ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2507
гр. Бургас, 19.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Александър Д. Муртев
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100501542 по описа за 2022 година
Производството е по чл.274 и сл., вр.чл.413, ал.2 от ГПК и е образувано по
частната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с ЕИК *********, против
Разпореждане № 10226 от 01.09.2022 г., инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 2677 от 01.09.2022 г. по ч.гр.д.5642/2022 г. по описа на
Бургаски районен съд, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника К. Д. Д. от *** за сумата от 17,44 лв -
договорно възнаграждение, 131,40 лв – възнаграждение за допълнителни услуги, 172,31 лв –
мораторна лихва и 20 лв – такси за извънсъдебно събиране.
Твърди се, че обжалваното разпореждане на БРС е неправилно. По-конкретно се
твърди, че са неправилни изводите на съда, че процесният Договор за потребителски кредит
е недействителен, поради това, че не отговаря на изискванията на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10,
вр.чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 от ЗПК. Твърди се, че и при измененията на
разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, обн.в ДВ, бр.100 от 2019 г., заповедният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права, а само – дали искането не се основава на неравноправна клауза. Ето защо се
твърди, че неправилно първоинстанционният съд е извършил преценка на валидността на
договора за потребителски кредит, респ.на отделни негови клаузи. На второ място се
твърди, че при предоставеното му от законодателя правомощие да преценява дали искането
на заявителя не се основава на неравноправна клауза, заповедният съд неправилно не е
отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза не
включва определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между
цената или възнаграждението от една страна, и от друга страна - стоката или услугата, която
ще бъде доставена. Навежда доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.145,
ал.2 ЗЗП. Твърди се, че уговореният в договора за кредит ГПР отговаря на законовите
1
ограничения и не противоречи на добрите нрави, като се позовава на принципа на свободно
договаряне. Сочи се, че по-старата съдебна практика, приемаща клаузите за лихва
надвишаващи трикратния размер на законната лихва за нищожни като противоречащи на
добрите нрави е преосмислена с оглед последващите изменения на ЗПК, с които е въведено
ограничение на максималния размер на годишния лихвен процент, който не може да бъде
по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, а според чл.19, ал.5, вр.ал.4 ЗПК, клаузи надвишаващи тези размери се считат за
нищожни. Твърди се, че длъжникът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния
етап. Излага съображения, че методиката на формиране на годишния лихвен процент на
разходите е ясно посочена в процесния договор, тъй като в договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент. С тези доводи твърди, че не е налице недействителност, поради
противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна
норма.
По отношение на останалите претендирани вземания, за които е отхвърлено
заявлението, не се излагат съображения, но се претендира отмяна на обжалваното
разпореждане изцяло, и вместо него да се постанови издаване на заповед за изпълнение
относно всички вземания, претендирани със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Моли за присъждане на разноски в размер на 15 лв за заплатената държавна
такса и 50 лв за юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в
законовия срок, от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията в жалбата и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционният Бургаски районен съд е образувано
по заявлението, подадено от частния жалбоподател „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
гр.София, за издаване на заповед за изпълнение против длъжника К. Д. Д. за сумата: 368,84
лв, включващо: 200 лв – неплатена главница; 17,44 лв – неплатено договорно
възнаграждение за периода 15.06.2017 г. – 15.09.2017 г.; 131,40 лв – неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 20 лв – неплатени такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; 8,86 лв – лихва за забава от 16.06.2017 г. -
изпадането на длъжника в забава, до 15.09.2017 г., законна лихва в размер на 163,45 лв,
дължима от 15.09.2017 г.– датата на изтичане на погасителния план, до 30.08.2022 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Претендирани са и разноски.
Съобразно разпоредбата на чл.410, ал.2 ГПК към заявлението са приложени
договор за потребителски кредит, ведно с приложенията към него, както и приложимите
общи условия.
БРС е издал исканата Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК за сумите за сумите: 200 лв – неплатена главница; ведно със законна лихва върху нея за
периода от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението, както и за съдебно-деловодни разноски в размер на 27,72 лв, от които 9,24 лв
– за държавна такса и 18,48 лв – за юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение за
2
сумата 17,44 лв - договорно възнаграждение, 131,40 лв – възнаграждение за допълнителни
услуги, 172,31 лв – мораторна лихва и 20 лв – такси за извънсъдебно събиране. В мотивите
си заповедният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК, поради което
длъжникът дължи връщане само на чистата сума. Изложил е съображения, че закупените
допълнителни услуги не са допълнителни по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК, а са част от
възнаграждението за предоставения кредит, както и че същите са умишлено обособени като
отделни вземания, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.
Съдът намира обжалваното разпореждане за допустимо, но за частично
неправилно.
Видно от представения ДПК, договорът е сключен за сумата от 200 лв,
предоставена за срок от 4 месеца, при уговорени ГПР 49,88% и ГЛП 41,17%. Страните са се
договорили за предоставяне на допълнителни услуги – „Бонус“, предоставяща право на
приоритетно разглеждане и становище на искането му за потребителски кредит, преди
клиентите без закупен такъв пакет и възможност за промяна едностранно на погасителния
план като отлага и/или намалява плащането по вноски и/или променя падежната дата по
всяка вноска. Възнаграждението по закупения допълнителен пакет услуги е 131,40 лв,
разсрочено на вноски от по 32,85 лв.
Заявителят твърди, че длъжницата не е направила нито една погасителна вноска,
и е изпаднала в забава на 16.06.2017 г.
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение,
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
Настоящия състав не споделя становището на районния съд, че процесния
договор за паричен заем е недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19,
ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК и потребителят дължи чистата стойност на кредита,
респективно неплатения остатък. В случая, представеният договор за кредит съдържа
необходимата информация посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 ЗПК: посочена е отпуснатата
сумата по кредита и общият размер на кредита, както и условията за усвояването му;
лихвеният процент по кредита – фиксиран годишен лихвен процент; годишния процент на
разходите по кредита, изчислен по определения в Приложение 1 към закона начин и с
вземане предвид на определените в закона допълнителни допускания, посочени в ОУ,
неразделна част от договора и подписани от длъжника. В договора се съдържа и
информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК относно условията за издължаване на кредита
– посочен е размера, броя и падежа на вноските, като към договора е приложен и
погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а в ОУ (т.7.3.1) е предвидено правото на длъжника при
поискване да се снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, като в т.7.1 от ОУ към договора изрично
е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора. Предвид така установеното
3
съдържание на договора за потребителски кредит, въззивният съд намира, че същият е
сключен в съответствие с посочените в чл.22 ЗПК изисквания и като такъв е действителен,
което обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.23 ЗПК, поради което изводите на
районния съд за недействителност на договора за кредит са неправилни.
Настоящият състав не споделя мотивите на районния съд касаещи нищожността
на договорената възнаградителна лихва в размер на 41,17%, поради противоречие с добрите
нрави.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите,
надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера
на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна
лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не
е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не
е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да
уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва в размер на 41.17%., след като формално ГПР е в
законовите рамки – 50%. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не
е нищожна. Същата следва да се присъди, в размер на 17,44 лв за периода 15.06.2017 г. –
15.09.2017 г.
Съдът намира жалбата за частично основателна и по отношение на
претендираната лихва за забава върху главницата от 200 лв за периода от датата на изпадане
в забава 15.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 31.08.2022 г.,
съотв.до размера от 105,72 лв.
Съдът намира, че частната жалба е неоснователна относно претенцията за
възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги в размер на 131,40 лв. Видно от
заявлението по чл.410 ГПК допълнителната услугата е свързана с получаване на
приоритетно становище на искането за потребителски кредит преди клиентите, без закупена
допълнителна услуга, както и с възможността за едностранна промяна на погасителния план
от страна на клиента. Следователно, в случая се касае за уговорки по сключения договор за
потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и
месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, но и
възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което по тази причина следва да се
включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по
договора за потребителски кредит по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. Следва да се отбележи, че
нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК не позволява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По същността си
4
така описаните в заявлението услуги представляват именно такива, поради което
настоящият състав се присъединява към извода на заповедния съд, че посочените
споразумения за допълнителни услуги са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
вр.чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Ето защо, процесната сума, начислена от заявителя в тежест на длъжника и
претендирана на основание споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е недължима.
По отношение на сумата от 20 лв – такса за извънсъдебно събиране,
разпореждането следва да бъде потвърдено. Съгласно чл.33, ал.1 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. От съдържанието на посочената разпоредба може да се направи извод, че при
забава на длъжника кредиторът има право да получи мораторна лихва, но не може да
претендира други суми, обусловени от забавеното изпълнение на длъжника, включително да
събира такси за телефонни обаждания и/или писма за напомняне за просрочени задължения,
посещения на място, СМС или други. Ето защо съдът намира, че претендирането на разходи
за извънсъдебно събиране на просроченото вземане цели да заобиколи императивната
разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК. С оглед изложеното, съдът намира, че е налице предвиденото
в чл.411, ал.2, т.2, пр.1 ГПК основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение и за
сумата от 20 лв, представляваща такси за извънсъдебно събиране на вземането,
съотв.обжалваното разпореждане в тази част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят
направените по делото разноски за държавна такса и пред двете инстанции, изчислени
съразмерно с уважената част на заявлението, респ. частната жалба. Тъй като районният съд
е присъдил разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер общо на
27,72 лв., за разликата над тази сума до дължимия размер от 74,40 лв – 46,68 лв, следва също
да се издаде заповед по чл.410 от ГПК. Пред въззивната инстанция в полза на жалбодателя
следва да се присъдят претендираните разноски за въззивно обжалване в размер на общо
20,47 лв, изчислена съразмерно с уважената част от жалбата.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 10226 от 01.09.2022 г., инкорпорирано в Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2677 от 01.09.2022 г. по
ч.гр.д.5642/2022 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено
заявлението на "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: ********* за издаване на
заповед за изпълнение против длъжника К. Д. Д. от *** за сумата от 17,44 лв - договорно
възнаграждение и за сумата от 105,72 лв - лихва за забава върху главницата от 200 лв за
периода от датата на изпадане в забава 15.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението по
5
чл.410 ГПК - 31.08.2022 г. -, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
в полза на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу длъжника К. Д. Д. с ЕГН
**********, от ***, за сумата от 17,44 лв - договорно възнаграждение, и за сумата от 105,72
лв - лихва за забава върху главницата от 200 лв за периода от датата на изпадане в забава
15.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 31.08.2022 г., както и за
сумата от още 46,68 лв - разноски по първоинстанционното дело, изчислен съразмерно с
уважената част от заявлението и за направените във въззивното производство разноски за
въззивно обжалване в размер на 20,47 лв., изчислена съразмерно с уважената част от
жалбата.
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното разпореждане в останалата част.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК съобразно настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6