Номер 114419.10.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Варна
На 23.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Даниела И. Писарова
Членове:Светлана Т. Кирякова
Цветелина Г. Хекимова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско
дело № 20203100501979 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба вх. №22072/17.03.2020г. от
„КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК *********, със седалище гр. София, чрез адв. Р. И. Д. , срещу
Решение №754/17.02.2020г. по гр.д. №18595/2018г. на РС – Варна, с което са отхвърлени
исковете срещу З.Л.Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: *****, за приемане за
установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца „КРЕДИТ ИНС" ООД,
ЕИК ********* съществува вземане към З.Л.Л., ЕГН: ********** за следните суми: сумата
от 550.02 лв. главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра"
№73835/11.01.2018г.; сумата от 198.00 лв. договорна лихва за периода 11.01.2018г. -
13.06.2018г.; сумата от 407.00 лв. договорна такса „Гарант" за периода 11.01.2018г. -
13.06.2018г.; сумата от 3.84 лв. законна лихва за забава за периода от 12.02.2018г. -
13.06.2018г., законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.06.2018год. до окончателното
заплащане на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение в производството по
ч.гр.д.№9529/2018год.на ВРС, на основание чл.415,ал.4 във вр. с чл.422,ал.1 във вр. чл. 430
от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се
като неправилен извода на съда, че не е доказано наличието на валидно сключен договор за
предоставяне на кредит от разстояние под формата на електронен документ.
Отправената към съда молба е за отмяна на решението и за уважаване на
предявените искове изцяло, като се присъдят и направените разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна
1
З.Л.Л., чрез проц.представител адв.М., с който жалбата се оспорва като неоснователна, като
се изразява становище за правилност и законосъобразност на решението. Доказателствени
искания не са направени.
За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание
чл. 422 ГПК за приемане за установено съществуването на вземанията по издадената заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№9529/2018г. по описа на ВРС.
Производството по делото е образувано по предявени искове с правно основание
чл.422 ГПК от „КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК *********, против З.Л.Л., ЕГН **********, за
приемане за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца „КРЕДИТ
ИНС" ООД, ЕИК ********* съществува вземане към З.Л.Л., ЕГН: ********** за следните
суми: сумата от 550.02 лв. главница на основание сключен Договор за потребителски
кредит „Екстра" №73835/11.01.2018г.; сумата от 198.00 лв. договорна лихва за периода
11.01.2018г. - 13.06.2018г.; сумата от 407.00 лв. договорна такса „Гарант" за периода
11.01.2018г. - 13.06.2018г.; сумата от 3.84 лв. законна лихва за забава за периода от
12.02.2018г. - 13.06.2018г., законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на
подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 18.06.2018год. до
окончателното заплащане на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение в
производството по ч.гр.д.№9529/2018год.на ВРС, на основание чл.415,ал.4 във вр. с чл.422,
ал.1 във вр. чл. 430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ответникът е кандидатствал за паричен заем от
„КРЕДИТ ИНС" ООД и чрез избиране на изпратения от дружеството линк за потвърждение
е сключил договор за потребителски кредит „Екстра“ №73835/11.01.2018г. с ищцовото
дружество. Твърди се, че електронното изявление за сключване на договора се счита за
подписано съгласно разпоредбата на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ, според която „електронен
подпис" означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва,
за да се подписва. Сочи се, че на длъжника е била предоставена преддоговорна информация
съгласно ЗПК, с която се е запознал и е приел Общите условия, избрала е предоставената й
възможност да й бъде осигурен гарант за ползване на кредита, поради което се е задължила
към ежемесечната вноска по кредита да бъде начислена и такса „Гарант“. Твърди се, че
ищцовото дружество в качеството на заемател предоставило на ответника паричен заем в
размер на 600 лв., като заемната сума била предадена на ответника чрез системата e-pay и
получена от ответника – заемател на каса в офис на „Изипей“ АД.
Сочи се, че общият размер на задължението ведно с договорната лихва и такса
„Гарант“ е 1260 лв., като е договорено изплащането му на 12 равни месечни вноски,
последната от които с падеж 11.01.2019г. Първата вноска по кредита с падеж 11.02.2018г.
2
била изцяло погасена от длъжника, след което не са постъпили следващи плащания. Сочи
се, че поради неизпълнение на задълженията по договора ищецът подал срещу ответника
заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което било образувано ч.гр.д. №
9529/2018г. по описа на ВРС и издадена заповед за изпълнение. С оглед подаденото от
длъжника възражение срещу дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение в
срока по чл.414, ал.2 от ГПК и дадените от съда указания се обосновава правния интерес за
ищеца от предявяване на иск за установяване дължимостта на вземанията.
Ищецът моли за уважаване на предявените искове и претендира сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба чрез адв. М.,
назначен като особен представител на ответника, който изразява становище за
неоснователност на предявените искове въз основа на твърдение, че ответницата не е автор
на електронния документ. Сочи се, че обикновеното наличие на лични данни в него не може
да бъде приравнено на електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕП, поради
липсата на доказателства за твърдяното в исковата молба осъществено последващо
потвърждение. Излага се също, че обикновеният електронен подпис би имал стойността на
саморъчен единствено при изрично съгласие на страните в този смисъл, каквото не е
установено по настоящото дело. Оспорват се твърденията за осъществена първоначална
престация по договора за кредит от страна на ищеца, както и факта на настъпила предсрочна
изискуемост. Твърди се нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и такса „Гарант“
на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, както и на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави относно чл.3 от договора и поради неравноправен характер и
противоречие на добрите нрави относно чл.4 от индивидуалния договор и съответните
разпоредби от ОУ.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Съдът намира, че
обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда и допустимо при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
3
в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност на
първоинстанционното решение поради възприетото от съда като недоказано облигационно
правоотношение между страните.
Представеният по делото договор, на който ищецът основава претенциите си, е
за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), тъй като процедурата по
кандидатстване и отпускане на парични средства се извършва по електронен път, като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 18, ал.
1, т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние
доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис.
Твърди се, че договорът е сключен въз основа на подадена от ответника заявка на
сайта на дружеството, с която е предоставил личните си данни чрез попълване на
регистрационната форма за кандидатстване, след което служител на дружеството се е
свързал с него по телефон за потвърждение на самоличността, предоставената информация
и желанието си да получи при условията на дружеството кредит в размер на 600 лв. След
обработване на заявката, на ответника е изпратен на посочената от него електронна поща
електронен формат на договора за кредит от разстояние, който бил потвърден чрез избиране
на изпратения му от кредитодателя линк за потвърждение. В рамките на
първоинстанционното производство са представени писмени доказателства за отправена
заявка за отпускане на кредит „Екстра“ за сума в размер на 600 лв., в която като клиент е
посочена З. Л. Л. с отразено ЕГН, месторабота, адрес и заплата. Представен е и договор за
потребителски кредит „Екстра“, сключен на 11.01.2018г. между „Кредит Инс“ ООД като
кредитодател и З. Л. Л. като кредитополучател. Действително по делото липсват преки
доказателства за потвърждението на ответника, което да е отправено и достигнало до ищеца.
Същевременно от представените като писмени доказателства разписка за извършен превод
на сумата в размер на 600 лв. и разписка за получаване на пари в брой от 11.01.2018г., както
и въз основа на заключението на вещото лице по СЧЕ се установява, че З.Л. е получила от
наредител „Кредит Инс“ сума в размер на 600 лв. въз основа на договор
№73835/11.01.2018г. Доколкото на основание чл.18, ал.3 от ЗПФУР приложение спрямо
настоящия кредит намира разпоредбата на чл.293 от ТЗ, дори при липса на безспорно
доказателство за валидно електронно изявление, следва да се приеме, че с оглед факта на
получаване на сумата въз основа на процесния договор страната не може да се позовава на
нищожността, тъй като от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението. С оглед на изложеното съдът приема за доказано
наличието на облигационно правоотношение по договор за кредит от 11.01.2018г., както и
4
изправността на кредитодателя като страна по договора с оглед изпълнение на
задължението му за предоставяне на договорената сума.
При формиране на извод за наличие на твърдяното облигационно
правоотношение между страните предмет на преценка от страна на въззивния състав е
валидността на уговорките в договора, свързани с предвидения лихвен процент, както и
начислената такса „Гарант“. С оглед вида на кредита и качеството на кредитополучателя
съдът приема, че е налице договор с потребител по см.на пар.13 от ДР на ЗЗП, спрямо който
приложение намират съответно разпоредбите на ЗПК и чл.143-146 ЗЗП.
Съгласно чл.4.1 от договора, дължимата вноска включва главница, лихви и „такса
гарант“, като размерът им се определя от размера на отпуснатия кредит, срока, за който е
отпуснат и лихвения процент, по който е отпуснат, съгласно Приложение №1. Предвидено е
таксата да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР в размер на 49,7 %, нараства допълнително с размера на таксата по чл.7 от договора.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази такса по същество се добавя към
възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател и поражда значително фактическо
оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да
получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без
това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране
(чл. 19 ЗПК). Представянето като такса за осигуряване на гаранция по договора явно цели
отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен
критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които потребителят дължи
при неизпълнение на договора. В случая таксата е включена като падежно вземане – част от
дължимата вноска, като същевременно не е отразена в размера на ГПР, който съобразно
заключението на вещото лице възлиза на 293%, вкл. такса „Гарант“. По този начин
заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр. при определяне ГПР, което обуславя
нищожност на договорната клауза и съответно недължимост на претендираното на това
основание вземане.
Неоснователно се явява възражението за нищожност на клаузите, уреждащи
договорната лихва, доколкото уговорената възнаградителна лихва сама по себе си не
нарушава забраната, установена в чл. 19 ал. 5 от ЗПК, нито накърнява добрите нрави.
Отчитайки определения в договора размер на договорения лихвен процент, без да се
5
включва такса „Гарант“, начислена въз основа на нищожна клауза, определеният в договора
размер на ГПР от 49.7% не надвишава пет пъти размера на законната лихва, поради което и
съдът приема, че цената на кредитиране не е прекомерна. По същите мотиви се налага
изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143, т.1-19 ЗЗП, тъй като клаузите не
създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го
постави в по – неравностойно имуществено положение, при отчитане на спецификата на
рисково небанково кредитиране. Поради това следва да се приеме, че клаузата за договорна
лихва е действителна и ответникът дължи заплащане на неизплатената част от главницата в
размер на 550 лева и договорна лихва в размер на 198 лв. съобразно изчисленията на вещото
лице по СЧЕ.
Предвид липсата на изпълнение в срок на главното задължение, основателна се
явява и претенцията по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, която съобразно изчислението на вещото лице по
СЧЕ е в размер от 4,34 лева за периода от 12.02.2018 лв. до 13.06.2018г., от които съобразно
принципа за диспозитивното начало следва да бъдат присъдени претендираните 3,84 лева.
Неоснователно е възражението, че уважаването на тази претенция би довело до анатоцизъм,
доколкото обезщетение за забава се претендира само върху сумите за главница, като освен
това паричното задължение за заплащане на договорна лихва няма мораторен характер, не
се отличава от останалите парични задължения и длъжникът може да изпадне в забава по
отношение на него, както по отношение на задължението за плащане на главницата, и в
такъв случай той дължи обезщетение за забава.
Неоснователно е възражението на ответната страна за липса на редовно обявена
предсрочна изискуемост, доколкото видно от погасителния план, обективиран в договора, в
хода на производството е настъпил крайния падеж за издължаване на сумите по кредита,
който следва да бъде съобразен от съда на основание чл.235 от ГПК и съобразно
разрешението на т.5г от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.
Поради това въззивният съд намира предявения иск с правно основание чл.422
ГПК за основателен за сумата от 550.02 лв. главница на основание сключен Договор за
потребителски кредит „Екстра" №73835/11.01.2018г.; сумата от 198.00 лв. договорна лихва
за периода 11.01.2018г. - 13.06.2018г. и сумата от 3.84 лв. законна лихва за забава за периода
от 12.02.2018г. - 13.06.2018г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
18.06.2018год. до окончателното заплащане на главницата. Решението на ВРС следва да
бъде отменено частично и вместо това да бъде постановено уважаване на установителните
искове за горните суми и решението да бъде потвърдено в останалата част.
Съгласно т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне изцяло или
частично на иска с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК, издадените заповед за
изпълнение и изпълнителен лист не подлежат на обезсилване.
При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по
6
сторените разноски както за исковото, така и за заповедното производство съгл. т.12 от ТР
№3/2014г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно уважената част от иска, на ищеца /въззивник/ се
следват разноски за заповедно производство в размер на 210,85 лева, за исковото
производство пред първа инстанция в размер на 643,59 лева и пред въззива – 373 лева,
съобразно уважената част от исковете, като сумите са изчислени въз основа на заплатените
суми за държавна такса, депозити за вещо лице и за особен представител и адвокатско
възнаграждение съобразно представените списъци и писмени доказателства.
С оглед на изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №754/17.02.2020г. по гр.д. №18595/2018г. на ВРС, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК *********, със
седалище гр. София, искове за установяване на вземане от длъжника З.Л.Л., ЕГН
********** за следните суми: 550 лв. главница на основание сключен договор за
потребителски кредит „Екстра" №73835/11.01.2018г.; 198 лв. договорна лихва за периода
11.01.2018г. - 13.06.2018г.; 3.84 лв. законна лихва за забава за периода от 12.02.2018г. -
13.06.2018г., законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.06.2018г. до окончателното
заплащане на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение в производството по
ч.гр.д.№9529/2018год. на ВРС, на основание чл.415, ал.4 във вр. с чл.422,ал.1 във вр. чл. 430
от ТЗ и чл.86 от ЗЗД
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415,ал.4 във вр. с чл.422,ал.1 във
вр. чл. 430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че З.Л.Л., ЕГН **********, с пост.адрес гр.Варна ДЪЛЖИ
на „КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК *********, със седалище гр. София следните суми: 550 лв.
главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра"
№73835/11.01.2018г.; 198 лв. договорна лихва за периода 11.01.2018г. - 13.06.2018г.; 3.84
лв. законна лихва за забава за периода от 12.02.2018г. - 13.06.2018г., законна лихва за забава
върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 18.06.2018г. до окончателното заплащане на главницата, за които е издадена
заповед за изпълнение в производството по ч.гр.д.№9529/2018год. на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №754/17.02.2020г. по гр.д. №18595/2018г. на ВРС, в
останалата част.
ОСЪЖДА З. Л. Л. , ЕГН **********, с пост.адрес гр.Варна да заплати на
„КРЕДИТ ИНС" ООД, ЕИК *********, със седалище гр. София сумата 210,85 лева,
представляваща разноски в заповедното производство, както и сумата 1016,59 лева
7
разноски по исковото производство в двете инстанции, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280,
ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8