№ 2500
гр. София, 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Темислав М. Димитров
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20221100501323 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на М.В.Р. срещу решение № 4939/20.12.2021 г.
по гр.д. № 38921/2021 г. по описа на СРС, 153 състав, с което на основание чл. 181, ал.
1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР жалбоподателят е осъден да заплати в полза на К. Н. П.
сумата в размер на 1020 лв., представляваща неизплатена левова равностойност за
неосигурена храна за периода от 01.10.2020 г. до 18.06.2021 г., през който К. Н. П. се е
намирал в служебно правоотношение с МВР, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на иска – 02.07.2021 г., до окончателното
изплащане.
Жалбоподателят – М.В.Р., твърди, че обжалваното решение е неправилно.
Счита, че нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, въз основа на която се претендира
процесната сума, не намира приложение при уреждане на статута и правата на
държавните служители в МВР, поради което ищецът няма право да получава храна или
левовата равностойност. Твърди, че ищецът получава основна заплата, включваща
левова равностойност на храна, тъй като след преназначаването му като държавен
служител размерът на неговата заплата (включваща и левова равностойност на храна) е
1
бил запазен. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде
отхвърлен. Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата – К. Н. П., оспорва жалбата, като счита, че решението на
Софийски районен съд е правилно. Ето защо, моли същото да бъде потвърдено.
Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 181, ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от К. Н. П. срещу МВР за заплащане на
сумата в размер на 1020 лв., представляваща неизплатена левова равностойност за
неосигурена храна за периода от 01.10.2020 г. до 18.06.2021 г.
С обжалваното решение искът е уважен изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Разгледано по същество същото се явява и правилно.
От фактическа страна не е спорно и по делото се установява от представената
заповед от 01.10.2020 г. на министър на вътрешните работи, че през исковия период
страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение, в рамките на което
К. Н. П. е заемал длъжността „държавен инспектор“ по служебно правоотношение и е
имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.
От правна страна, основният спорен въпрос по делото е дали при уреждане
статута на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДСл, вр. чл.
142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се прилагат и разпоредбите на ЗМВР, в частност тази на чл.
181, ал. 1 от ЗМВР.
Нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР предвижда, че на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата ѝ равностойност. Съобразно разпоредбата на чл. 142, ал.
1 ЗМВР служителите на МВР са: 1. държавни служители – полицейски органи и
органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители; 3.
лица, работещи по трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав счита, че правният статут на служителите по чл. 142,
ал. 1, т. 2 от ЗМВР, в това число и на ищеца К. Н. П., се урежда както от общия ЗДСл,
така и от специалния ЗМВР. Това следва от изричния текст на специалния закон, който
в чл. 1 от ЗМВР има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на
закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и
устройството на МВР и статута на служителите в него. Тази разпоредбата дава
основание останалите текстове на специалния закон да се тълкуват с оглед и във
взаимовръзка с нея. Ето защо, разпоредбата на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР предвиждаща, че
2
статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се урежда със ЗДСл,
също следва да е тълкува във връзка с чл. 1 от ЗМВР. Следователно, общите
разпоредби относно статута на държавния служител се прилагат по отношение на
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР само и единствено при липсата на изрично
специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло
на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР от приложното му
поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в
МВР, посочени в чл. 141 от ЗМВР.
С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се прилага и по
отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР,
какъвто несъмнено е и въззиваемият, следва, че по отношение и на него се прилага
специалната разпоредба на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Посочената норма на ЗМВР не
провежда разграничение относно категориите служители на МВР, които имат право да
получат безплатна храна или левовата ѝ равностойност, предвид което настоящият
съдебен състав приема, че всички служители на МВР, включително държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, имат това право. Допълнителен аргумент в
тази насока се извлича и от разпоредбата на чл. 181, ал. 5 от МВР, която делегира на
Министъра на вътрешните работи с наредби да определя единствено условията и реда
за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1 – 3 от ЗМВР, но не и да
ограничава кръга на служителите на МВР, които да получават безплатна храна или
левовата ѝ равностойност.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на въззивника за недължимост
на сумите за безплатна храна на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
Съгласно § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 1.02.2017 г. - ДВ, бр. 81 от 2016 г.)
служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага §
86 от ЗИД на ЗМВР и които към датата на влизане в сила на този закон заемат
длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше
образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на
вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни
правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон.
Съобразно ал. 6 на същия текст при назначаването на служителите по ал. 1 се определя
индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в
сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата
за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и
левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Следователно, на тези
служители, на които по силата на закона правоотношенията се преобразуват в
служебни такива по ЗДСл, също се дължи левовата равностойност на храната по чл.
181, ал. 1 от ЗМВР.
3
Съгласно изменението на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, при уреждането на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се прилага нормата на чл. 181,
ал. 3 ЗМВР, предвиждаща право на държавните служители да получават безплатна
храна или левовата ѝ равностойност.
По изложените мотиви съдът намира, че на ищеца, в качеството му на служител
по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, се дължи левовата равностойност на неосигурената от
ответника безплатна храна.
Въззивникът не е ангажирал доказателства, от които да се установява, че
равностойността на безплатната храна, полагаща се на ищеца, е включена в основната
му заплата, поради което възражението му в тази насока се явява неоснователно.
Ето защо и на основание чл. 4 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на
служителите на МВР във връзка с приложените заповеди на министъра на вътрешните,
то на К. Н. П. за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност за
неосигурена храна в размер на 120 лева, при което дължимото обезщетение за
неосигурена храна за периода от 01.10.2020 г. до 18.06.2021 г. е 1020 лв.
Във връзка с изложеното въззивният съд намира, че предявеният иск по чл. 181,
ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Следва да се посочи, че първоинстанционното решение съдържа подробни
мотиви в тази насока, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл.
272 ГПК препраща изцяло към тях.
Следователно, въззивната жалба е неоснователна, а решението на Софийски
районен съд – правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сумата в размер на 400 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4939/20.12.2021 г. по гр.д. № 38921/2021 г. по
описа на СРС, 153 състав.
ОСЪЖДА М.В.Р., с адрес: гр. София, ул. „****“ **, да заплати на К. Н. П., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 400 лв., представляваща
4
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5