Р Е
Ш Е Н
И Е № 63
гр. Пловдив, 15.01.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен
съд, гражданско отделение, VІII граждански състав, в публичното заседание на шестнадесети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА
МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА при участието на секретаря Елена
Димова, като разгледа докладваното от съдия Цветкова в. гр. д. № 1590 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба вх. № 15824/22.05.2019г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* против решение № 1122 от 22.03.2019г., постановено по гр. д. № 11128
по описа за 2018г. на Пловдивски районен съд, XIII гр. с., с което се отхвърля иск с правно основание чл.
422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК, предявен от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който се иска от съда да признае за
установено по отношение на Н.Н.А., ЕГН **********
съществуването на вземането на следните суми, както следва: 1 084, 13 лв.,
представляващи главница по договор за потребителски кредит № PLUS-14023966 от 12.10.2016г. за периода от 19.01.2017г. до
20.10.2018г., по отношение на който на основание чл. 5 от договора за кредит е
обявена предсрочна изискуемост, считано от дата 18.02.2017г.; 399, 77 лв.,
представляващи договорна лихва: за периода от 19.01.2017г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска/ до 20.10.2018г. /падеж на последна погасителна
вноска/, по отношение на който на основание чл. 5 от договора за кредит, е
обявена предсрочна изискуемост, считано от дата 18.02.2017г.; 106, 85 лв.
представляващи обезщетение за забава: считано от 20.01.2017г. до датата на
подаване на заявлението в районен съд, както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1959 по описа
за 2018г. на РС Пловдив, XVIII-ти гр. състав, като неоснователен и недоказан.
С жалбата се изразява становище за
неправилност на решението.Оспорва се извода на районния съд, че не е налице
надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.Освен това се поддържа,
че не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за
да възникне за цесионера качеството на
кредитор.Поддържа се и довод, че никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на чл. 94, ал. 1 и
чл. 99, ал. 1 от ЗГР.Жалбоподателят се позовава и на решение № 198 от
18.01.2019г. на ВКС, I гр. о., постановено по т. д. № 193/2018г., в което е прието, че особеният
представител е процесуален представител на ответника и редовно може да получи
копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в т. ч. и да
получи всякакви уведомления.Не на последно място се поддържа, че ищецът е
положил дължимата грижа и е направил всичко зависещо от него за уведомяване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, поради което е неоснователно
да търпи неблагоприятните последици от неполучаване на уведомителните писма за
цесия, въпреки добросъвестното си поведение.Моли се за отмяна на обжалваното решение,
вместо което да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен.Претендират
се разноски за настоящата инстанция.
В писмения отговор на въззиваемата страна чрез особения представител адв. А.К.-М. се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.Моли се същата да бъде оставена без
уважение, а решението на районния съд като правилно да бъде потвърдено.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана
страна – ищец в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Пловдивският окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното:
Пред районния съд е бил предявен иск
за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 от ГПК за
признаване за установено по отношение на ответницата Н.Н.А.,
ЕГН **********, че дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* следните суми: 1084, 13 лева, представляващи главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-14023966 от 12.10.2016г. за периода 19.01.2017г. до
20.10.2018г., по отношение на които на основание чл. 5 от договора за кредит е
обявена предсрочна изискуемост, считано от 18.02.2017г.; 399, 77 лева,
представляващи договорна лихва за периода 19.01.2017г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до
20.10.2018г. /падеж на последна погасителна вноска/, по отношение на които на
основание чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано
от 18.02.2017г.; 106, 85 лева, представляващи обезщетение за забава, считано от
20.01.2017г. до датата на подаване на заявлението, както и законна лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на задължението.
Твърденията в исковата молба са, че
на 27.07.2017г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания на основание чл. 99 от ЗЗД между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на който вземането, произтичащо от
договор за потребителски кредит № PLUS-14023966 от 12.10.2016г. между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Н.Н.А. е прехвърлено на ищцовото
дружество изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и
всички лихви.Твърди се също, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
упълномощило „Агенция за събиране на вземания“ ООД, в качеството на цесионер, от името на цедента и
за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената
цесия.По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника било изпратено от страна на цедента чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-БНП/PLUS-14023966 от 01.08.2017г. за станалата продажба чрез
Български пощи с известие за доставяне на следния адрес на длъжника: ***.Писмото било върнато в
цялост, като в обратната разписка било отбелязано, че получателят се е
преместил на друг адрес.До длъжника било изпратено и повторно уведомително
писмо с изх. № УПЦ/PLUS-14023966 от 12.06.2018г. за извършената цесия чрез
куриер.Видно от обратната разписка към товарителница № 67864855, длъжникът отново
не бил намерен на адреса и писмото било върнато в цялост.Към исковата молба е
приложено уведомлението за цедиране на вземането,
което да бъде връчено на ответника.Твърденията на ищеца са, че длъжникът не е
заплатил изцяло задълженията си по процесния договор
за кредит, като претендира непогасената част по договора в общ размер 1590, 75
лева, от които главница в размер на 1084, 13 лева, договорна лихва в размер на
399, 77 лева и законна лихва в размер на 106, 85 лева.За претендираните
суми било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било
образувано ч. гр. д. № 1959/2018г., XIII състав по описа на РС
Пловдив, по което била издадена заповед за изпълнение.Длъжникът в заповедното
производство не бил намерен на установените адреси, поради което заповедта за
изпълнение била връчена по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, като същият от своя страна не се явил в съда да получи книжата по
делото и това обуславяло правния интерес на ищеца от подаване на исковата
молба.
Заповедното производство е приложено към
настоящето дело, като от него е видно, че с разпореждане от 30.05.2018г. на
заявителя е даден едноседмичен срок за предявяване на установителен
иск за съществуване на вземането.Съобщението за това е връчено на процесуален
представител на заявителя на 08.06.2018г., а иска е предявен на 03.07.2018г. в
рамките на дадения срок и с оглед на това е допустим.
С писмения отговор по чл. 131 от ГПК,
подаден от особения представител на ответницата, назначен на основание чл. 47,
ал. 5 от ГПК е изразено становище за недопустимост, респ. неоснователност на
предявения иск.Направено е възражение, че не е налице валидна цесия, тъй като
рамковият договор не съдържа всички реквизити, индивидуализиращи конкретното
вземане, както и че цедирането на вземането не е
доведено до знанието на длъжника.
Районният съд в решението си е
възприел разрешенията, дадени в цитираните от ищеца решения на ВКС, като е
посочил, че уведомлението за цесията може да се връчи на длъжника, заедно с
исковата молба и това уведомление следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3
от ГПК като нов факт, настъпил в хода на делото.Посочил е също, че съобщаването
на цесията по начало следва да се извърши от стария кредитор, но последният
може да упълномощи новия кредитор да съобщи цесията.Съобщаването на цесията от
новия кредитор, който действа като пълномощник на стария кредитор е валидно и
поражда правно действие.Освен изложеното обаче районният съд е акцентирал, че
съобщението за цесията следва да се извърши на длъжника, като връчването му на
особен представител не поражда действие, тъй като особеният представител има
ограничен кръг права за целите на процеса и той не може да приема
материално-правни изявления, каквото е съобщаването на цесията.Този извод е
изведен от разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ГПК.Правото на един кредитор да
прехвърли вземането си според районния съд, е обусловено от възможността му да
съобщи това прехвърляне на длъжника.Поради това е прието, че в случая вземането
не е придобито от ищеца, тъй като не е изпълнен целият фактически състав, който
включва в себе си и съобщаване на цесията.Ищецът не е придобил правата, които
претендира, поради което искът му е счетен за неоснователен.
Настоящият състав на съда намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Основателността на предявения иск се
обуславя от валидното сключване на договора за цесия и уведомяването на
длъжника за извършването й.Тези въпроси се явяват основен предмет на спора
между страните пред настоящата инстанция.
Договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален.С него едно лице /цедент/ прехвърля на друго /цесионер/
свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация.Следователно
за да е налице валидно сключен договор за цесия е достатъчно постигане на
съгласие между цедента и цесионера,
доколкото не се предвижда форма за действителност или извършване на плащане
като елемент от фактическия състав.Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
предвижда, че предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето.Съобщаването не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие на договора за цесия между страните /правата по цесията преминават
върху цесионера с постигане на съгласие/, но
уведомяването има значение за третите за договора лица, какъвто е и
длъжникът.Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие
спрямо длъжника от деня на уведомяването за извършване на цесията.До този
момент за всички трети лица носител на вземането спрямо длъжника е цедента.
Предвид изложеното настоящият състав
не споделя възражението на въззивника, че
уведомяването на длъжника не влияе на придобиване на качеството кредитор от цесионера.Действително съобщаването не е елемент от
фактическия състав на сключването на договора за цесия, но е юридическият факт,
от който възниква качеството кредитор на цесионера
спрямо всички трети лица за договора.
В уредбата на договора за цесия липсва
изрична регламентация за начина, по който
следва да бъде уведомен длъжника.Няма и законоустановено
съдържание на съобщаването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.Предвидено е единствено, че
съобщаването следва да се извърши от цедента.Това
изискване е свързано със сигурността, че действително е извършена цесия.В
практиката на ВКС се приема, че е допустимо предишният кредитор /цедента/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/
да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
Предмет на разглеждане по настоящето
дело е предявен иск по чл. 422 от ГПК, като предхождащото заповедно
производство е било образувано по заявление на цесионера
– „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено на 06.02.2018г. и в случая
това е релевантният момент, към който цесията е следвало да бъде надлежно
съобщена на длъжника.При положение, че това изискване не е било изпълнено към
датата на подаване на заявлението, то и прехвърлянето с оглед разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породило действие спрямо длъжника към същия
момент.Следователно цесионерът не е имал валидно
придобито и изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението, респ. не
е бил легитимиран да иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника.С
оглед на това съобщаването на цесията в по-късен момент /с връчване на препис
от исковата молба и приложенията към нея/, в конкретната хипотеза не може да се
отчете като факт по см. на чл. 235, ал. 3 от ГПК.При настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за
прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедента-праводател, който е носител на спорното право към
този момент.Този извод се извлича от задължителните разяснения в т. 10б от ТР
4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК.В този
см. е и определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013г.
От гореизложеното следва извод, че въззиваемото дружество /ищец по иска с правно основание чл.
422 от ГПК/, не е установило надлежното уведомяване на длъжника за извършената
цесия към релевантния за производството момент – подаването на заявление,
поради което иска се явява недоказан и подлежи на отхвърляне.До тази краен
извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради
което обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба като неоснователна следва да се остави без
уважение.
По тези съображения Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРДЖАВА решение № 1122 от
22.03.2019г., постановено по гр. д. № 11128 по описа за 2018г. на Пловдивски
районен съд, XIII гр. състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: