвишавала трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва, поради което счита, че целия договор бил нищожен. Договорът
противоречал на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Иска да бъде постановено решение, с което
да се прогласи нищожността на договор за паричен заем № 232311, сключен с
ответника на 13.11.2018 г., като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона
за потребителския кредит. В условията на евентуалност, иска да се прогласи
нищожността на клаузите на чл. 6, на чл. 8 и на чл. 7, ал. 4 от Договора за паричен заем и на чл. 14, ал.
1, ал. 2 и ал. 3 от Общите условия, като неравноправни по смисъла ЗЗП, като
противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи изискванията на чл. 32 и чл.
33 от ЗПК, както и на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, като нарушаващи разпоредбите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22, във
вр. с чл. 23 от ЗПК.
Ответникът „Сити Кеш“ счита предявените искове за неоснователни.
От
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
На 13.11.2018 г. страните по
делото сключили Договор за паричен заем № 232311, по силата на който на ищцата бил
предоставен от ответника кредит в размер на 800 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент 40,08 % и годишен процент на разходите 49,95 %, като следвало
заема да бъде погасен за 43 седмици със
седмична погасителна вноска за първите 3 седмици в размер на 6,23 лв. и по
23,36 лв. за остатъчния период. Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят
следвало да осигури едно от двете предвидени обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора
за заем, като при неизпълнение съгласно чл. 8 от договора той дължал неустойка
в размер на 766, 91 лв., която следвало да престира разсрочено към
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка в
размер на 33,77 лв. за първите три месеца и по 16,64 лв. за остатъчния период,
с която падежното вземане нараствало на 40.00 лв. седмично. На основание на чл.
7, ал. 4 от договора, вземанията на кредитора за главница, дължимата към
момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки ставали
автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни
погасителни вноски, без да е било необходимо уведомление до заемополучателя за
настъпването на последиците на загубване на преимуществото на срока, като при
настъпване на събитието той дължал на търговеца неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 20 % от горепосочените суми.
Според заключението на
назначената по делото съдебно икономическа експертиза, което съдът кредитира,
предвид специалните знания на вещото лице, единственият разход, по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК, който кредиторът включил в договорения ГПР от 49,95 % бил
договорената годишна лихва по кредита в размер на 40,08 %. Размерът на законната лихва по
процесния Договор за паричен заем, считано от сключването му на 13.11.2018 г.
до падежната му
дата - 10.09.2019 г. бил 38,17 лв.
Размерът на договорената годишна лихва се увеличавала с уговорената в чл.6 във
връзка с чл.8 от процесния договор неустойка от договорен годишен размер 40,08
на годишен размер 214,74 %. Общото оскъпяване на кредита за неговия срок се
увеличава от размер 19,14 % на 115 % или от 153,09 лв. на 920 лв. С уговорената неустойка по чл.6 и
чл.8 от процесния Договор за паричен заем в размер на 766,91 лв. размерът на
ГПР се променял от договорен размер 49,95% на 720,20 %.
Установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.26,
ал.1 , пр.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона, а
съгласно ал.4 на същия законов текст нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части.
В конкретния случай процесната
сделка -Договор за паричен заем не е запратена от закона, поради което не е
нищожна съгласно
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона
за потребителския кредит, а наличието на нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора. С оглед изложеното предявения иск следва да се отхвърли.
Предвид сбъдването на
процесуалното условие за това следва да бъде разгледан и евентуалният иск.
Последователна е практиката на
Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не е било
направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо
основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 – чл.148 от
ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния
договор с ответника, а не в общите условия към него, клаузите на същия не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може
да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са
представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били
уговорени с ответника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – арг. от чл.
146, ал. 1 от ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението
на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор
с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 6 и чл.8 от договора за заем, респективно чл.14, ал.2 и ал.3
от ОУ към него, според която се дължи неустойка в размер на 766.91 лева при
неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение
чрез поръчител отговарящ на изискванията на чл.9, ал.2, т.1 от договора или
банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа
на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за
кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за
кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния консултант.
На следващо място неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са
настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване
на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед на което предявените искове относно чл. 6 и чл.8 от
договора за заем, респективно чл.14, ал.2 и ал.3 от ОУ следва да се уважат.
По отношение на претенциите
посочени в чл.7, ал.4 от договора и чл.14, ал.1 от ОУ към него следва да се
посочи, че същите са неравноправни, тъй като предвиждат следното: “ всички начислени задължения по договора главница,
дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими
неустойки/ стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на
плащане на две месечни погасителни вноски, без да е необходимо заемодателят да
уведомява допълнително изрично заемателя, като при настъпване на събитието по
тази алинея, заемодателят
имал право да начисли неустойка за предсрочна изискуемост без да уведоми
заемателя за това в размер на 20%“. В
случая договорът между страните би бил предсрочно прекратен не от потребителя,
а по инициатива на заемодателя. Формален повод за това би станало
обстоятелството, че потребителят би забавил плащането на две месечни
погасителни вноски. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно при неизпълнение
на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би могъл да претендира
единствено лихва за забава върху тази главница, или пък неустойка за забава,/
но не и компенсаторна/ стига последната да не е уговорена в необосновано висок
размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП.
Посочените клаузи противоречат на
ЗПК. Текста на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, според които годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС
на РБ, и когато има клаузи в договор,
надвишаващи тези стойности те се считат за нищожни. Видно от заключението на
назначената по делото съдебно икономическа експертиза включените като неустойки
претенции многократно надвишават посочените размери ГПР-720.20%. Но посочените
клаузи на Договора противоречат и на добрите нрави. Свободата на договаряне е
ограничена от забраната за накърняване на добрите нрави. Дори и неписани и
неконкретизирани, те съществуват като общи принципи в правото. Един от тях е
принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от нормите на правото интерес. Договарянето в
нарушение на добрите нрави е основание за нищожност и на сделките по чл.26 ал.1
от ЗЗД. Дали задължението за договорна лихва и неустойки излиза извън пределите
на нравствено допустимото следва да се преценява от аспекта на присъщите им
функции. Именно преценена от този аспект съдът
приема, че договорения ГПР е 720.20 %, дори без включване на неустойката
по чл.7, ал.4 от договора, което води на
извод за несправедливо съглашение, създаващо предпоставки за превръщането на
договорната лихва и неустойки за неоснователно обогатяване.
За пълнота на изложението следва
да се посочи, че съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла
на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката
изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател.
Според т.2 от ТР № 3/ 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г.на
ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.
Предвид гореизложеното предявените евентуални искове
следва да се уважат
като бъде признато, че клаузите на чл. 6, на чл. 8 и на чл. 7, ал. 4 от Договора за паричен заем и на чл. 14, ал.
1, ал. 2 и ал. 3 от Общите условия са нищожни като неравноправни по смисъла ЗЗП,
противоречащи на ЗПК, респективно като противоречащи на добрите нрави.
Съдът не дължи произнасяне
относно другите наведени основаниея за нищожност на процесните разпоредби от
договора за заем и ОУ към него.
Ответникът дължи на процесуалния
представител на ищеца сумата от 300 лв на основание чл.38, ал.1 от ЗА.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Г.В.Т., ЕГН **********о***, против "Сити Кеш" ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска" 29, ет. 7, иск
за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 232311, сключен между
страните на 13.11.2018 г., като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона
за потребителския кредит.
ПРОГЛАСЯВА
нищожността на клаузите на чл. 6, на чл. 8 и на чл. 7, ал. 4 от Договора за паричен заем № 232311/13.11.2018
г., на чл. 14, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Общите условия към него, сключен между Г.В.Т.,
ЕГН ********** *** и "Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Славянска" 29, ет. 7 , като неравноправни
по смисъла ЗЗП, като противоречащи на
ЗПК и на добрите нрави.
ОСЪЖДА "Сити
Кеш" ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска" 29, ет. 7 за заплати на адв. Д.Л.Ф.,***, сумата от 300 лв.-
адвокатско възнаграждение по делото на основание чл.38, ал.1 от ЗА.
Решението може да се обжалва пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: