Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 20.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 3350 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 550120/30.11.2018 г., постановено по гр. д. № 31218/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 118 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Н.С.“ ЕАД дължи на „О.-*“ ЕООД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 5 577, 60 лв., възнаграждение за извършена охрана на язовир Цонево за периода 01.05.2013 г. – 30.06.2013 г., за което са издадени фактури № 1816/03.06.2013 г. и № 1830/01.07.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 24.02.2016 г. до изплащане на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.03.2017 г. по ч. гр. д. № 10014/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 118 състав, като искът е отхвърлен за разликата над 5 577, 60 лв. до 22 310, 40 лв. и за фактури № 1847/01.08.2013 г.; № 1876/02.09.2013 г.; № 1895/01.10.2013 г.; № 1912/01.11.2013 г.; № 1922/02.12.2013 г. и № 1943/02.01.2014 г., издадени за периода 01.07.2013 г. – 31.12.2013 г. Ответникът е осъден за заплати на ищеца сумата от 486, 55 лв., представляваща сторени разноски в исковото производство, както и сумата от 371, 55 лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която е уважен предявения иск, е
депозирана въззивна жалба от ответника „Н.С.“ ЕАД. Излага съображения, че
неправилно решаващият съд е приел, че е извършена услугата охрана на язовир
Цонево, тъй като е признал услугата с извършеното осчетоводяване на две
фактури. Счита, че от събраните по делото доказателства не се установява, че е
налице валидно правоотношение между страните относно охрана на язовир Цонево –
не е представен договор за охрана, който съдържа и уговореното възнаграждение
за тази услуга. По делото не са представени доказателства, че охраната е
възложена и поръчката е изпълнена. Представените по делото фактури не са
подписани от ответника като получател. С оглед на това счита, че те могат да
бъдат разгледани камо като частен свидетелстващ документ, който удостоверява
изгодни за издателя му факти. По тази причина представените фактури не се
ползват с материална доказателствена сила. Счита, че ищецът не е доказал по
делото редовност на воденото счетоводство. Неправилно решаващият съд е приел,
че с осчетоводяване на фактурите е признал извършената услуга, тъй като за да
се ангажира отговорността му, ищецът е следвало да докаже при условията на
пълно и главно доказване, между тях е възникнало договорно правоотношение,
неговите елементи, които пораждат вземанията му, включително изпълнението на
собствените му задължения по договора. Предвид липсата на валидно
правоотношение между страните, без значение смита, че се явява обстоятелството,
че двете фактури са осчетоводени при ответника. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като отхвърли изцяло предявените искове, както и да му
присъди сторените по делото разноски.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца, с
който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно
и законосъобразно. съдът е съобразил трайната съдебна практика, формирана
относно правното значение на осчетоводените фактури, включването им в дневника
за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях. Изслушаната по
делото съдебно – счетоводна експертиза не е оспорена от ответника. Макар двете
фактури да не са подписани от ответника, търговецът е узнал за извършената
услуга и по смисъла на чл.301 ТЗ, като това не се презюмира, а е установено по
безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството на ответника. В
подкрепа на извода за наличие на задължение на ответника по процесните фактури
е и представените констативни протоколи, които са подписани от ответника и
които удостоверяват извършената охрана от ищеца на язовир Цонево. В тях е
удостоверено също така, че охранителната услуга е приета без забележки и е
извършена, поради което ответникът следва да заплати нейната цена. Моли съда за
потвърди решението в обжалваната част, като му присъди сторените по делото
разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че извършва по
занятие охранителна дейност за периода 01.05.2013 г. – 31.12.2013 г. е изпълнил
услугата охрана на язовир Цонево за сметка на ответника на обща стойност от
22 310, 40 лв. с начислен ДДС. В исковата молба са описани съставените
фактури през исковия период и тяхната стойност. Въпреки многократните опити за
уредят финансовите си отношения, ответникът не е погасил задълженията си към
него. Във връзка с тези вземания е постановена заповед за изпълнение, срещу
която длъжникът е депозирал възражение. Моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от
22 310, 40 в. – възнаграждение за охрана на язовир Цонево за периода
01.05.2013 г. – 312013 г., ведно със законната лихва, считано от момента на
завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявения иск. Оспорва наличието на валидно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор за охрана на язовир Цонево. Представените по делото фактури не са подписани от ответника и не фигурират в счетоводството му. С оглед на това нее налице задължение към ищеца. Счита, че възнаграждение е произволно определено в представените по делото фактури. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски. Въз основа на заявление от 24.02.2016 г., подадено от „О.-*“ ЕООД, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу „Н.С.“ ЕАД за сумата от 22 310, 40 лв. – възнаграждение за извършена охрана на язовир Цонево, ведно със законната лихва, считано от 24.02.2016 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 486, 21 лв. – разноски по делото, от които: 446, 21 лв. – държавна такса и 2 040 лв. – възнаграждение за адвокат.В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.
Ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция.
Ищецът е представил по делото описаните в исковата
молба фактури, съставени за исковия период във връзка с извършена охрана на
язовир Цонево. Същите са подписани от издател и не носят подпис от името на
ответника.
На 03.06.2013 г. е съставен констативен протокол,
двустранно подписан между страните, в който е удостоверено, че ищецът извършва
охрана на язовир Цонево за периода 01.05.2013 г. – 31.05.2013 г. не са нанесени
щети на ответника по договора. За този период е съставен фактура №
1816/03.06.2013 г. на стойност 2 788, 80 лв. с ДДС, като сумата е платима
по банков път.
На 01.07.2013 г. между страните по делото е подписан
констативен протокол, в който е удостоверено извършването на охрана на язовир
Цонево. За периода 01.06.2013 г. – 30.06.2013 г. не са нанесени щети на ответника
по договора. За този период е съставена фактура 1830/01.07.2013 г. на стойност
2 788, 80 лв. с начислен ДДС. Сумата е платима по банков път.
От заключението на вещото лице Любомир Бонев по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните,
която съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че в
счетоводството на ищеца е осчетоводена единствено фактура № 1895/01.10.2013 г.
на стойност 2 788, 80 лв. с ДДС. В счетоводството на ответника са
осчетоводени две от процесните фактури - № 1816/03.06.2013 г. и № 1830/01.07.2013
г. Останалите описани в исковата молба фактури не са осчетоводени. По
осчетоводените фактури няма отразено плащане към ищеца от ответника. Вещото
лице приема, че ищецът не е водил редовно счетоводството относно процесните
финансови операции, а ответникът е водил редовно счетоводството, доколкото същото
е осчетоводявало редовно фактури, издадени от ищеца с датата на издаване до
01.07.2013 г. След тази дата няма осчетоводени фактури.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока съответно по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Спори се между страните в производството дали между тях съществува
облигационна връзка, възникнала по силата на договори за охрана, обективирани
във фактури съответно № 1816/03.06.2013 г. и № 1830/01.07.2013 г.
Посочените фактури са съставени във връзка с двустранно подписани между
страните констативни протоколи, удостоверяващи осъществена от ищеца охрана на
язовир Цонево съответно за м.05.2013 г. и за м.06.2013 г. Страните са
установили, че за посочените месеци не са нанесени щети на ответника. В
разглежданите фактури ясно е очертано спорното правоотношение чрез съществените
му признаци. В тях е удостоверено, че са съставени във връзка с констативни протоколи за охрана на
язовир Цонево за посочения във всяка една от тях период. Посочен е също така и
стойността на оказаната от ищеца услуга, начисления ДДС и начин на плащане - по
банков път. Ето защо същите надлежно индивидуализират спорното правоотношение.
Предвид взаимните престации на страните, по отношение валидността и
изпълнението на договора следва да намерят приложение правилата за договора за
изработка, установени в чл.258 ЗЗД и сл.
В случая разглежданите фактурите
са подписани само от съставителя, като не носят подпис на получателя. Неоснователен
е довода на жалбоподателя, че по делото не е установено дали е водел редовно
счетоводство. От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно –
счетоводна експертиза се установи, че ответното дружество – жалбоподател в
настоящото производство, е водило редовно счетоводството. Ето защо въз основа
на счетоводните записвания на ответника могат да се правят доказателствени
изводи за релевантните за спорното право обстоятелства. След като ответникът
надлежно е осчетоводил горепосочените фактури, се налага извода, че същият е
признал съществуването на задължения по тях и те доказват тяхното съществуване.
В тази насока е и формираната константна съдебна практика, формирана по реда на
чл.290 ГПК, относно доказателственото значение фактурите след тяхното
осчетоводяване – решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС,
II ТО, решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 103 от
11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II ТО, решение № 114 от
26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 255/2012 г., I ТО, решение № 47 от 8.04.2013 г.
на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II ТО, решение № 30 от 8.04.2011 г. на ВКС по т.
д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 198/13.05.2016 г. по т. д. № 2741/2014 г. на
ВКС, I ТО, решение № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 3210/2015 г. на I ТО, решение
№ 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на ВКС, І ТО; решение №
166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 23/07.02.2011
г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО и др.
Следва да се отбележи също така, че от представените и неоспорени от
ответника констативни протоколи се установи, че ответникът е приел уговорената
работа, съгласно изискването на чл.264, ал.1 ЗЗД, поради което доводите му в
тази насока се явяват неоснователни. Ето защо и на основание чл.266, ал.1 ЗЗД
за ответника – жалбоподател е възникнало задължение да заплати цената на
оказаната услуга. Нейният размер възлиза общо на 5 577, 60 лв. Доколкото
жалбоподателят не твърди погасяване на това свое задължение, а и липсват
доказателства за това, предявеният иск е основателен в посочения размер.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
При този изход на
делото и доколкото ответникът по жалбата е защитаван в настоящото производство
от юрисконсулт, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК следва да му се присъди
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство на страната в настоящото
производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 550120/30.11.2018 г., постановено по гр. д. № 31218/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 118 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Н.С.“ ЕАД, ЕИК *********, дължи на „О.-*“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 5 577, 60 (пет хиляди петстотин седемдесет и седем лева и шестдесет стотинки) лв., представляваща възнаграждение за извършена охрана на язовир Цонево за периода 01.05.2013 г. – 30.06.2013 г., за което са издадени фактури № 1816/03.06.2013 г. и № 1830/01.07.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 24.02.2016 г. до изплащане на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.03.2017 г. по ч. гр. д. № 10014/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 118 състав.
ОСЪЖДА „Н.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, да заплати на „О.-*“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес гр. София, ул. *****, сумата от 100 (сто) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното производство.
В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.