Разпореждане по дело №135/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

Делото е инициирано и образувано въз основа на частна жалба от адвокат И. Д., от АК Б., в качеството му на редовно упълномощен защитник на С. Н. С. с ЕГН – *, подсъдим по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., депозирана пред съда по реда на чл. 341 ал.2 от НПК, срещу Протоколно определение от открито съдебно заседание на 21.12.2009г. по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., с което съдът е оставил без уважение искането за изменението на взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение “ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА” в по - лека.

Недоволен от постановеното определение, жалбоподателят моли съда да отмени атакуваното определение на първоинстанционния съд като неправилно и незаконосъобразно. При излагане на аргументите си, адвокат Д. в пространното си изложение посочва, че не е съгласен с мотивите на първоинстанционния съд по обжалваното определение, като в жалбата се релевират доводи за настъпили нови обстоятелства във връзка с искането за изменението на наложената мярка за процесуална принуда спрямо подсъдимия в по – лека, каквото безспорно е изчерпването на събирането на представените от страните доказателства в съдебната фаза на наказателния процес Ч. процесуалните способи на НПК. По аргумент за различното съдържание на понятията – “доказателства срещу обвиняемия”/чл. 56 ал. 3 от НПК/ и “обосновано предположение за извършено престъпление” по смисъла на чл. 270 ал. 2 от НПК, защитникът счита че съдът следва в рамките на настоящото производство да коментира и събраните доказателства по повдигнатото обвинение срещу С., което на практика ще постави сериозни съмнения относно квалифицирането на деянието като “повторно” по смисъла на чл. 279 ал.2 от НК, както и ще наведе на извода че се налага изменение на взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение с по – лека, тъй като деянието вече не може да бъде квалифицирано като “тежко” по смисъла на чл. 93 т. 7 от НПК. Акцентира се в жалбата от защитата, че досегашното поведение на подсъдимия в хода на процеса и пълното съдействие на органите на разследването, категорично изключват изводите на първоинстаницонния съд, че има вероятност подсъдимият да се укрие или да извърши друго престъпление, а още по – малко да препятства наказателното производство в съдебната му фаза. Жалбоподателят обосновава възражението си за неправилност на атакуваното определение на първоинстанционния съд с довода, че взетата спрямо С. най – тежка мярка за неотклонение сериозно е увредила неговият социален и семеен статус, тъй като същият е лишен от възможността да работи и да получава доходи, което на практика го лишава от възможността да издържа семейството си, да се грижи за детето си, а освен това са влошени и отношенията му със свидетелката С. Навеждат се косвени доводи, че по отношение на другото лице което е било заедно с подсъдимия към момента на залавянето им – Д. Л. Сл., по отношение на който има повдигнато идентично обвинение, съдът е изменил мярката за неотклонение и му е наложил мярка за неотклонение “Подписка”, като при преценката си безспорно е разисквал и тежестта на извършеното престъпление. Не на последно място, с частната жалба се релевират оплаквания и за нарушаване на разумния срок за протичането на наказателното производство пред първоинстанционния съд при започнато бързо наказателно производство, а в частност и за продължителността на взетата мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА по отношение на подсъдимия, който неоправдано вече е задържан в ареста за няколко месеца, без по отношение на него да има постановена осъдителна присъда. Адвокат Д. моли съда да отмени атакуваното определение на РС П. като неправилно и незаконосъобразно, като с оглед на компетенциите си да измени най – тежката мярка за процесуална принуда с по – лека такава.

Съдът при обсъждането на събраните доказателства от първинстанционния съд и с оглед на правомощията си за извършване на служебна проверка за правилност и законосъобразност съобразно разпоредбата на чл. 345 от НПК, установи следната фактическа обстановка:

Въз основа на внесен в съда за разглеждане обвинителен акт от Р. П. П. срещу подсъдимия С. Н. С. от град В. Т., е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 279 ал.2 от НК във връзка с чл. 279 ал. 1 от НК и във връзка с чл. 18 ал.1 от НК и чл. 28 ал.1 от НК, заради това че на 21.08.2009г., в района на село К., Община П., е направил опит да излезе през границата на страната с Р Г., без разрешение на надлежните органи на властта, като деянието е извършено повторно, след като е бил осъден за друго такова престъпление с Присъда № 968/14.10.2002г. на РС П..

След депозирането на обвинителния акт пред Районен съд П. и образуването на НОХ дело №1301/2009г. по описа на съда, съдията докладчик с Разпореждане по делото от 27.08.2009г., в закрито съдебно заседание, след като е изпълнил задълженията си съгласно чл. 248 ал.2, чл. 254, чл. 255 и чл. 256 от НПК е счел че делото е подсъдно на Районен съд П., че няма основания за прекратяването на наказателното производство или на съдебното производство поради допуснати съществени процесуални нарушения, е дал ход на делото, постановил е препис от обвинителния акт да се връчи на подсъдимия и е насрочил открито съдебно заседание по делото. В разпореждането си съдията докладчик не се е произнасял относно мярката за неотклонение на подсъдимия, тъй като в деня на постъпването на обвинителния акт за разглеждане, пред съда е било внесено от Р. П. П. искане за вземане срещу подсъдимия на мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА по реда на чл. 64 от НПК.

С Определение № 794/25.08.2009г. по частно наказателно дело № 1300/2009г. по описа на Районен съд П., съдът се е произнесъл по искане за вземане на най – тежката мярка за неотклонение, като на основание чл. 64 от НПК е наложил на С. Н. С. с ЕГН – *, подсъдим по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., постоянна мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА.

В открито съдебно заседание по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на Районен съд П., пред съдията докладчик по делото и по реда на чл. 270 от НПК, за пореден път е направено искане от защитника на подсъдимия, да бъде изменена мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА в по- лека, а съдът с Определение № 1279/21.12.2009г. от същото съдебно заседание, е оставил искането без уважение. Най – общо в мотивите на първостепенния съд в подкрепа на това решение са изложени доводи, че нови обстоятелства мотивиращи съдът да приеме че е налице промяна налагаща изменение на вече взетата мярка за неотклонение не са налице. Съдията докладчик е изтъкнал в мотивите си също така, че няма основания и за промяна в становището че подсъдимият има постоянен адрес на местоживеене, а от поведението му в хода на разследването не може да се предположи че съществува възможност същият да се укрие или да осуети развитието на процеса в съдебната му фаза. Изводите на първоинстанционния съд обаче са за съществуваща реална опасност подсъдимият да извърши друго престъпление, като в тази насока се акцентира върху многобройните му осъждания към момента на осъществяването на деянието за което е обвинен, както и утвърдените в С. трайни престъпни навици. Съдът е отчел че не са налице и промени в обстоятелствата визирани в разпоредбата на чл. 56 ал.3 от НПК които да обосновават и налагат изменението на взетата вече спрямо С. мярка за процесуална принуда, а също така е изтъкнато, че времето на задържането на подсъдимия по делото с оглед на хода на съдебното производство по повдигнатото обвинение, не налага извода за просрочване на разумния срок за разглеждането на делото и задържането на подсъдимия преди съдът да е решил въпроса за вината и отговорността му по повдигнатото срещу него обвинение.

На 28.12.2009г. по делото е постъпила частна жалба от адвокат И. Д., от АК Б., редовно упълномощен защитник на С. Н. С. с ЕГН – *, подсъдим по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., депозирана пред съда по реда на чл. 341 ал.2 от НПК, срещу Протоколно определение от открито съдебно заседание на 21.12.2009г. по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., като съдията докладчик след като се е запознал с жалбата и счел че тя отговаря на изискванията на закона и не е просрочена, е постановил с резолюция същата да бъде изпратена на ОСБ за произнасяне, без да е отменил или изменил обжалваното определение.

С оглед на обема на правомощията си съгласно разпоредбата на чл. 345 от НПК, и след анализ на установените обстоятелства от фактическа страна от съдебната инстанция на която е постановено атакуваното определение, при преценката си за обоснованост, правилност и законосъобразност на постановения съдебен акт, въззивният съд навежда следните правни доводи:

По допустимостта на депозираната пред съда жалба:

Жалбата е процесуално допустима, тъй като същата е подадена пред надлежния съд, в срока за обжалване на Протоколно определение от открито съдебно заседание на 21.12.2009г. по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., съгласно разпоредбата на чл. 270 ал. 4 във връзка с чл. 342 ал.1 от НПК. Искането на жалбоподателя е процесуално допустимо съгласно разпоредбата на чл. 341 ал. 2 от НПК във връзка с чл. 270 ал. 4 от НПК и е инициирано поради отказ да бъде допуснатото изменение на взетата спрямо подсъдимия най – тежката мярка за неотклонение, като това е единствената възможност за съдебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд определение от въззивната инстанция, по реда на глава двадесет и втора от НПК, след като първоинстанционният съд не се е произнесъл по депозираната частна жалба и сам не е отменил определението си.

Правната обоснованост на постановения от съда съдебен акт е в пряка зависимост от установените релевантни факти във връзка с депозираното искане. Първоинстанционният съд е процедирал правилно и законосъобразно при постановяването на определението с което е отказал изменението на мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, като е разгледал искането в проведеното открито съдебно заседание на 21.12.2009г. Съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 270 ал. 2 от НПК съзнателно не е разисквал събраните до този момент доказателства в съдебната фаза, както и въпроса за наличие за обосновано предположение за извършеното престъпление.

Настоящия въззивен състав на Окръжен съд Б., без да се занимава с въпроса за наличието на обосновано предположение за извършеното престъпление и други въпроси по съществото на делото, счита че събирането на наведените от страните до този момент доказателства Ч. процесуалните способи на НПК/разпитани са посочените от страните свидетели, като са събрани и писмени доказателства/, само по себе си налага извършването на разсъждения и анализа на доказателствата, дали не е налице промяна на обстоятелствата по смисъла на чл. 270 ал.1 от НПК, даващи основания за изменение на така взетата най – тежка мярка за неотклонение спрямо подсъдимия в по – лека. Мярката за неотклонение е процесуална принуда осъществявана спрямо подсъдимия с цел да осуети възможността той да извърши друго престъпление или да се укрие, както и да възпрепятства своевременното провеждане на наказателния процес от съответния орган в зависимост от фазата му на развитие. В настоящия случай подсъдимият е с постоянен адрес на местоживеене, има семейство и до настоящия момент е спазвал процесуална дисциплина, като е съдействал и редовно и своевременно се е отзовавал на органите на разследването, като едва ли ще напусне този адрес и ще попречи на по – нататъшното своевременно разглеждане на делото. В тази насока разсъжденията на съдията от първоинстанционния съд за липсата на опасност подсъдимият да се укрие следва да бъдат подкрепени, доколкото същите са само хипотетични и не се подкрепят от обстоятелствата по делото до този момент. Намаляла е възможността за подсъдимият да осуети разкриването на обективната истина по делото и да възпрепятства протичането на съдебното следствие, доколкото повечето от доказателствата посочени от страните са вече събрани от съда и предстои установяването само на няколко факта, които са извън възможностите на подсъдимия за влияние, а същият до настоящия момент не е демонстрирал лоша процесуална дисциплина.

Съществено в конкретния казус е обстоятелството, че мярката за неотклонение “задържане под стража” е взета от първоинстанционния съд срещу подсъдимия С., не като крайна мярка за процесуална принуда, целяща откриването на подсъдимия и осигуряването на участието му в съдебната фаза на наказателния процес, който не може да протече без негово участие с оглед на характера на повдигнатото обвинение, а като изначална преценка на тежестта на престъплението за което е повдигнато обвинение и на останалите обстоятелства във връзка с разпоредбата на чл. 63 от НПК. Ето защо определящ в настоящото производство и във връзка с разпоредбата на чл. 270 ал.1 от НПК е не въпроса дали повечето от доказателствата представени от страните са вече събрани от първостепенния съд и дали те подкрепят обвинението, а дали тези доказателства по своят смисъл и съдържание носят данни за променени обстоятелства от обективна страна, които да мотивират съда да промени мярката за неотклонение в по – лека. От събраните доказателства до този момент, безспорно е че с оглед на правната квалификация на престъплението – такова по чл. 279 ал.2 от НК, извършено при повторност по смисъла на чл. 28 ал.1 от НК, срещу подсъдимия е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93 т. 7 от НПК, като към настоящия момент липсват обективни данни които да обосновават евентуално изменение на правната квалификация на деянието от съда.

Остават непроменени изводите на първоинстанционният съд и за това, че с оглед на съдебното минало на подсъдимия и неговите предишни осъждания, както и поради обстоятелството че С. е признат за виновен за идентично престъпление с това за което е повдигнато обвинение по настоящото дело – такова по чл. 279 ал.1 от НК, изменението на мярка за неотклонение с друга с по – нисък интензитет към настоящия момент не би била подходяща за задържания. В тази насока към доводите на първоинстанционния съд в които се съдържа извод за изградени трайни престъпни навици у подсъдимия и за липсата на резултати от изтърпяното от него ефективно наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, напълно се подкрепят от доказателствата събрани по делото във връзка с чл. 56 ал.3 от НПК, които действително съдът следва да обсъди в рамките на настоящото производство, като същите следва да бъдат допълнени от настоящата въззивна инстанция. Така от анализа на доказателствата и от самите обяснения на подсъдимия дадени пред първата инстанция се установява, че той е осъществил деянието за което е обвинен по настоящото дело много скоро след като е излязъл от затвора/той е освободен на 19.05.2009г./ Очевидно е че към настоящия момент съществува реален риск от последващо незаконосъобразно поведение на подсъдимия, като фактите са за проявено от него престъпно упорство. Престоя му в затвора не е изиграл своята поправително възпитателна роля спрямо него. Всичко изложено до тук мотивира въззивният съд в състава по настоящото дело да приеме, че опасността от извършването на ново престъпление не може да бъде преодоляна с една по – лека мярка за неотклонение. От друга страна съдът следва да държи сметка на обстоятелството, че спрямо подсъдимия по настоящото дело е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, което същият е извършил при условията на повторност съобразно текста на чл. 28 ал.1 от НК. Обществената опасност на деянието и на дееца в тази връзка е значителна и следва да бъдат взети категорични мерки като гаранция че престъпната дейност на С. няма да продължи. Така поради липса на сериозни аргументи като контрамотив на предположението визирано в новелата на чл. 63 ал.2 т.1 от НПК, следва да се приеме че събраните доказателства не са достатъчни за да оборят съществуващата законова презюмпция, че съществува опасност подсъдимият да извърши и друго престъпление, в случай че бъде оставен от съда на свобода.

Независимо от съображенията изложени от защитника в частната жалба, за нарушаването на правото на подсъдимия на свободно придвижване, за невъзможността му същият през време на задържането на полага обществено полезен труд и да се грижи за семейството и за своите близки, както и да изпълнява родителските задължения спрямо своята дъщеря, както и други лични права и свободи, при така установената фактическа обстановка, в която подсъдимият сам се е поставил, следва да бъде отдадено предимство на обществения пред личните му интереси и същият следва да изтърпи ограниченията които са свързани с взетата спрямо него мярка за неотклонение – ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. В този случай съображенията от лично и социално естество, не могат сами по себе си да имат своята относителна тежест по – голяма от тази на посочените по – горе обстоятелства в общата съвкупност, влияещи на съда при решението за адекватната мярка за неотклонение.

Неоснователни според въззивната инстанция са и доводите на защитника на подсъдимия, инвокирани в частната жалба, че е нарушен разумния срок за задържането на подсъдимия С. с оглед на обстоятелството, че наказателното производство е започнало като бързо такова, а освен това същото следва да продължи във времето за събиране на допълнителни доказателства. Преценката на “разумността” на срока е суверенно право на съда, който разглежда делото. ЕКЗПЧОС, също не предвижда конкретни ограничения във времето относно продължителността на задържането, но в решенията си Европейският съд по правата на човека приема, че разумния срок за продължителността на една процедура се оценява според обстоятелствата на случая и съобразно утвърдените критерии на практиката на Европейския съд, в частност – сложност на делото, поведението на участниците в процеса и това на компетентните органи по разследването и неговото разглеждане. Срока на задържането на подсъдимия по настоящото дело в никакъв случай не може да бъде определян като неразумен. Съдът е проявил отлична процесуална активност, насрочвал е съдебните заседания в рамките на много кратки срокове, като вече е събрана по – голямата част от доказателствения материал. При липса на специални правила за това какъв може да бъде срока на задържане в съдебната фаза на процеса, дори и в рамките на така нареченото бързо съдебно производство, очевидно не може да се приеме, че подсъдимият С. е задържан за време, което надхвърля нуждите на настоящото производство, нито за разглеждането на делото в “неразумен” за съдебната фаза от процеса срок. Изложените в тази насока възражения на защитата са лишени от фактическо и правно основания и не следва да се вземат в предвид от въззивната инстанция.

Релевираните доводи в частната жалба от защитника за тежко здравословно състояние на подсъдимия, коментирани към един минал момент, съдът счита за неотносими по настоящото дело. От една страна тези доводи са били навеждани пред съда и вече е налице произнасяне на съда в тази насока, като тези възражения могат да се считат за преклудирани, доколкото към настоящия момент не се сочат нови обстоятелства за влошаване здравето на подсъдимия в сравнение с тези които са били налице при предишното разглеждане от съда на искането за изменението на мярката за неотклонение на това основание.

Доводите за това че друго лице, обвинено за същото престъпление при еднаквост на време и място/Д. Л. С./, с деянието за което С. е обвинен, е било освободено и мярката му за неотклонение е заменена в по – лека, не може да обоснове веднага идентично решение и по настоящото дело. Разглеждането на предпоставките за изменение на една мярка за неотклонение с друга по– лека, е винаги конкретно съотнесена към определен подсъдим, като тази преценка не може да бъде никога абстрактна или по презюмпция с общ знаменател. Ето защо тези доводи на защитата съдът не обсъжда и счита за неотносими към решението на въззивната инстанция по настоящото дело.

Поради изложените фактически и правни съображения и поради това че не намери обективни основания за наличие на изменение в обстановката по делото към настоящия момент, в сравнение с първоначалното взимане на най – тежката мярка за неотклонение от първоинстанционния съд и при предишните два отказа същата да бъде изменена в по – лека, въззивният съд на основание чл. 345 от НПК във връзка с чл. 341 ал.2 от НПК,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от открито съдебно заседание на 21.12.2009г. по НОХ дело № 1301/2009г. по описа на РС П., като правилно и законосъобразно.

Определението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: