№ 6603
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100507565 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 6524 от 27.04.2023 год., постановено по гр.дело № 19585 по описа за
2021 год. на СРС, 159 с-в са УВАЖЕНИ предявените от С. П. С., ЕГН **********, действащ
чрез процесуалния си представител адв. К. Б. от АК Русе, със съдебен адрес: гр. София, ул.
****, офис – партер срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Витоша“, ул. ****“ (правоприемник на „БНП П.П.Ф.”
С.А., Париж, рег. № ****, чрез „БНП П.П.Ф.” С.А. клон България, ЕИК ****) иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 143 ЗЗП и е ПРОГЛАСЕН ЗА
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARU-18816438,
оторизационен код a7830x24 от 03.09.2021 г., сключен между страните. Ищецът е осъден на
основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА да заплати сума в размер на 600
лева, представляваща получена безплатна правна помощ, както и сума в размер на 80 лева,
представляваща заплатена държавна такса по делото.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК е подадена въззивна жалба от
ищеца, с която се обжалва решението, като неправилно и незаконосъобразно, като излага и
подробни съображения за това. На първо място, въззивникът твърди, че неправилно съдът е
приел за приложими постановките на разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК и към
застрахователния сертификат и общите условия по застраховката, на което основание е
приел и че договорът за потребителски кредит е недействителен. Поддържа заявеното още в
отговора на исковата молба относно отделното съществуване на правоотношението по
сключения договор за потребителски кредит и застрахователното правоотношение,
застрахователната премия по която се плаща едновременно с погасителната вноска
единствено с цел да улесни потребителя при усвояването, погасяването и плащането по
кредита. Счита, че цитираната разпоредба не се тълкува разширително поради императивния
1
си характер, поради което следва да се прилага единствено спрямо договора за
потребителски кредит, а не и за следващи изменения или допълнения на същия. Във връзка
с това възражение, твърди, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като е приел
наличие на разминаване на шрифта по процесния договор със законовите изисквания за
минимален размер, което е допустимо да се преценява единствено след преценка на вещо
лице, разполагащо с необходимите специални знания. Нито от страна на ищеца е искано
назначаване на експертиза, нито съдът е назначил служебна такава. На второ място, оспорва
да е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. На трето място, оспорва изводите на
съда, че липсва по договора за кредит изчерпателна и ясна информация относно взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР, като посочва конкретните разпоредби от
договора за потребителски кредит, в които са описани всички разходи, относими към
формулирането и изчисляването на ГПР. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенциите. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника, с която оспорва изцяло изложеното от въззивника, а първоинстанционното
решение приема за правилно и законосъобразно. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение, а първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по
делото доказателства и становищата на страните, приема за удтановено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263,
ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Предявен e иск от С. П. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, чрез адв. Б.,
срещу „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“ /КЧТ/, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Младост 4“, „Бизнес Парк София“, сграда 14, за прогласяване
нищожността на основание чл. 26 ЗЗД на Договор за потребителски кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARU-18816438,
оторизационен код a7830x24. При условията на евентуалност се иска прогласяване
нищожността на клаузите в Раздел „Параметри и условия“ от горепосочения договор,
предвиждащи задължения за ищеца да заплаща вноски по застраховка „Защита на
плащанията“, първоначална такса “ангажимент“ и ГПР в размер на 10,37%.
Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че на 03.09.2021 г. ищецът сключил с ответника Договор за
потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта CARU-18816438, оторизационен код a7830x24, по силата на който
ответникът следвало да предостави на ищеца сума в размер на 10 000 лв., като реално му
предоставил 9800 лв., тъй като удържал 200 лв. такса „ангажимент“. Поддържа се, че бил
2
уговорен ГПР в размер на 10,37 %, лихвен процент на кредита в размер на 8,55 % и
застрахователна премия в размер на 1436,40 лв., като кредитът следвало да се изплати на 36
месечни погасителни вноски от 356,73 лв. Твърди се, че не бил уговорен лихвен процент на
ден. Ищецът излага съображения, че посоченият договор е недействителен на няколко от
основанията, визирани в чл. 22 ЗПК. На първо място сочи, че е нарушено изискването за
размера на шрифта, посочено в чл. 10, ал. 1 ЗПК. Твърди, че към договора не бил приложен
погасителен план, в който ясно да е посочен видът на сумите по всяка анюитетна вноска –
главница, лихва, такси и пр., с което бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12. Посочва, че по
договора не било ясно как е формиран ГПР и какви компоненти съдържа, като в него не
били включени застрахователната премия и допълнителната такса „ангажимент“, от което
прави извод, че уговорката за ГПР е невалидна и следва да се приеме за несъществуваща,
поради което договора е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На последно
място извежда аргументи за недействителност на процесния договор за кредит поради
липсата на уговорен лихвен процент на ден, което нарушавало изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК.
В условията на евентуалност ищцовата страна твърди, че отделни клаузи от
съглашението между страните са нищожни. Посочва, че такава е клаузата, предвиждаща
задължителна застраховка „Защита на плащанията“, тъй като не била индивидуално
уговорена, а била включена в едностранно изговетните от ответника общи условия и
застрахователят бил предопределен, като наред с това размерът на дължимата премия бил
причислен към месечната вноска, но не бил включен към общите разходи по кредита. Счита,
че посочената клауза е нищожна, като неравноправна, на основание чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП.
Излагат се съображения, че уговорката за такса „ангажимент“ е нищожна, тъй като нямало
яснота какви услуги се предоставят на потребителя срещу заплащането й, а същата се
удържала автоматично при отпускането на кредита, поради което според ищеца следвало да
2 е част от възнаградителната лихва. Освен това, така заплащаната такса не гарантирала, че
уговореният лихвен процент ще остане непроменен, предвид чл. 19 от Раздел „Условия по
договора“. На последно място се навеждат твърдения, че и клаузата за ГПР в размер на 10,37
% е нищожна, тъй като не отговаряла на действителния размер разходи по кредита.
В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва иска.
Поддържа, че при изготвянето на процесния договор са спазени изискванията за вид и
размер на шрифта, а тъй като същият бил сключен при фиксиран лихвен процент, не било
необходимо да е налице погасителен план с посочен вид на погасителните вноски. Посочва
се, че в договора били отбелязани елементите на всяка погасителна вноска, а
кредитополучателят имал възможност винаги да получи информация за състоянието на
дълга. Излага съображения, че нямало нормативно изискване за посочване на методиката, по
която с изчислява ГПР, като в Приложение № 1 към ЗПК била регламентирана формула за
определянето му. Твърди, че в кредитното споразумение били посочени разходите, които
формират ГПР, а именно – възнаградителната лихва и такса „ангажимент“, като към него не
била включена застрахователната премия, тъй като тя представлявала отделно задължение
по застрахователно правоотношение, с което ищецът се е обвързал доброволно. Според
ответника законосъобразно не е посочен уговорен лихвен процент на ден, тъй като страните
са уговорили фиксиран такъв. Поддържа, че с уговорката за такса „ангажимент“ не се
нарушавали изисквания от закона, тъй като същата съставлява възнаграждение за кредитора
за поетия риск да сключи договора при фиксиран лихвен процент. Сочи, че сключването
застраховка „Защита на плащанията“ не било задължително условие за отпускането на
кредита, а ищецът доброволно е избрал да ползва такава, поради което размерът на
дължимата премия не следвало да се включва към ГПР. Пояснява, че е събирал
застрахователната премия с ежемесечните вноски по кредита, но е превеждал същата на
застрахователя, като това било с цел улесняване на потребителя и спестяването му на
допълнителни банкови такси.
3
Моли съдът да отхвърли иска. Претендират се разноски.
По отношение на правилността му, по наведените от въззивника доводи за
неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав намира следното:
Основателността на предявения установителен иск се обуславя от кумулативното
наличие на предпоставките: наличието на сключен договор за кредит между страните и
соченото в исковата молба основание за нищожност на договора, респективно на клаузите в
Раздел „Параметри и условия“ договора, предвиждащи задължения за заплащане на вноски
по застраховка „Защита на плащанията“, първоначална такса “ангажимент“ и ГПР в размер
на 10,37%.
Страните не спорят, а и се установява от представените по делото писмени
доказателства, че са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който за всяка
от страните възникват съответните права и задължения. Следователно, правилно
първоинстанционния съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК, който урежда особени изисквания за
предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на потребителите, който
урежда защита на особена категория длъжници - потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП.
Процесният договор попада в обхвата и регулацията и на двата закона, поради което и
всички техни предписания го обвързват.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично
изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му
(т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит
(т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски (т. 11).
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тази недействителност е по - особена по вид с оглед на последиците
й, визирани в чл. 23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане
на лихви и другите разходи.
При извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд констатира, че в случая не е спазено предписанието на чл. 10, ал. 1
от ЗПК. Според посочената норма, в действалата й редакция към момента на сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по малък от 12, в два екземпляра
по един за всяка от страните. В конкретния случай, при сравнителен анализ е установимо, че
договорът за потребителски кредит е изписан с шрифт, чиито размер е под 12 пункта.
Следователно налице е нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за еднакъв по вид,
формат и размер шрифт на всички елементи на договора, а от друга е налице нарушение на
изискването за шрифт не по-малък от 12 по отношение на съществената част от елементите
на договора, касаещи именно уговорките относно потребителския кредит.
4
Съдът споделя извода на първата инстанция, че за изследването на размера на шрифта
не е необходимо назначаването на експертиза, тъй като не се изискват специални знания от
областта на науката по смисъла на чл. 195, ал. 1 от ГПК - размерът на шрифта може да бъде
установен с инструментите, с които разполагат текстообработващите програми, с които
боравят магистратите.
За пълнота на изложението съдът следва да посочи, че в първоинстанционното
производство искане за назначаване на съдебно-техническа експертиза, която да изследва
вида и размера на шрифта на процесните писмени доказателства не е направено нито от
страна на ищеца, нито от страна на ответника. С проекта на доклад районната инстанция е
указала на страните, че всяка страна е длъжна да установи спорните факти, на които
основава своите искания или възражения, както и връзките между тези факти. Срещу
проекта на доклад не са направени възражения, поради което същият е обявен за
окончателен. Доколкото още в отговора на исковата молба ответникът – въззивник заявява,
че не е налице твърдяното нарушение на разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, то в този
момент тя въвежда възражение срещу твърдение на ищеца – въззиваем, което следва да
докаже. Следователно, още с подаване на отговора на исковата молба за ответника е
възникнало задължението да докаже факт, на който основава конкретно свое възражение. В
хода на съдебното дирене ответникът не е сторил доказателствени искания /с изключение на
това за приемане на представените писмени доказателства/. Ето защо, съобразявйки
посоченото процесуално поведение на ответника и при липса на въведени във въззивната
жалба твърдения за непълнота, неточност или липса на доклад по делото, настоящият
съдебен състав счита за несъстоятелно възражението на въззивника за допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения при събиране на доказателствата,
респективно за необосновано възражението, че първоинстанционното решение е
постановено при грубо нарушение на съдопроизводствените правила.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, като в противен случай, същият се явява
недействителен. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Дефиниция на понятието "общ разход по кредита" е дадено в §. 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Приложение намира и чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за
потребителя" включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
5
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да предполага кои суми точно ще дължи. Надлежно и предварително
предоставената и обмислена от потребителя информация, обхващаща посочените данни,
дава възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите
относно условията и стойността на кредита и техните задължения, което е в изпълнение на
съображение 19 от Директивата. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността. Аналогично е съдържанието на съображения 24 от и 31
същата директива.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице
не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява
реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
Първите две изисквания са спазени, като е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване - да се посочат и взетите предвид допускания, използвани
при изчисляването. В конкретния случай, установява се от представения по делото договор,
че в него е посочен ГПР в размер на 10,37 %, като формално изискването за посочване се
явява изпълнено. Липсва обаче допълнителна информация относно начина на формирането
на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му. ГПР
по договор за кредит следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени
всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Неоснователно е възражението на въззивника, че задължението му в тази насока е
изпълнено. Цитираните разпоредби от процесния договор за потребителски кредит са
основание единствено за извода, че е налице изброяване на разходите, които ще извърши
потребителя, което нито прави възможен извода, че са реално включени при изчисляване на
общия размер на ГПР, нито за начина, по който същите се отразяват върху приложимата
формула. Не се установява изрично в посочения размер на ГПР от 10,37 % да са отчетени
6
посочените в чл. 2 и чл.3 разходи.
Освен това съдът счита, че в размера на ГПР следва да бъдат включени и сумата за
застраховка по кредита, извод за наличието на която е представения по делото договор за
застраховка „Закрила на плащанията“, както и заплатената такса ангажимент/обслужване.
Следва да се приеме, че заплащането на застрахователната премия е условие за получаване
на кредита, доколкото в договора за кредит в раздел "параметри и плащания", изготвен
предварително от кредитора, е предвидена покупката на застраховка "защита на
плащанията" и с подписването на договора кредитополучателят безусловно е изразил
съгласието си за сключване на застраховката. Застрахователната премия и таксата
ангажимент/обслужване представляват разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР,
като липсата им при изчисляването е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води
до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Застрахователните премии
представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в
състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които
сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на
договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. (Решение
№ 1760 от 5.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12462/2021 г., Решение № 11109 от 28.06.2023 г.
на СРС по гр. д. № 47798/2022 г., Решение № 939 от 21.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. №
10772/2021 г.). За последното обстоятелство е ирелевантно дали тя се заплаща пряко от
потребителя на застрахователя, дали се заплаща от потребителя на търговеца-кредитор и
последният я превежда в полза на застрахователя по тяхно съглашение или в договора е
уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде
заплатена от търговеца-кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда
разграничение между тези хипотези, защото във всички тях плащането на премията е за
сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на
допълнителни разходи.
Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /респ. присъединяването на
потребителя към съществуваща застрахователна програма/ е необходима предпоставка за
отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора условия,
подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния
договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца
клаузи. Ето защо за този извод е ирелевантно обстоятелството, дали договорът и общите
условия определят застраховката като допълнителна незадължителна услуга. Подобни
клаузи представляват част от предварително изготвения от кредитора текст на договора,
върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен
характер, който не обвързва съда.
В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на
застрахователна премия за покупка на застраховка "Защита на плащанията". Следователно
застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК. – виж в този смисъл определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС.
Независимо, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, без включване в тях на сумата на застраховката, те не могат да
изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен
начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му. В случая сумата на
застраховката е отразена както в договора за кредит, така и в погасителния план, поради
7
което се явява задължително условие за отпускане на заем. Оттук и съдът намира, че сумата
за застраховката следва да се включи към ГПР. Липсата на разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.), като за недействителността на договора
съдът следи и служебно. В допълнение към гореизложеното, констатираното нарушение, а
именно некоректно и непълно посочване на размера на ГПР (предвид невключване на
застрахователната премия и таксата ангажимент, представляващи сигурен разход за
потребителя), представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните
търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и също влече
недействителност на договора в неговата цялост.
По разноските.
По отношение на въззиваемата следва да се заплатят направените в двете инстанции
разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, като в тази връзка е
приложен списък с разноски по чл.80 ГПК към отговора на въззивната жалба. Видно от
последния, на основание чл.38, ал.1,т.3 ЗА процесуалният представител е предоставил
безплатна правна помощ, като в този случай същото е възможно да е под установения в
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал
безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл.38 ал.1 и ал.2 ЗАдв.: адвокатът
да е оказал безплатна правна помощ на някое от предвидените в разпоредбата основания; в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено
позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2
ЗАдв. във връзка с чл.78 ГПК/. При осъществяване на посочените предпоставки и заявено
своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да
определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като осъди другата
страна да го заплати. Процесуалният представител на ищеца е изготвял и депозирал
документи във връзка с образуването, движението и приключването на делото и в двете
инстанции, явявал се е и е осъществявал процесуално представителство в съдебни
заседания, което е основание да се приеме, че е осъществявал договорената безплатна правна
помощ и следва да бъде възнаграден за усилията си.
Разпоредбата чл.7 ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения предвижда изчисляване на адвокатското възнаграждение
съобразно материалния интерес по делото. Изчислен по формулата, описана в цитираната
разпоредба, възнаграждението излиза в размер на 1 555,81 лева. В конкретния случай,
претенцията на въззиваемия следва да се уважи в пълния претендиран.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6524 от 27.04.2023 год., постановено по гр.дело № 19585
по описа за 2021 год. на СРС, 159 с-в са УВАЖЕНИ предявените от С. П. С., ЕГН
**********, действащ чрез процесуалния си представител адв. К. Б. от АК Русе, със съдебен
адрес: гр. София, ул. ****, офис – партер срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ул. ****“ (правоприемник
на „БНП П.П.Ф.” С.А., Париж, рег. № ****, чрез „БНП П.П.Ф.” С.А. клон България, ЕИК
****) иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 143 ЗЗП и е
ПРОГЛАСЕН ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARU-18816438,
оторизационен код a7830x24 от 03.09.2021 г., сключен между страните.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Витоша“, ул. ****“ (правоприемник на „БНП П.П.Ф.” С.А.,
Париж, рег. № ****, чрез „БНП П.П.Ф.” С.А. клон България, ЕИК ****) да заплати на С. П.
С., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адв. К. Б. от АК Русе, със
съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис – партер сума в размер на 1 555,81 лева,
представляваща направени разноски по делото за заплатена държавна такса и заплатено
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9