РЕШЕНИЕ
гр. София, 26.02.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и седми ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното
от съдия Сантиров гр. дело № 7653 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 868 от 03.01.2019 г., постановено по гр. дело № 31483/2015 г. по
описа на СРС, 40-ми състав, частично са били уважени предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Т.Н. и Е.К.К. пасивно
субективно и обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че Ц.Т.Н. и Е.К.К., дължат
на „Т.С.“ ЕАД при условията на разделност
сумата от 487,66 лв., представляваща стойността на доставена от ищеца топлинна енергия през
периода от м.11.2011г. до м.04.2014г., ведно със законната лихва от
14.01.2015г. до изплащане на вземането, както и обезщетение в размер на
законната лихва в размер на сумата от 97.26лв. за периода от
31.12.2011г. до 04.11.2014г., като са отхвърлени исковете за доставена топлинна
енергия за сумата над 487.66лв. лева до пълния предявен размер от 532.08 лева, както
и исковете за обезщетение за
забава в размер на законната лихва за сумата над 97.26лв. до пълния предявен
размер от 106,10лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 20.02.2015г. по ч.гр.д. № 1480/2015г. по
описа на СРС, 27 състав.
Със
същото решение Ц.Т.Н. и Е.К.К. са осъдени да заплатят
на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените в
исковото производство разноски, а именно: сумата от 114,57лв. за държавна такса, сумата от 366.62лв. за
депозити за вещи лица, сумата от 45.83лв. за юрисконсултско
възнаграждение, както и сумата от 45,83лв. за държавна такса и сумата от 274,87лв.
юрисконсултско възнаграждение; представляващи
разноски по ч.гр.д.№ № 1480/2015г. по описа на СРС, 27 състав.
Решението
е било постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕАД — „Т.“ ООД.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която
установителните искове са били частично уважени, е
постъпила въззивна жалба от ответниците,
в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от
СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържат, че Е.К. е „гол собственик“, поради което и
отговорността за стойността на топлинна енергия е нейна. Сочат, че е налице
хипотезата на непоискана доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП, която намирала приложение,
предвид разпоредбата на § 1 ЗЗП, тъй като същият бил специален поотношение на ЗЕ. Поддържат, че с влязло в сила решение №
4777 от 13.04.2018 г. е била отменена метоздиката за
разпределение, което водило до извод, че такава е начислявана незаконно. Изтъкват,
че не са подписали Общите условия по смисъла на чл. 147а ЗЗП, поради което не
била налице облигационна връзка. Изтъкват още, че по делото не е установено реалното
количество топлинна енергия, а изчисленията били направени единствено въз
основа на документи представени от ищеца. Молят съда да отмени решението и
отхвърли предявените искове.
Въззиваемите - ищецът „Т.С.”
ЕАД, както и трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Т.“ ООД, не са подали отговор
на въззивната жалба.
Решението
в частта, с която пасивно субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважените
размери до пълните предявени размери не е обжалвано от ищеца и е влязло в
законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страни в процеса,
като жалбоподателите са освободени от заплащане на ДТ, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка,
намира следното:
Процесният договор за
търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни
действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие
задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2
ЗЕ.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди” е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество.
Ето
защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба,
възникването на облигационно правоотношение не е въз основа на индивидуален
договор. Нещо повече, по делото е
представен Нотариален акт за покупко-продажба от 25.11.2008 г., от който се
установява, че Ц.Т.Н. е продала на съсобственика си - Е.К.К. собствената
си ½ ид.ч. от процесния
недвижим имот, като е запазила пожизнено правото на ползване върху
прехвърлената ½ ид.ч. от процесния
недвижим имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия. Ето защо Ц.Т.Н.
отговаря като вещен ползвател за стойността на доставената топлинна енергия за
1/2, а Е.К.К. отговаря като собственик на другата
½ ид.ч. от имота, т.е. отговарят по равно.
По отношение на наведеното във възивната
жалба оплакване дали и какво количество топлинна енергия ищцовото
дружество е доставяло следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия
състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета по делото СТЕ
се установява, че реално доставената топлинна енергия за процесния
период е на стойност 487,66 лв. Тази сума представлява разликата между
прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за
приспадане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във
връзка с оплакването във въззивната жалба следва да
се изясни, че не е установено по делото, че заключението на вещото лице по СТЕ
е невярно по смисъла на чл. 291 НК, още повече, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Т.“ ООД, като
съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на
доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този
момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото
разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в
съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и
изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ,
като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените)
изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото
лице от допуснатата СТЕ е анализирало данните, обективирани
в представените главни отчети за процесните периоди и
общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съответствие с действащата
нормативна уредба методология. Противно на оплакването във въззивната
жалба от кредитираното от съда заключение на вещото лице по изслушана СТЕ се
установява, че топломера в абонатната
станция е преминавал през съответните /на 2 години/ метрологични проверки и
отговаря на изискванията на БДС, относно одобрения тип, както и че е годен
измервателен уред. Ето защо са голословни оплакванията във въззивната жалба в тази насока, респективно, че събраните
доказателства и изводите на съда били базирани единствено на счетоводни
записвания при ищцовото дружество, а не обективно
отразеното от измервателните уреди.
По изложените
съображения настоящата съдебна инстанция приема за безспорно установено по
делото, че стойността на реално
доставената до процесния имот през релевантния период
топлинна енергия е в размер на сумата 487,66 лв., до който размер законосъобразно
искът е бил уважен.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че в
конкретния случай приложение следва да намерят разпоредбите на ЗЗП, тъй като
разпоредбите на чл. 153 ЗЕ, вр. §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
е специална по отношение тези на ЗЗП.
Доколкото във въззивната
жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на
уважения акцесорен иск за лихва, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не
дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като същият не е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 868 от 03.01.2019 г., постановено по гр.
дело № 31483/2015 г. по описа на СРС, 40-ми състав, в обжалваната част, с
която е признато за установено, че Ц.Т.Н., ЕГН: **********,***, и Е.К.К., ЕГН: **********,***,
дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД при условията на разделност сумата
от 487,66 лв., представляваща стойността на доставена от
ищеца топлинна енергия през периода
от м.11.2011г. до
м.04.2014г., ведно със
законната лихва от 14.01.2015г. до изплащане на вземането,
както и обезщетение в размер на законната
лихва в размер на сумата от 97.26лв. за периода от 31.12.2011г. до 04.11.2014г.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която са отхвърлени предявените „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
срещу Ц.Т.Н., ЕГН: **********,***, и Е.К.К., ЕГН: **********,***,
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД при
условията на разделност за сумата
над 487.66лв. лева до пълния предявен
размер от 532.08 лева, както и исковете за обезщетение за забава в размер
на законната лихва за сумата
над 97.26лв. до пълния предявен размер от 106,10лв., за които суми
е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 20.02.2015г. по ч.гр.д. № 1480/2015г. по описа на СРС, 27 състав, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: