Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./ .11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II с-в, в публично заседание на тридесети октомври две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл.с.
ИВАН СТОЙНОВ
при
секретар Галина С.
като
разгледа докладваното от младши съдия
Стойнов
въззивно гражданско дело № 1481 по описа за
2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по въззивна жалба № 39606/03.06.2019 г. на С.Н.С. против Решение №
2002/10.05.2019 г. по гр.д. № 10606/2017 г. на ВРС, с което прието за
установено по отношение на С.Н.С., че Г.К.Ч. е собственик на Поземлен имот с
идентификатор № 10135.2568.83, находящ се в гр. Варна, район „Приморски“,
местност „Св. Св Константин и Елена“ с площ от 1183 кв.м., при граници: ПИ с
идентификатори №№ 10135.2568.196; 10135.2568.195; 10135.2568.82; 10135.2568.89;
10135.2568.85 и 10135.2568.86, въз основа на давностно владение за периода
25.05.1992 г. до 24.03.2017 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Във въззивната жалба се
изразява недоволство от фактическите констатации на първоинстанционния съд,
формиран въз основа на събрания по делото доказателствен материал, който са
довели, според въззивницата, до неправилен правен извод за основателност на
предявената исковата претенция. Излагат се подробни аргументи свързани с
липсата на идентичност на процесния имот и този, описан в констативния НА от
1992 г. и липсата на упражнявано от ищеца владение върху процесния имот. В тази
връзка се анализират СТЕ и показанията на свидетелите и се аргументира тезата,
че въззиваемият не е доказал, че за периода от 25.05.1992 г. до датата на
депозиране на исковата молба, е упражнявал спокойно и несмущавано владение. Моли
се за отмяна на решението на районния съд и отхвърляне на исковите претенции.
По делото е постъпил
отговор на въззивната жалба от Г.К.Ч., с който се изразява становище за
неоснователност на жалбата, респ. се обосновава правилността и
законосъобразноста на решението на ВРС. Прави обстоен анализ на приетата
съдебно-техническа експертиза, с което се обосновава идентичността на процесния
имот с този описан в констативния НА от 1992 г. Коментират се и събраните
свидетелски показания и писмения доказателствен материал, като се аргументира
собствеността на въззиваемия върху процесния имот.
По
предмета на така предявения иск се излагат следните твърдения от страните:
Ищецът твърди, че е собственик на процесния имот въз
основа на давностно владение, за което бил съставен НА № 65, том II, дело №
1381/05.03.1992 г. Излага, че в титула му за собственост имотът е посочен със
стар идентификатор парцел пл.№ XIV-1173
в кв. 70 по плана на Вилната зона на гр.Варнам при съседи : изток –А. Г.
Ч., север – О. П. Ч., запад –Почивен дом на Българо-съветското дружество, юг- С.
К. Ч. и площ от 1600 кв.м. Сочи, че имотът попада в непосредствена близост до
оградата на Двореца “Евксиноград“. Преди да бъде обособен като отделен поземлен
имот попадал в площта на стар имот пл.№ 1567, за който бил отреден парцел
III-1567 по РП на Евксиноград от 1936 г. като целият стар имот бил с площ 9
дка, собственост на Е. Г.П.. В последващите кадатстрални и регулационни планове
за местността /КП Крайбрежието от 1956 г., Регулационен план на м. „Абатко“ от
1961 г./ имотът бил обособен като отделен поземлен имот в реални граници и с
нов идентификатор XIV – 1173В в кв. 70 по плана на Вилна зона Варна,
представляващ лозе-хавра с площ от 1600 кв.м. След снабдяването с КНА от 1992 г.
владението на имота не било прекъсвано и бил владян от ищеца в старите си
граници както преди 1992 г. и досега. Излага, че имотът е ограден, не е
запуснат и изоставен и ищецът заплащал всяка години данъците и таксите за него.
След справка при плащането на данъците ищецът установил, че след влизане в сила
на КК на гр.Варна през 2008 г. имотът бил с намалена площ и че ответницата се
снабдила с КНА за собственост по давност на 24.03.2017 г. и имотът бил обявен
за продажба. Твърди, че никога не е прекъсвал владението си върху имота, като
за него се грижи друг човек-управител, тъй като ищецът не работил в България. Този
човек се грижел и за другия имот на ищеца, който се намирал в непосредствена
близост на процесния по вътрешно-имотната му граница с №10135.2568.82. Излага,
че всички непосредствени съседи на имота го познават като негов собственик и не
били споменавали никога името на ответницата.
В условията на евентуалност претендира да е собственик на имота въз
основа на давностно владение от 05.03.1992 г. до 24.03.2017 г.
В срока по чл.131 ГПК ответната страна С.Н.С. е
депозирала отговор на исковата молба, в който
изразява становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва
идентичността на процесния имот с идентификатор 10135.2568.83 със стар имот
XIV-1173В в кв.70, описан в КНА 65. Твърди, че към датата на съставяне на КНА
на ищеца, действащ за местността, в която се намира имотът е бил КП на к.к. “Дружба“
от 1990 г., като в този план не съществувал
имот XIV-1173В. Съществувал имот 100 с посочване на номера по предходния
план /РП от 1961 г./ - имот № XIV-1173
А. По РП от 1961 г. имот XIV-1173 А в най-южната си част граничел с двореца „Евксиноград“.
В последващия КП от 1990 г. част от имот имот XIV-1173 А /северната част/ била
обособена като самостоятелен имот с нов номер по КП от 1990 г. - №100, който
изглеждал идентичен на процесния ПИ с идентифкатор №10135.2568.83. Имот XIV-1173
А в кв. 70 по плана от 1961 г. граничел пряко в най-южната си част с двореца
„Евксиноград“, а в последващия план от 1990 г. обособения нов имот № 100
граничел в южната си част с имот № 99. В КНА на ищеца не била описана като
пряка граница двореца „Евксиноград“ , която била южна граница на имота по плана
от 1961 г. В разписния лист към плана от 1990г. нямало отбелязване за
собственик на имот № 100, а ищецът бил записан като собственик на имот № 99.
Излага, че ПИ с идентификатор № 10135.2568.83
представлява част от УПИ имот XIV-1173 А в кв. 70 по РП от 1961 г. По
силата на Разпореждане № 93 на бюрото на министерски съвет от 10.05.1973 г. на
РБ и оценителен протокол от 22.03.1974 г. от Куркен Бедрос Багдатлиев било
отчуждено вилно място с площ от 1600 кв.м., представляващо парцел XIV-1173 А в
кв. 70 по РП от 1961 г. като бил съставен АДС № 13657/22.07.1977 г. Със Заповед
№ 715/25.05.1992 г. на Кмета на Община Варна имотът по АДС № 13657/22.07.1977 г. бил отписан от актовите книги и се
възстановявал въз основа на Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. Със
Заповед № 580/28.04.1992 г. на Кмета на Община Варна била определена сума в
размер на 2499 лева, която К. Б. Б. следвало да внесе по сметка на Община Варна
с оглед възстановяването на имот XIV-1173 А. Сумата, която била получена като
обезщетение при отчуждаването на имота била преведена от Б. още на 30.09.1991 г.
в размер на 3444.14 лева. Ответницата твърди, че притежава имота от покойния си
съпруг А. С., като знаела от него, че го е платил на собственика, който
назовавал дядо К. и били съставили писмен договор за платената цена. Били се
разбрали по-късно да подпишат нотариален акт, но А. С. починал и ответницата
нямала възможност да открие въпросния дядо К., тъй като не знаела нищо за него.
Излага, че К. Б. фигурира като граница на имота, закупен през 1964 г. от А. Г.
Ч. – майка на ищеца /НА №200, том VI, дело 2648/1964 г./, който бил с № XIII-
1173 А и площ от 1647 кв.м. Площта на имота на майката на ищеца била сходна с
описаната в КНА на ищеца площ 1600 кв.м., което водело до извод, че КНА се
отнася за имота на неговата майка, а не за процесния. Същото се установявало и
от предствената от ищеца заповед № 422/21.02.2008 г., с която било разрешено на
собствениците на ПИ 196 да преминават през ПИ 81, ПИ 82 и ПИ 197 като заплащат обезщетение за преминаването. В
заповедта бил посочен ищеца като собственик на имот 82. В Разпореждане № 93 на
бюрото на министерски съвет от 10.05.1973 г. на РБ и оценителен протокол от
22.03.1974 г. било отчуждено в полза на държавата вилно място с площ от 1612
кв.м., съставляващо парцел XIII- 1173 А в кв. 70, собственост на А. Г. Ч. /майка
на ищеца/, Г.К.Ч., С.К.Ч. /сестра на ищеца/, К. О. Ч. /баща на ищеца/ и О. К.Ч.
/брат на ищеца/ Всичко водело до извод, че ищецът притежава акт за собственост
на ПИ с идентификатор № 10135.2568.82, поради което не можел да се легитимира
като собственик на процесния имот. Твърди, че ищецът не е придобил имота към
1992 г., тъй като същият е бил държавна собственост предвид законовата забрана
за това. Оспорва и твърденията в евентуалност ищецът да е придобил имота за
периода 05.03.1992 г. до 24.03.2017 г., тъй като през 1992 г. имотът бил
възстановен на бившия му собственик, а след това бил владян от А.С. до смъртта
му през ноември 1993 г., а след това до настоящия момент от ответницата. Излага
също, че ищецът от доста години живее извън България, не е декларирал имота, не
е заплащал данъци за него. Отправя искане за отхвърляне на иска.
Съставът на Варненския
окръжен съд, въз основа на твърденията и възраженията на страните, с оглед
събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи:
Oт
служебния контрол на въззивния съд по чл. 269 ГПК се установява, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което предметът на проверка следва да се ограничи
съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността му.
Предявеният
положителен установителен иск е с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че
ищецът е собственик на процесния недвижим имот по давност. Съобразно
разпределената в процеса от първоинстанционния съд доказателствена тежест ищецът
е следвало да установи, че е собственик въз основа на изтекла в негова полза
придобивна давност. Ответницата е следвало да установи, че имотът е бил
отчужден в полза на държавата, че е бил възстановен на К. Б. през 1992 г., след
което е владян от съпруга на ответницата А. С. до смъртта му през 1993 г., а
след нея от ответницата до настоящия момент.
Спорните
въпроси по делото са идентичен ли е процесния
имот с този, за който на ищеца му е издаден констативен нотариален акт и върху
който твърди, че е упражнявал давностно владение, както и дали ищецът или
ответницата са упражнявали давностно владение върху процесния имот и за какъв
период.
Във връзка с първия спорен въпрос е допусната
съдебно-техническа експертиза, която е изследвала всички действащи през
годините планове на местността, в която се намира имотът, както и
доказателствата по делото. Същата е приета от първоинстанционния съд и не е
оспорена от страните. Настоящият състав споделя
изцяло изводите на вещото лице, които преценява като обективно и
компетентно дадени.
От заключението на вещото лице инж. Костов се
установява, че за територията, в която попада процесния имот след 1936 г. е действал кадастрален план на
м-ст „Старите лозя“ и регулационен план от 1937
г. на Курортно предградие „Лозята“, и са одобрени укази на Царя за улична и
дворищна регулация. Процесният имот с идентификатор 10135.2568.83 изцяло е
попадал в ПИ 1567. В разписния лист към кадастралния план е вписан за собственик
Е. Г. П.. В топографо-геодезиеския план на Крайбрежието на гр. Сталин, м.
„Старите лозя“ от 1956 г. се
установява, че процесният имот изцяло попада в ПИ 1173А. В разписния лист към
плана няма записан имот с пл.№ 1173А, но има имот № 1173, който е със
собственик Почивна станция на президиума на НС, като двата имота са със знак за
общност. С регулационния план на м-ст „Траката“ от 1961 г. от ПИ с пл.№ 1173А са образувани четири парцела: УПИ II-1173a, УПИ III-1173a, УПИ
XIII-1173a
и УПИ XIV-1173a, кв. 70. В разписния лист не са вписани
парцелите и собствениците. Процесният имот изцяло попада в УПИ XIV-1173А с площ 1660 кв.м. Площта на УПИ XIV-1173А е описана в АДС от 22.06.1977 г., както и в
заповед на Кмета за отписване на имота от актовите книги от 25.05.1992 г. и е
1600 кв.м. В преписката по възстановяването на собствеността на К. Б. Б. е
приложена скица за дарение, издадена на 15.06.1987 г., заверена на 18.09.1991
г. от Община Варна, на която ПИ 1173А е заличен и са попълнени: ПИ 1173А с
граници съвпадащи с границите на УПИ XIII-1173A, нов поземлен имот с пл.№ 1173Б и ПИ 1173В, който е част от УПИ XIV-1173A, кв. 70. На скицата за собственик на ПИ 1173Б
е записан: К.Ч.. С попълването на ПИ 1173Б е изменена южната граница на УПИ XIV-1173, като площ от 118 кв.м. от УПИ XIV-1173A е включена в ПИ 1173Б. Границите на ПИ 1173В
съвпадат със съответните граници на УПИ XIV-1173A и с общата граница с ПИ 1173Б. Със заповед на
Кмета на Община Варна от 1998 г. е одобрено попълването на кадастралната основа
на имоти с пл.номера 1173А и 1173Г. От кадастралния план на курортен комплекс
„Дружба“ от 1990 г. се установява,
че процесният имот попада в два имота – ПИ 100 и ПИ 101. В ПИ 100 процесният
имот попада с площ 1033 кв.м., като идентичните граници за двата имота се
припокриват, и в ПИ 101 попада с площ 150 кв.м. В кадастралния план от 1990 г.
западната граница на ПИ 100 е заснетата полумасивна ограда и същата не съвпада със
тази на ПИ 1173 В по КП от 1956 г. и с регулационната на УПИ XIV-1173A по РП от 1961 г. С промяната в
местоположението на западната граница, територия с площ от 220 кв.м., която е
част от имота по предходните планове, е извън границите на ПИ 100. В кадастралния
план на вилна зона „Варна“, м. „Абатко“ (КК „Св.Св. Константин и Елена“) от 2000 г. северната, източната и южната
граници на ПИ 10135.2568.83 се припокриват със съответните им на ПИ 83. Има
несъответствие на част от западната граница на поземлените имоти, с което се
получава разлика в площта с 23 кв.м. Вещото лице счита, че е налице грешка при
генериране на цифровия модел. В ПУП-ПРЗ на КК „Св. Св. Константин и Елена“ от
2017 г. границите на процесния имот съвпадат с регулационните граници на УПИ VI-83. Частта от УПИ XIV-1173A идентична с частта от ПИ 1173В с площ 200
кв.м. попада в част от ПИ 10135.2568.195 по КК и в част от проектна улица по
РП.
По отношение на идентичността на имота се
установява още от заключението на вещото лице, че вписването на УПИ XIV-1173В, кв. 70 с площ 1600 кв.м. по КНА №
65/05.03.1992 г., издаден от ВРС е грешно.
Трябвало е да бъде ПИ 1173В. Изводът
за идентичност на процесния имот 10135.2568.83 с ПИ 1173В вещото лице прави на
база на вписаните в КНА съседи, а
именно: на изток А. Ч. (собственик на парцел XIII-1173A), на север О. Ч. (собственик на ПИ 10135.2568.85 съответстващ на
УПИ II-1173А), на запад-почивен
дом на Българосъветската дружба, на юг – Сирануш К.Ч. (собственик на ПИ 1173Б).
Процесният ПИ 10135.2568.83 по кадастрална карта е частично идентичен с ПИ 1173В, тъй като реално обособената част с
площ 220 кв.м. от ПИ 1173В е извън границите на ПИ 10135.2568.83 и попада в ПИ
10135.2568.195 по КК.
Предвид тези установени факти възраженията на
ответницата, че процесният имот не е идентичен с този, за който е издаден КНА
на ищеца са неоснователни.
Допуснатата в КНА № 65/05.03.1992 г., издаден от ВРС грешка при изписването на
имота също не може да обоснове различен извод, доколкото един недвижим имот се
индивидуализира предимно с три граници, които в случая съвпадат с установеното
от вещото лице след проучване на съседните имоти, които са били собственост на
роднини на ищеца. Разликата в площта в случая е без значение, защото се искът е
предявен за отразената в кадастралната карта площ от 1183 кв.м., а не за
записаната в КНА от 92 г.- 1 600 кв.м. Не са налице доказателства по делото за
сключването на каквито и да е сделки от някоя от страните, с които имотът да е
прехвърлян от тях на трети лица.
Настоящият състав не споделя изводите на ищеца, че е придобил собствеността върху
процесния имот чрез упражнявано давностно владение в периода до издаването на КНА от 1992 г. От
заключението на вещото лице и другите писмени доказателства по делото се установява,
че в периода преди издаването на КНА имотът е бил държавна собственост. За него е съставен Акт за държавна
собственост № 13657/22.06.1977 г., с
който на основание чл. 81, ал. 1 НДИ и Разпореждане
№ 93 на Министерски съвет от 1971 г. е отчужден парцел: XIV-1173A, кв. 70 с площ 1600 кв.м. в курорт „Дружба“ от
бившия собственик К. Б.Б.. По-късно имотът е отписан от актовите книги със
Заповед № 715/25.05.1992 г. на Кмета
на Община Варна и е възстановен на К.
Б. Б.. Установява се, че през 1964 г. Куркен Багдатлиев е продал с писмен
договор имота на ищеца, представляван от баща му К. Оханес Ч.. Тази сделка не е
породила вещно-прехвърлителен ефект, защото не е била в изискуемата от закона
форма – нотариален акт, но доказва факта на предаване на владението. Ищецът, чрез неговия баща е могъл да
упражнява фактическа власт до отчуждаването на имота през 1977 г., но не е
могъл да го придобие по давност, поради наличието на законови забрани. В този
смисъл към 1992 г. не са били налице условията за придобиване по давност,
защото имотът е възстановен едва същата година, а докато е бил държавна
собственост давност не е могла да тече.
Не се оспорва от ищеца, че същият
преимуществено е живеел и работил в чужбина. Няма доказателства да се е
прибирал често, но са налице писмени доказателства (пълномощни, договори за
охрана, договори за наем, квитанции за платени данъци, декларации, разписки и
др.), че е имал уговорки с различни лица, които да стопанисват и управляват
имота от негово име, че се е считал собственик на имота, както и че са заплащани
дължимите данъци. По делото се съдържат доказателства за сключени договори за
наем през 1994 г., 1995 г., 1998 г., 2001 г., подписани пълномощни от 2001 и
2002 г. и наличието на различни осъществени от администрацията мероприятия във
връзка с имота.
От показанията на свидетелите Н. З. и Х. И. (които
са били съседи на процесния имот през годините), които съдът кредитира изцяло като логични,
последователни, безпротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства по
делото, се установява, че същите винаги са считали процесния имот за
собственост на ищеца. Никола Запрянов познава ищеца като съсед на имота на
синовете му № 81, който те притежават от 1996 г., като дори е бил наемател на
имота на ищеца. През годините е виждал много лица, които са били наематели или
упълномощени от ищеца да стопанисват имота, но не познава ответницата. Подробно
описва кои са тези лица. Единственият начин, по който можело да се стигне до
имота на ищеца до 2016 г. е през неговия имот и през имот 82, който ищецът
притежава в съсобственост с негови роднини. От другите страни имотът е ограден
и не може да се премине. Показанията на И. също са в тази връзка, като тя е
виждала З. да стопанисва имота на ищеца.
От друга страна показанията на свидетелите на
ответницата Й. Д. и Г. Б. са откъслечни, непоследователни и не се подкрепят от
останалия доказателствен материал, поради което на тях съдът не дава вяра. Свидетелите твърдят, че
ответницата ги е водила до нейния имот, но не се установява същата да го е
стопанисвала за период от 10 години. Нямат спомен за имената на съседите, като
противоречиви са и показания по отношение на достъпа до самия имот, който
според тях е свободен, а от останалите официални писмени доказателства по
делото се установява, че той се осъществява чрез учредено право на преминаване
през съседните имоти. Водените от ищеца свидетели категорично отричат да
познават или някога да са ги виждали там ответницата или нейния съпруг, а
свидетелят Димов обратно на техните показания твърди, че ответницата била
близка със съседите. Отделно от горното, за да осъществява фактическа власт
ответницата е следвало да преминава през чуждите имоти, за който факт не се
събраха доказателства. Свидетелят твърди само, че е водил ответницата да
проверява дали била там оградата. Свидетелят Г. Б. е бил заведен да види
някакъв ограден имот, но няма впечатления дали ответницата го е стопанисвала,
само му е казано, че същата има имот.
По твърденията за придобиване по давност за
периода от 25.05.1992 г. до 24.03.2017
г. настоящият състав приема, че ищецът е доказал, че е придобил собствеността върху процесния имот 10135.2568.83 чрез
упражняване на давностно владение за
период над 10 години. Този извод следва от показанията на водените от ищеца
свидетели и многобройните писмени доказателства за този период, които са свързани
със стопанисването на имота. На база на събраните доказателства следва да се
приеме също, че същият е упражнявал фактическата власт чрез трети лица с
намерение за своене.
По делото не са събрани категорични
доказателства за това ответницата или нейния съпруг да са завладели процесния
имот и да са упражнявали фактическа власт върху него. Предвид горното и липсата
на противопоставимо на ищеца право, предявеният положителен установителен иск се
явява основателен. Обжалваното
първоинстанционно решение е правилно и следва да се потвърди, като по чл. 272 ГПК се съобразят и изчерпателните мотиви
на ВРС.
В тежест на въззивницата следва да се възложат извършените от
въззиваемия пред въззивната инстанция разноски. Въззиваемият претендира и е
представен списък и договор за правна защита и съдействие за сумата от
2 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Процесуалният представител на въззивната страна е релевирал
своевременно възражение за прекомерност на хонорара. Съгласно чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредба № 1 за МРАВ минималното възнаграждение е в размер на 1 277,95 лв.
Претендираното възнаграждение е в двоен размер, поради което съдът намира, че
възражението за прекомерност е основателно.
Делото действително е с фактическа и правна сложност над средната, но хонорарът
се претендира за процесуално представителство пред въззивната инстанция, което
се изчерпва с подаване на отговор на въззивна жалба, явяване в едно съдебно
заседание и изготвяне на писмени бележки. Липсват усложнения в процеса пред
въззивния съд, както и нови доказателствени искания. В този смисъл в полза на
въззиваемия следва да се присъди сумата от 1
300 лв., която съдът преценява като адекватна на организираната защита по
делото.
Водим
от горното, настоящият състав на Варненския окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2002 от 10.05.2019 г. по гр.д. №
10606/2017 г. на ВРС, XXV с-в.
ОСЪЖДА
С.Н.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Г.К.Ч., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, сумата от 1 300
лв. /хиляда и триста лева/, представляваща сторени разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕПИС от
решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.