№ 490
гр. Пазарджик, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20255200500789 по описа за 2025 година
Производството е въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански
процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 109 по
описа за 2025 г. е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл.
79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, че Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. **************,
дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” 52-54, сумата от
3219,61 лв. /три хиляди двеста и деветнадесет лева и 61 ст./ главница по
Договор за потребителски кредит № 720031270632 от 03.10.2023 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 27.09.2024 г., до окончателното плащане,
за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
2301/30.09.2024г. по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4013/2024 г. по описа на РС
Пазарджик, като е отхвърлен иска за сумата над 3219,61 лева, до
първоначално претендирани от 3462,78 лева главница и исковете за договорна
лихва в размер на 786,55 лв., дължима за периода от 15.02.2024 г. до 08.08.2024
г. и обезщетение за забава в размер на 63,13 лева, дължимо за периода
15.02.2024 г. до 11.09.2024 г.
1
Осъден е Т. Л. И., ЕГН: **********, с адрес: с. *******************,
да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №5254, разноски по гр. д.
109/2025г. на Районен съд – Пазарджик в размер на общо 524,97 лв.
Осъден е Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. *******************, да
заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №5254, разноски по ч. гр.
д. 4013/2024г.. на Районен съд – Пазарджик в размер на общо 139,05 лв.
Осъдено е дружеството „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-
54, да заплати на адвокат М. В. М. от АК П., на основание чл.78, ал.3 ГПК и
чл.38, вр. с чл.36, ал.2 Закон за адвокатурата, сумата в размер на общо 282,37
лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ответника, съразмерно с отхвърлената част
на исковата претенция по гр. д. 109/2025г. на Районен съд – Пазарджик и ч. гр.
д. 4013/2024г. на Районен съд - Пазарджик.
В срок така постановеното решение е обжалвано от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД в отхвърлителната му част – за разликата над присъдената главница в
размер на 3219.61 лева до първоначално претендираната в размер на 3462.78
лева; за 786.55 лева договорна лихва: за 63.13 лева обезщетение за забава
Считат решението в тази част за неправилно и незаконосъобразно.
Не споделят мотивите на съда , че за потребителя не ставало ясно какви
суми се отпускат с процесния договор и за какви цели. Конкретно, размерът на
предоставения кредит бил посочен в чл. 7 от договора за по потребителски
Посочването на ГПР в договора било направено според изискванията на
закона ,като е посочен годишният процент на разходите както като процент,
така и с думи и цифри е изписана общата дължима сума от потребителя. По
този начин потребителят е бил наясно какви са последиците за него от
сключването на договора, каква сума получава и каква сума следва да върне
на кредитодателя по договора.
В договора не се съдържали уговорки за каквито и да е такси, които да
оказват някакво влияние на ГПР, съответно да е необходимо да бъдат
посочвани като разход в договора. Посоченият процент на ГПР включвал
2
единствено посочената обща сума от потребителя, която следва да върне на
кредитополучателя, вследствие на уговорения лихвен процент на договорната
лихва.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
годишния процент на разходите, те били нормативно определени в чл. 19, ал. I
ЗПК. респ. Приложение № 1 към ЗПК. Такова изискване било налице само по
отношение на референтния лихвен процент (чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК) като
основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит променлив
лихвен процент съгласно § 1, т. 6 от ДР на ЗПК, но в случаите, в които
уговореният лихвен процент по кредита не е променлив, а фиксиран, не бил
необходимо договорът да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура
(формула), в която се посочват видът, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или
индикатори).
Когато лихвения процент е фиксиран и ясен изначално, ясни били и
условията относно неговото прилагане.
Ако законодателят целял като изискване в договорите за кредит да бъде
посочена методиката за изчисляване на ГПР и неговите компоненти, той щял
да посочи това изрично по подобие на изискването в чл. 11 ал. 1 т.9а
Преследваната от законодателя легитимна цел била, не потребителят да
бъде информиран до степен сам да може да пресметне ГПР, а да се информира
за това колко реално ще струва ползването на предоставения финансов ресурс,
при надлежно изпълнение на договора за кредит.
Как е изчислен ГПР е предмет на регулация на чл. 19. ал. 2 и ал. 3 от
ЗПК. Тази информация е налична в самия закон и кредиторът нямал
задължение да я предоставя на потребителя.
Предвид сложността на приложимите формули, подробната
информация как се изчислява ГПР и какви компоненти включва, нямало да
спомогне особено на средния потребител да изчисли размера му или да
извърши съпоставка на различни оферти на пазара.
В чл. 3 „Определения“, буква „и“ на „Директива 2008/48/ЕО от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити“ било дадено
3
определение за „Годишен процент на разходите“, а именно:„означава общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и. когато е приложимо, включително разходите, посочени в
член 19. параграф 2".
В този смисъл била и разпоредбата на чл. 19. ал. I от ЗПК.
В конкретния случай в ГПР бил включен единствено уговорения лихвен
процент.
Кредиторът бил изпълнил и задължението си да предостави
информация за вида и размера на разходите по кредита , заложено в
разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 14 от ЗПК.
Оспорват и извода за противоречие на договорната лихва с морала и
добрите нрави
Цитираната от районния съд съдебна практика не била съобразена с
актуалните разпоредби на Закона за потребителския кредит.
Защитата на потребителя, уредена в ЗЗП и ЗПК, била изградена на
принципа за създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо било
разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя, така
че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга. Цената
за отпуснат потребителски кредит намирала най-точен и пълен израз не чрез
дължимата лихва, а чрез величината "годишен процент на разходите по
кредита" (ГПР).
Разрешения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва,
поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, били
релевантни преди изменението на ЗПК от 23.07.2014 с което се въвежда
законоустановен размер на годишния процент на разходите. Това е така,
защото преди приемането на законоустановен максимален размер на ГПР по
потребителски кредити не съществувала норма, регулираща оскъпяването на
кредита, поради което съдът извеждал изводите си от общите правни
принципи и морални норми /добрите нрави.
Чрез въвеждането на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК се целяло да се
установят точно и ясно общите разходи по кредита и предела на неговото
4
оскъпяване. За тази цел законодателят въвел ограничение не върху размера на
договорната лихва, а върху годишния процент на разходите.
Посочената от първоинстанционния съд съдебна практика вече не била
относима.
Уговореният с договора ГПР не надвишавал тези граничните 50 %,
поради което същият не противоречал на регламентираното в чл. 19. ал. 4 ЗПК
императивно изискване Неправилно съдът приел,че не ставало ясно дали
лихвения процент е постоянен или променлив.Видно от уговорките на
процесния договор, а именно чл. 9 9.4. лихвеният процент е фиксиран и е в
размер на 41.15%. Лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата
лихва, а лихвеният процент за ден е 1/360та част от посочения годишен лихвен
процент. Липсвали каквито и да е уговорки за промяна на лихвения процент
или за неговото увеличение или каквато и да е промяна.
Основателността и размера на претенциите били установени от
заключението на експерта.
Молят решението в обжалваната част да бъде отменено и уважени
предявените искове – да бъде присъдена сума над присъдената главница в
размер на 3219,61 лева до първоначално претендираната в размер на 3462,78
лева:сумата 786.55 лева договорна лихва; сумата 63.13 лева обезщетение за
забава
Претендират разноски.
Направено е бланкетно възражение за прекомерност на разноските на
другата страна.
В срок е постъпил писмен отговор от Т. И. ,чрез процесуалния му
представител.
Оспорват жалбата.
В Договора за потребителски кредит бил посочен годишен лихвен
процент, без да са посочени условия за прилагането му. Не било изрично
посочено дали този процент е фиксиран или променлив. Нито в договора
,нито в погасителния план имало посочване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.
5
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съглано чл.
19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително в
Договор за потребителски кредит е посочен ГПР. Липсва обаче, каквото и да е
уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент. Посоченият
лихвен процент не е ясно как точно се съдържа и как е изчислен по отношение
на общия ГПР. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т. 10 от ЗПК,
следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но
и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
кредитополучателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Ответникът се позовава на определение №531/10.06,2022 I. по гр. дело
№2589/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. твърдейки ,е се касае за идентична
хипотеза.Веднага следва да се посочи,че казусите са различни , тъй като в
цитираното решение съдът е приел,че разходите такса ангажимент и
застрахователната премия е следвало да бъдат включени в годишният процент
на разходите,тъй като са разход пряко свързан с кредита, същевременно
премията е част от месечната погасителна вноска по погасителния план(без да
е посочено каква част, тъй кредитодателят е смятал и ответникът поддържа ,че
не дължи да посочва и обосновава подобна разбивка).В посочения процент на
ГПР по дотовора обаче, застрахователната премия е изключена като величина,
формираща ГПР Съобразяване на разхода за застрахователна премия при
определяне на общия размер на разходите по кредита води до извода, че ГПР
по договора за кредит не е в съответствие с императивното изискване на чл.19,
ал.4 ЗПК .
Подържа се още ,че погасителния план, не отговарял на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсва задължителната
информация по ЗПК. Доколкото в Договор за потребителски кредит е
предвидена дължимостта на договорна лихва, както и застрахователна премия
е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната
периодичност. Това било самостоятелно основание за нищожност на договора
6
за кредит.
Според чл.10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по малък от 12. в два екземпляра - по един за
всяка от страните. В Договора за потребителски кредит било предвидено
предоставяне на потребителски кредит, както и заплащане на застрахователна
премия. При това положение приложеното Застрахователно удостоверение и
приложенията към него също следвало да отговарят на изискванията на
закона.ези доводи са неотносими към спора ,тъй като в конкретния случай
застрахователна премия не е уговаряна и плащана.
Не се съдържала в договора предвидената в чл.11, ал.1. т. 12 ЗПК
информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата но
срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който
погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо -
допълнителните разходи.
В чистата стойност на Договор за потребителски кредит не следвало да
бъде включена застраховка тъй като липсват доказателства кредитодателя да е
финансирал тази услуга чрез заплащането й на застраховател. Налице били
единствено данни, че кредитополучателят е поел задължение за заплащане на
застрахователната премия, която според посоченото в договора е начислена
към главницата.
Застрахователна премия следвало да се включи в ГПР. а в случая това не
било сторено. Това съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл.
19. ал. 4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите
на година по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет.
Съдът отново отбелязва ,че тези доводи са напълно неотносими към
7
конкретния спор.
Моли решението да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът ,като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение ,за да се произнесе по съществото на спора ,взе предвид следното:
Производството е по чл.422 от Граждански процесуален кодекс.
В исковата си молба против Т. Л. И. , ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
твърди , че подали Заявление по реда на чл. 417 ГПК срещу Т. Л. И., по което
е образувано ч.гр.д.№ 4013/2024 на РС - Пазарджик. В указания срок по
чл.415 предявяват иска за установяване на вземането си.
Твърдят , че на 03.10.2023, г. „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД сключва Договор
за потребителски кредит № 720031270632 (Приложение № 2) с ответника Т. Л.
И. ЕГН: ********** и въз основа на него му предоставя сума в общ размер
3500 (три хиляди и петстотин) лева за общо ползване.
При потребителски кредит за общо ползване, средствата по кредита се
предоставят от Кредитора на разположение на Потребителя не по рано от
11.00 часа на първия работен ден след датата на сключване на Договора и се
усвояват на каса във всеки офис на ИЗИПЕЙ АД, ЕИК ********* срещу
представяне на лична карта на Потребителя и посочване на
индивидуализиращия номер на Договора. Кредитът се счита за усвоен в деня,
в който потребителят изтегли кредитните средства на съответната каса и се
удостоверява с издаването на съответния документ за извършена платежна
операция.
Общата дължима сума била разсрочена на 60 погасителни месечни
вноски, 59 вноски по 138,31 лева и последна изравнителна вноска в размер на
137,96 лева. Първата погасителна вноска е дължима на 15/12/2023, а
последната - на 15/11/2028. Така предоставената сума, кредитополучателят
има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща 2 /два/
компонента: главница и договорна лихва.
Договорът не бил сключен при Общи условия.
Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява
предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, бил 41.15 %
8
(чл. 9. ал.1 от Договора). Лихвеният процент бил фиксиран, поради което не
било приложимо изискването за предоставяне на методика за изчисляването
му. Годишният процент на разходите по Договора, съгласно чл. 10 от Договора
е 49.78%, а общата дължима сума по Договора в размер на 8298,25 лева
ГПР е изчислен при отчитане на следните допускания: 1/ за начална дата
за изчисляване на ГПР се смята датата на подписване на Договора; 2/
Договорът ще остане в сила за целия първоначално уговорен срок, като
страните изпълняват точно задълженията си по него; 3/ приема се че годината
има 360 дни. 12 месеца, всеки от които е с 30 дни, независимо дали годината е
високосна; 4/ приема се че лихвения процент и другите разходи по кредита
(такси и комисиони. ако има такива) са неизменни спрямо техния
първоначален размер.
Длъжникът допуснал просрочие при изплащането на дължимите вноски
с падеж 15.02.2024 г.; 15.03.2024 г.; 15.04.2024 г., поради което ищецът е
изпратил Уведомление за предсрочна изискуемост, което е получено лично от
длъжника на 08.08.2024 г., считано от която дата е настъпила изискуемост на
всички задължения по договора.
Към дата на входиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК (2 7/09/2024). задължението на
ответника към „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД по Договора е било в размер на:
- 3462,78 лева главница:
- 786,55 договорна лихва;
- 63,13 лева обезщетение за забава
Молят да бъде прието за установено по отношение на Т. Л. И. ЕГН:
**********, че дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД, за следните суми:
1. Изискуема главница: 3462.78 лева
2. Изискуема договорна(възнаградителна) лихва за период от 15.02.2024
г. към 08.08.2024 г.: 786.55 лева;
3. Обезщетение за забава върху просрочената главница за период от
15.02.2024 г. до 11.09.2024 г. : 63.13 лева;
Общо задължение: 4312.46 лева, ведно със законната лихва върху
9
главницата, считано от подаване на Заявлението по чл. 417 ГПК (27/09/2024),
до окончателното изплащане на задължението.
В срок е постъпил писмен отговор от ответника.
Оспорва исковете и ги намира за неоснователни.
Сключеният между страните Договор за потребителски кредит от
03.10.2023г. бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за потребителски
кредит от 03.10.2023г. е посочен годишен лихвен процент 41.15 %. Липсвали
обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично
посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или
е променлив. Не било посочено в договора какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Това
било основание за недействителност на договора.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Дейстително в
Договор за потребителски кредит от 03.10.2023г. бил посочен ГПР 49.78%.
Липсвало обаче, каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в
посочения процент. Посоченият лихвен процент от 41.15% не е ясно как точно
се съдържа и как е изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин
ответникът бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена
разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които ще се направят и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на изискването за
10
яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се
съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Погасителния
план не отговарял на тези изисквания.
На следващо място, Договор за потребителски кредит от 03.10.2023г. не
отговаря на част от изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и на
изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
В договор за потребителски кредит и погасителен план към него не се
съдържала предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото
на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план
трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата
на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи.
Договорът за потребителски кредит бил недействителен.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните ,
прие за установено следното:
Не е спорно по делото ,че между страните е сключен договор за
потребителски кредит на 3.10.2023 година №720031270632.Размера на
кредита е 3500 лева ,като няма данни за застрахователна премия.Сключения
договор е за общо ползване ,като условията за усвояване на кредита са
посочени в чл.7.1.2 - средствата по кредита се предоставят от Кредитора на
разположение на Потребителя не по рано от 11.00 часа на първия работен ден
след датата на сключване на Договора и се усвояват на каса във всеки офис на
ИЗИПЕИ АД, ЕИК ********* срещу представяне на лична карта на
Потребителя и посочване на индивидуализиращия номер на Договора.
11
Кредитът се счита за усвоен в деня, в които Потребителят изтегли кредитните
средства на съответната каса и удостоверено с издаването на съответния
документ за извършена платежна операция.
В чл.9.1 от договора е посочено ,че лихвения процент е 41,15%.Веднага
следва да се посочи,че от начина по който е направено уговорката е явно ,че се
касае за фиксиран лихвен процент , поради което доводите в тази насока
,въззивната инстанция не ги споделя.
Посочен е годишен процент на разходите 49,78% ,като общата сума
,дължима от потребителя е 8295,25 лева.
Представен е погасителен план за срока на договора 15.11.2028 година ,
като от този погасителен план е видно ,че лихвата ,която ще изплати
потребителя възлиза на 4789,25 лева при главница 3500 лева.
В чл.12 от договора е дадена изрична информация на потребителя за
правото му да получи извлечение от сметка.
В писмено становище на процесуалния представител на ищеца ,
представляващ го при условията на чл.38 ал.2 от ГПК са изложени и
допълнителни основания за недействителност на договора – чл.11 ал.1 т.10 от
него във връзка с чл.19 ал.4 от ЗПК.
До ответника е отправено уведомление от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, че
поради неизпълнение от ответника на задълженията по Договор за кредит №
720031270632 от дата 03.10,2023 г. и просрочие в изплащането на вноски с
падежи: 15.02.2024 г.: 15.03.2024 г.; 15.04.2024 г., на основание чл. 60, ал. 2 от
ЗКИ и чл. 16, т.2 от Договора го обявяват за предсрочно изискуем.
Това уведомление е достигнало до ответника на 8.08.2024 година.
По делото е прието експертно заключение ,като експерта е установил ,че
са платени общо – 280.39 лв. с които са погасени следните задължения -
главница – 37.22 лв ; договорна лихва – 242.40 лв ; лихва за просрочие – 0.77
лв.
Дължими са – главница 3 462.78 лв. и договорна лихва – 786.55 лв.
Към 8.08.2024 година , според предоставените на експерта данни от
банката дължимата главница е 3462,78 лева , дължимата лихва е 786,55 лева и
лихвата за забава върху непогасената главница за периода 12.02.2024 г. до
12
11.09.2024 г. е 63,13 лева.
В съдебно заседание експерта е изяснил ,че при формирането на ГПР е
включена само лихвата.
Установено е още от доказателствата по делото ,че в полза на ищеца „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД срещу Т. Л. И. е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417,
т. 2 ГПК № 2301/30.09.2024г. по ч. гр. д. 4013/2024г. на Районен съд –
Пазарджик за сумите 3 462,78 лв. главница, ведно със законна лихва от
27.09.2024г. до изплащане на вземането, 786,55 лв. договорна лихва за периода
15.02.2024г. -08.08.2024г., 63,13 лв. мораторна лихва за периода 15.02.2024г. –
11.09.2024г.
В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е направил възражение и
съответно иска е предявен в указания срок. Поради това и с оглед
идентичността между вземането, предмет на заповедта за изпълнение и
исковата претенция по основание и размер, предявеният иск е допустим.
За да се произнесе по основателността му , съдът взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е счел за основателни доводите за
недействителност на договора във връзка с уреждането в него на ГПР.Приел е
,че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, предвиждащо, че
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Макар формално да фигурирал размерът на ГПР – 49,78 %, не били
посочени по вид и размер всички разходи, от които е формиран, както
предвиждат чл.19, ал.1 ЗПК и в Приложение № 1 към закона. Счел е ,че не е
достатъчно в ГПР да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно
съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен
общият размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и
размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.19,
ал.1 ЗПК и Приложение № 1 към него. Освен разбивка на всички разходи по
вид и размер в ДПК трябва да е посочена и общата сума, която е дължима от
потребителя, представляваща ГПР.
13
Въззивният съд не споделя тези доводи.
Съгласно т. 90 от решение по дело C-377/14 г., СЕС, определянето на
общия разход по кредита е от основно значение за потребителя, за да се
получи информация, под формата на процент, изчислен съобразно единна
формула, посочена в директивата. Това позволява на потребителя да сравни
офертите и от друга страна да определи обхвата на задълженията си. Целта е
да се установи функционирането на вътрешния пазар в ЕС и да се гарантират
правата на потребителите. От значение е използването на еднаква
математическа формула за определяне на ГПР. При неизпълнение на
посочените задължения, произтичащи от директивата, имаща директен ефект
и транспонирана в чл. 11, т. 10 от ЗПК, е прието от СЕС, че е допустимо
договорът да бъде обявен за недействителен съгласно вътрешното
законодателство, което ще съответства на по-засилената защита, допустима да
се осъществи от националния законодател с цел постигане целите на
директивата, възпиращ ефект спрямо финансовите институции и защита на
потребителите.
Въззивният съд съобрази и решение на СЕС по дело C‑714/22 от
21.03.2024 година. В него е прието , че от практиката на Съда следва, че
посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-
специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70).
Съдът е приел обаче, с оглед на съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,че следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Действително в договора не е са посочени всички разходи по вид и
14
размер , но от заключението на експерта е видно ,че ГПР е формиран само
като е взет предвид ГЛП.Няма други плащания – застраховки,такси и т.н.,
които да са посочени в договора и да не са взети предвид при формиране на
ГПР.Доводите на ответника по жалбата в писмения отговор очевидно не са
относими към конкретния казус.
Поради това съдът счита ,че в конкретния случай нарушението не е
реципрочно на санкцията , предвидена в разпоредбите на чл.22 от ЗПК.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите на ответника , че не
са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.9,11 и 12 от ЗПК,като се присъединява
към мотивите на първоинстанционния съд.
Съдът е приел,че уговорката в договора относно лихвата противоречи
на добрите нрави.
В чл.9.1 от договора е уговорен лихвен процент в размер на
41,15%.Основния лихвен процент към момента на сключване на договора е
бил 3,64%. или законната лихва е 13,64 %.Трикратния и размер е 40,92% към
момента на сключване на договора, както е приел и първоинстанционния съд.
Въззивният състав не споделя становището на първоинстанционния съд
,че уговорката за лихва е нищожна ,поради нарушение на добрите нрави.
Нищожни са договорите,които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,включително
и договорите върху неоткрити наследства (чл.26 ЗЗД).Видно от съдържанието
на нормата ,законодателното уреждане на случаи ,в които договор или клауза
от него ще е нищожна , когато при нормативната уредба законодателят се е
ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват, привързва
нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал.1 предл първо ЗЗД
,без да изключва преценката на съда за недействителност поради
противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези Накърняване на
добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора.,това е установената практика на ВКС .
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
15
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им (например иск за присъждане на неустойка, вземания с
възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен
процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат
от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен
от него договор за кредит .В своята практика ВКС е приемал,че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва , а за обезпечени
кредити- двукратния размер на законната лихва. В този смисъл са Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2- ро г. о. ;Решение
№378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о. ; Решение
№1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2-ро г. о.;Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4-то г. о.
Към момента на сключване на процесния договор.действа разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова , ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.)
,съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България.
На първо място,от установената съдебна практика не може да бъде
изведено обвързващо тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания
за лихви ,приложимо за всички случаи ,т.е тълкуване което да породи и
необходимост същото да бъде изоставено поради изменение на
законодателството,или обществествените отношения. Именно съдът следи
служебно за нищожността на правни сделки при решаване на правния спор в
обсега на потребителката защита. Засилената роля на съда да следи за
нищожност на договорите,едно от основаниянията за което е и
противоречието на договора с добрите нрави, е доразвита законодателно с
приемането на чл. 7 ,ал.3 ГПК (ДВ бр.100/2019г). и в практиката на ВКС с
приемането на ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за
2020 г. на ОСГТК на ВКС,с което е очертан обсега на служебната преценка,
включително при договори накърняващи добрите нрави,като самостоятелно
16
основание за недействителност
Приемането на норми като визираните в чл19,ал.4 и ал.5 ЗПК, не
представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои
случаи и в каква степен договорени възнаградителни вземания за лихви при
кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва ,
противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи ,при
които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на
разходите . Когато законодателят, ръководейки се на свой ред от изтъкнатите
по- горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като коментираната
,нейното нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона ,
което именно правно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в
обсега на дължимата защита и санкция . Това положение не изключва
съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави
,включително след влизане в сила на имеративна норма, посочила
законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки , в този
смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски
кредит ,чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК .
С изложеното до тук съдът отговаря на доводите на жалбоподателя,като
не споделя становището му ,че след като нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК е
съобразена , то и няма възможност и основания да се преценява и обсъжда
съответствието на клаузата за лихви с добрите нрави.
Въззивният съд намира ,че в конкретния случай клаузата за лихви ,които
са в размер ,почти равен на трикратния такъв на законната лихва не
противоречи на добрите нрави.
От доказателствата по делото не се установява задължението да е
обезпечено по какъвто и да е начин.Уговорения срок за погасяване на кредита
е пет години.Кредитополучателят е заплатил само една вноска в размер на
280,39 лева.
Поради изложеното , съдът намира ,е решението в обжалваната част е
неправилно.
Възникналата облигационна връзка между страните е валидна , няма
основание за обявяване на кредитния договор за недействителен , съответно за
прилагана разпоредбата на чл.23 от ЗПК.
17
Задължението на ответника е установено по размер от закрючението на
приетатакспертиза.
Поради изложеното , съдът намира ,че решението ,в частта ,с която са
отхвърлени исковете на „Ти Би Ай Банк“ЕАД против Т. Л. И., ЕГН
**********, с адрес: с. **************, за признаване на
установеноустановено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 79, ал.1, пр. 1
ЗЗД, че дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” 52-54, вземане
,за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
2301/30.09.2024г. по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4013/2024 г. по описа на РС
Пазарджик, над 3219,61 лева, до първоначално претендирани от 3462,78 лева
главница и исковете за договорна лихва в размер на 786,55 лв., дължима за
периода от 15.02.2024 г. до 08.08.2024 г. и обезщетение за забава в размер на
63,13 лева, дължимо за периода 15.02.2024 г. до 11.09.2024 г. е неправилно и
следва да бъде отменено ,като се уважи иска изцяло.
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат сторените по делото
разноски в заповедното и исковото производство пред двете инстанции.
За заповедното производство тези разноски възлизат на 186,25 лева-
държавна такса и юрисконсултско възнагпаждение.Разноските в
първоинстанционното производство са в размер на 602,26 лева , включващи
държавна такса , запратено възнаграждение на експерт и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Във въззивното производство разноските са в размер на 175 лева –
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение 100 лева.
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№
109 по описа за 2025 г. в частта ,с която са отхвърлени исковете на „Ти Би Ай
Банк“ЕАД против Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. **************, за
признаване на установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 79, ал.1, пр. 1
ЗЗД, че дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” 52-54, вземане
18
,за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
2301/30.09.2024г. по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4013/2024 г. по описа на РС
Пазарджик, над размера от 3219,61 лева, до първоначално претендирания
размер от 3462,78 лева главница и договорна лихва в размер на 786,55 лв.,
дължима за периода от 15.02.2024 г. до 08.08.2024 г. и обезщетение за забава в
размер на 63,13 лева, дължимо за периода 15.02.2024 г. до 11.09.2024 г. ,както
и изцяло в частта за разноските ,като ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. **************,че дължи
на „Ти Би Ай Банк“ЕАД вземане ,за което е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение № 2301/30.09.2024г. по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
4013/2024 г. по описа на РС Пазарджик, над 3219,61 лева, до първоначално
претендирания размер от 3462,78 лева главница/или общо 3462,78 лева
главница/ ; договорна лихва в размер на 786,55 лв., дължима за периода от
15.02.2024 г. до 08.08.2024 г. и обезщетение за забава в размер на 63,13 лева,
дължимо за периода 15.02.2024 г. до 11.09.2024 г.,ведно със законната лихва
върху главницата от 2.09.2024 година до окончателното плащане на сумата.
Осъжда Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с. **************,да заплати
на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” 52-54, сумата 186,25 лева
разноски в заповедното производство и 777,26 лева разноски в исковото
производство пред първата и въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19