Решение по дело №556/2024 на Административен съд - Сливен

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Я. Н. С., [ЕГН], със съдебен адрес ***, чрез адв. Х. Х. – АК Сливен, против отказ да му бъде издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство /СУМПС/, обективиран в писмо рег. № 804000-12685 от 23.10.2024 г. издадено от началник сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР Сливен, по заявление рег. № 4996 от 21.10.2024 г.

В жалбата се релевират оплаквания за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт. Сочи, че в подадената декларация по Приложение № 1 от НАРЕДБА № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина е посочил обичайно пребиваване в Германия, тъй като бил подведен. Твърди, че е с постоянен и настоящ адрес в България, но периодично посещава Германия, за да работи. Искането към съда е да отмени обжалвания отказ.

В съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуалния си представител – адв. Х., поддържа жалбата. Моли съда да отмени оспорения административен акт.

В съдебно заседание ответникът Началник сектор „ПП“ при ОДМВР-Сливен не изпраща представител. В писмено становище оспорва жалбата. Излага съображения за правилност на оспорения акт. Моли, жалбата да бъде оставена без уважение.

Административен съд Сливен, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 от АПК, намери следното:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК, в законоустановения срок срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт, поради което е процесуално допустима.

Административното производство е започнало по подадено до сектор „ПП“- Сливен при ОДМВР - Сливен, заявление вх. № 4996/21.10.2024 г. за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, поради придобита от жалбоподателя правоспособност за управление на МПС. Към заявлението са приложени : Заверено копие на декларация приложение № 1 към чл. 13, ал. 1, т. 6; Заверено копие на удостоверение за здравословното състояние на водач/ кандидат за придобиване на правоспособност за управление на МПС с изх. № 2045/ 18.09.2024г.; Заверено копие на Удостоверение за завършен курс по първа долекарска помощ при пътно-транспортни произшествия за водачи на МПС серия А № 1375759; Заверено копие на регистрационна форма за първоначален избор на общопрактикуващ лекар; заверено копие на Удостоверение за завършен първи гимназиален етап на средно образование, серия Г-21, № 059689 и копие на вноска бележка. В подадената декларация към чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина жалбоподателят декларира, че е установил обичайното си пребиваване в Германия и че не притежава СУМПС издадено от държава членка на ЕС.

При тези данни с оспореното писмо, ответният административен орган е отказал да издаде на заявителя СУМПС, поради наличие на пречки за това, визирани в чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, а именно че лицето при подаване на заявлението, собственоръчно е попълнило декларация, в която декларира, че е установило обичайното си пребиваване в Федерална Република Германия. Посочено е, че съгласно чл. 151, ал. 5 от ЗДвП - „Свидетелство за управление на МПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България “.

Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи, българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС, като съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗБЛД, то се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред, определен с акт на МС.

Съгласно чл. 159, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, Министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина /Наредбата/. Според чл. 4, ал. 1 от Наредбата, свидетелство за управление на МПС се издава от звената "Пътна полиция" при СДВР и ОДМВР, според постоянният адрес на лицето. В случая постоянният адрес на жалбоподателя е в [населено място], ***, поради което компетентен да издаде исканото свидетелство, съответно да откаже да издаде такова, е началникът на сектор "Пътна полиция при ОДМВР Сливен. Следователно именно издателят на оспореното писмо – ответник по настоящото дело, е държавният орган, компетентен да издаде, респективно да откаже да издаде СУМПС на жалбоподателя. Ето защо не е налице отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК.

Изискването свидетелството за управление на МПС на лицата да се издават и подновяват /заменят/ от държавата – членка по обичайното пребиваване на лицата е визирано в чл. 7 § 1, б. "д" и т. 3 б. "б" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни средства. Това изискване е транспонирано в чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, според която разпоредба СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС, така и при издаване на ново СУМПС, лицето – заявител следва да представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава – членка на ЕС и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава – членка на ЕС /чл. 13, ал. 1, т. 6 и чл. 14, ал. 1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на МВР.

В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието "обичайно пребиваване", а именно това означава мястото, където дадено лице обикновено живее, т. е. повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото където живее. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайното пребиваване.

Правото на ЕС допуска правна уредба на държава – членка, съгласно която последната може да откаже да издаде свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в чл. 7 § 1 б. "д" от Директива 2006/126/ЕО. Тогава когато са налице неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на свидетелство за управление, заложено в посочената директива и в националното законодателство, не е изпълнено, органът може да откаже издаването на свидетелство за управление и да откаже признаването на свидетелство за управление, издадено в държава – членка, която е допуснала пропуск при неговото издаване.

В конкретния случай административния орган се е позовал единствено на подадената от жалбоподателя декларация, като не е събрал категорични данни, че лицето не е пребивавало в Република България 185 дни през последните 12 месеца. Такива не се сочат и в декларацията от жалбоподателя. Ответникът не е извършил и съответните действия да провери, било то чрез посещение на посочения от лицето постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, било то чрез разпит на негови близки роднини, съседи за времето, през което същия е бил на адреса си или не. В този смисъл, съдът приема, че не са налице безспорни доказателства, че "обичайното местопребиваване" на жалбоподателя С. е извън Република България. Към преписката не са представени доказателства, че жалбоподателя не пребивава в Република България. Волята на административния орган не следва да бъде изяснявана в съдебното производство по оспорване на административния акт чрез въвеждане на нови фактически и правни основания – такива, които не са включени нито в акта, нито в преписката по издаването му. В тази връзка, представеното от административния орган писмено становище по жалбата, изготвено на 15.11.2024 г. – след датата на издаване на акта, не може да замести липсващите в оспорения акт фактически и правни основания за издаването му. В съдебно заседание са разпитани свидетелите - М. А. С., Я. С. Я. и И. М. А. – б., в. и б. на жалбоподателя, от които свидетелски показания се установява, че Я. С. сезонно работи в Германия, но се завръща в България, където са неговите близки.

От изложеното по – горе е видно, че в хода на административното производство са допуснати нарушения на административно производствените правила, като не са спазени чл. 35 и чл. 36 от АПК, изискващи изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая, довели и до нарушение на материалния закон. Изхождайки от горното, настоящият състав на съда счита, че са налице сочените в жалбата основания за отмяна, поради което жалбата следва да бъде уважена, като се върне преписката на административния орган за ново произнасяне, съобразно указанията и тълкуването на закона, дадени в мотивите на решението.

Мотивиран от така изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалба на Я. Н. С., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица]писмо рег. № 804000-12685 от 23.10.2024 г. издадено от началник сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР Сливен, с което му е отказано издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство по заявление рег. № 4996 от 21.10.2024 г.

ВРЪЩА преписката на административния орган Началник сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР Сливен, за ново произнасяне по заявление на Я. Н. С., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], рег. № 4996 от 21.10.2024 г., съобразно указанията по приложението на закона, дадени в мотивите на решението.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.