Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 25.06.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „В“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА – ТОНЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 4304 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 537433 от 16.11.2018 г., постановено по гр.д. № 87125/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 166 – ти състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.Л.Б. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 176,27 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.09.2014 г.
до м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. ”*****№ *****,
с абонатен № 235080, както и сумата от 12,00
лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение на топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху
тези суми от датата на подаване на заявлението – 14.09.2017 г. до изплащане на
вземането, които суми са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, издадена на 21.09.2017 г. по ч. гр. д. № 64435/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 50-ти състав, като исковете са отхвърлени, както следва: за
главницата за топлинна енергия за разликата над 176,27 лв. до пълния предявен
размер от 474,61 лв.; за главницата за дялово разпределение за разликата над 12,00
лв. до пълния предявен размер от 14,04 лв. и изцяло за обезщетение за забава по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за топлинна енергия в размер на 111,84 лв. и
върху главницата за дялово разпределение в размер на 3,13 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.”
ООД.
Срещу
решението в частта му, в която предявените искове са
уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Е.Л.Б., чрез адв. Б.Н.. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното
решение е неправилно в обжалваната част, поради необоснованост
на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон. Твърди се, че ищецът не установил в условията на пълно и
главно доказване съществени за основателността на исковете факти, а именно: да
е „доставена“ топлинна енергия до процесния имот в исковия период; да е „потребена“
от ответника „доставената“ топлинна енергия и да е „разпределена“ потребената в
сградата топлинна енергия въз основа на валидно действащ договор между „Т.С.“
ЕАД и ФДР. Сочи се, че в нарушение на материалния закон съдът уважил част от
исковите претенции, въпреки че в съобразителната частна съдебното решение
изрично констатирал, че „Т.С.“ ЕАД не доказала по делото, че е публикувала на
интернет сайта си процесните фактури. Това обстоятелство следвало да се вземе
предвид не само във връзка с иска по чл. 86 ЗЗД, но и изобщо спрямо
основателността на исковите претенции, тъй като следвало да се приеме, че до
ответника не е била отправена покана за плащане, какъвто бил придаденият с ОУ
смисъл на публикуването в интернет сайта на дружеството. Още при построяването
на блока през 70-те години на миналия век, процесният апартамент № 86 не бил
включен към отоплителната инсталация на блока, поради което въпреки желанието
на ответника – в имота технически било невъзможно да се доставя топла вода и
топлинна енергия. В процесния имот нямало отоплителни тела и
топлоразпределители, както и не преминавали тръби от вътрешноотоплителната
инсталация. Съдът пренебрегнал констатациите на вещото лице по приетата СТЕ, че
в имота на ответника имало „зазидана лира“, която, обаче, нямала пряка
топлоотделителна функция, защото тръбите били прекъснати. Реално в имота на
ответника липсвала „лира“ във вида, в който човек бил визуализирал при
използване на този термин, а именно – двутръбно отоплително тяло по височината
на стената, тъй като в случая т. нар. „лира“ представлявала единствено
завършващ елемент /вентил/ на инсталацията, която била изградена само до
апартамента на предходния етаж. В нарушение на процесуалния закон съдът приел,
че констатациите на вещото лице, съгласно които общият топломер в абонатната
станция преминал метрологична проверка от лицензирана лаборатория, били
достатъчно доказателство за удостоверяването на този факт, за който ищецът в
изпълнение на доказателствената тежест в процеса следвало да ангажира относими
писмени доказателства – сертификати, протоколи за метрологичен контрол и др.
Предвид гореизложеното се иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да отхвърли предявените искове. В проведеното на 03.06.2020
г. съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя претендира
разноски единствено за държавна такса за подадената въззивна жалба.
Ответникът
по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Б.” ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Решението
в частта, в която исковете за главници са отхвърлени за разликата над сумата от
176,27 лв. до пълния предявен размер от 474,61 лв. – за топлинна енргия и за
разликата над 12,00 лв. до пълния предявен размер от 14,04 лв. – за услугата
дялово разпределение, както и в частта, в която са отхвърлени изцяло исковете
по чл. 86, ал. 1 ЗД за сумата 111,84 лв. - обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия и сумата 3,13 лв. - обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение, не е обжалвано от ищеца, поради което в
тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне по него.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За
уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Установено
е по делото, а и от представения протокол от общото събрание на етажната
собственост от 20.06.2002г. се установява, че сградата, в която се намира процесният
имот е била топлоснабдена, като на 27.06.2002г. е бил сключен договор за
извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с третото лице – помагач „Б.Б.“
ООД.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Безспорно е между страните по делото, че жалбоподателят Е.Л.Б. е собственик на процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 86, находящ се в гр. София, бул. ”*****№ *********, с абонатен № 235080. Следователно ответникът Е.Б. се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2
от закона. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и Е.Л.Б. са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените
в него права и задължения.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия
и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото
лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Спорните
въпроси в настоящото производство се отнасят до наличието, респ. липсата на
доказателства за доставка на топлинната енергия, чиято цена се претендира и
следва ли ответникът да заплаща отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия.
Няма
спор по делото, че единственото отоплително тяло в процесния апартамент е
щранг-лира в банята, за която е била изчислявана служебна
ТЕ. Не е имало други монтирани
отоплителни тела, съответно не са били монтирани топлоразпределители и в имота
не се е ползвала топла вода. Отоплението
в общите части в СЕС било изключено през процесния период. Това се установява
от представените по делото формуляри за отчет, подписани от жалбоподателя,
както и от съобразителната част на експертното заключение по СТЕ, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
въззивният съд намира, че следва да бъде кредитирано.
По задача № 2 от основната СТЕ, респ. № 4.5 от допълнителната СТЕ, вещото лице
е посочило, че процесният апартамент № 86 има отопляем обем по проект 196 м3,
съгласно Акт за разпределение на кубатурата в жилищната сграда от 31.08.2000
г., като на базата на този отопляем обем се разпределяла енергия, отдадена от
сградната инсталация съгласно наредбата за топлоснабдяването. С оглед на това
вещото лице е взело предвид липсата на отоплителни тела в имота, което се
установява и от начислените суми за отопление само за наличната в банята
щранг-лира. Сумата за сградна инсталация е определена за исковия период
съобразно акта за разпределение на кубатурата в жилищната сграда от 31.08.2000г.
при присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. В тази връзка
следва да се посочи, че съгласно т. 6.1.3, вр. с т. 6.1.1 от методиката за
дялово разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост към
Наредбата за топлоснабдяването, количеството топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация не се определя само въз основа на действително инсталираната
мощност на отоплителните тела в сградата, но и въз основа на денградусите за
периода, и се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по
проект.
Следва
изрично да се подчертае, че е неоснователно възражението на жалбоподателя, че в
конкретния случай било технически невъзможно щранг-лирата в апартамента на
ответника да има топлоотделителна функция. По делото няма доказателства в тази
насока. Отговорът на вещото лице, че зазиданата в случая щранг-лира няма пряка
топлоотделителна функция не води до извод, че същата въобще не отделя топлина.
В този смисъл в проведеното пред СРС на 16.10.2018 г. открито съдебно заседание
вещото лице по СТЕ изрично е посочило, че щранг-лирата е отоплително тяло,
което служи за отопление на общи помещения.
Неоснователно
се явява възражението на жалбоподателя, че не дължи суми за доставена топлинна
енергия, тъй като в имота нямало отоплителни тела. И това е така, тъй като
според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в сграда - етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата. С
оглед така посочената разпоредба, качеството потребител на топлинна енергия не
отпада при прекратяване на топлоподаването към индивидуалния обект на
потребителя. Нормата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ не може да бъде дерогирана с оглед
обстоятелството, че сградната инсталация обективно отдава топлина, от която
ответницата се ползва, т.е. фактически потребява отдаваната от нея топлинна
енергия – така Решение № 5/22.04.2010 г. по к.д. № 15/2009 г. на Конституционния съд на Република
България, в което е прието още, че топлоснабдяването на сградите под режим на
етажна собственост неизбежно се извършва
чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната
инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и
чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на
потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват
нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно задължителните указания,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар. 1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, регламентираща
непоисканата доставка на стоки или услуги. Това е така, защото непоискана е
тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради
това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане /чл. 62, ал. 2 ЗЗП/.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
измененията ДВ бр. 30/2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните
собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава
мнозинството”. Затова при доставката на централно отопление в сградите под
режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик /той
не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща
част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже /съгласно цитираното по-горе решение на
Конституционния съд/ заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В
подкрепа на гореизложеното следва да се отбележи, че в т. 86 от Решение от
05.12.2019 г. на Съда на Европейския съюз /четвърти състав/, постановено
по
съединени дела С‑708/17
и С‑725/17,
е прието, че отдаденото от сградната инсталация количество топлоенергия включва
не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите
компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават
през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните
обекти. Съдът на Европейския съюз /СЕС/ отбелязва още, че отделните апартаменти
в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като
топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем
неотопляваните помещения. В заключение СЕС посочва, че член 27 от Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година
относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на
Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета /„Директива за нелоялни търговски
практики“/, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че представеният по делото договор за
„топлинно счетоводство“, сключен между ЕС и „Б.Б.“ ООД на 27.06.2002 г. за срок
от една година, бил прекратен по силата на закона. Действително,
както сочи жалбоподателят-ответник, договорът е сключен за срок от една година.
Съгласно чл. 21, изр. 2 от същия, обаче, така уговореният срок подлежи на
автоматично продължаване в случаите, в които никоя от страните по него не е
връчила на насрещната писмено предизвестие за прекратяване, дадено един месец
преди датата на извършване на годишните отчитания. С оглед на това съдът намира
за неоснователно релевираното възражение, че действието на така сключения договор
е прекратено, доколкото не са ангажирани доказателства за отправено от страна
на етажната собственост на сградата предизвестие за прекратяването му. Наред с
това следва да се отбележи, че дори договорът с ФДР да бъде прекратен /с което
възлагането на лице по чл. 139а ЗЕ да отпадне/, съгласно разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ, услугата „дялово разпределение“ се предоставя от самото
топлопреносно предприятие.
Неоснователни
са и възраженията на жалбоподателя, че не било доказано общият топломер да е
преминал метрологична проверка. В тази връзка следва да се отбележи, че вещото
лице по СТЕ е имало за изрична задача да даде отговор на въпроса дали общият
топломер, монтиран в абонатната станция в СЕС, е преминал първоначални и
последващи метрологични проверки. В отговора на задача № 7 от основната СТЕ
вещото лице е посочило, че в ищцовото дружество има съхранени документи за
периодичните проверки на топломера с електронен блок тип Multicall 66 C в абонатната
станция съгласно БДС 1434-2001 и протоколи за тяхната смяна, които били
извършвани на всеки две години.
Предвид
гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По
разноските:
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 537433 от 16.11.2018 г., постановено по гр.д. № 87125/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 166 – ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
в останалата необжалвана част е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.” ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/