Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София,
08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
осми февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 4370 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение от
20.02.2020 г., постановено по гр.д. № 64111/2019 г. на СРС, ГО, 62 състав, е
признато за установено по предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД срещу Ц.К. Г. искове
по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Ц.К. Г. дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД сумата от 500
лв. главница, ведно със законната лихва от 30.08.2017 г. до изплащане на
вземането, и сумата от 290, 02 лв. лихва за периода 26.04.2013 г. – 13.09.2013
г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 75 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 375 лв.
разноски за исковото производство.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответницата Ц.К. Г..
Счита, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита, че неправилно е било
отхвърлено възражението й за изтекла погасителна давност по отношение на
главницата. Счита, че доколкото се касае за периодични плащания, приложение
намира кратката 3-годишна давност. Излага съображения, че първоинстанционният
съд не е обсъдил възражението за давност по отношение на вземането за лихва,
въпреки че възражението е било заявено общо и се е отнасяло до всички вземания.
Позовава се на нарушение на съдопроизводствените правила от страна на
първоинстанционния съд, който е оставил без уважение искането на жалбоподателката
за откриване на производство по оспорване истинността на представения договор
за кредит. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, с който оспорва същата. Счита за неоснователни доводите на
жалбоподателката по отношение на възражението й за погасителна давност. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК.
В предмета на делото са включени установителни
искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, след прието възражение от въззивния съд по
реда на чл.423 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо
спрямо другата страна съществуването на вземанията, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В проведеното на 08.02.2021 г. открито съдебно
заседание пред СГС съдът е обявил, че на основание чл.7, ла.3 ГПК следи
служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители.
Установява се от ангажираните писмени
доказателства, че между страните валидно е възникнало облигационно
правоотношение, породено
от договор за паричен
заем „Easy Credit“ № 1823785/19.04.2013 г., сключен
между ответницата и „И.А.М.“ АД, вземанията по който са били прехвърлени на
ищеца „А.З.С.Н.В.“ ЕАД по силата на договор за цесия, съобщена на длъжника.
По силата на
договор за паричен
заем „Easy Credit“ № 1823785/19.04.2013 г., представен
по делото, заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 500 лв.
при размер на седмичната погасителна вноска 37, 62 лв., срок на заема – 21
седмици, дата на първа погасителна вноска – 26.04.2013 г., при фиксиран годишен
лихвен процент – 142, 05 % и годишен процент на разходите – 940, 77 %.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателката за допуснато от страна на първоинстанционния
съд процесуално нарушение, изразяващо се в неоткриване на производство по
оспорване истинността на представения договор за кредит. С отговора на исковата
молба от страна на ответницата е заявено оспорване на договора по съображения,
че същият не е подписан на всяка страница, като не се оспорва истинността му по
смисъла на чл.193 ГПК, поради което и като не е открил производство по чл.193 ГПК, СРС не е допуснал процесуално нарушение.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателката относно необходимостта от подписване на
договора за кредит на всяка страница, доколкото към момента на сключването му – 19.04.2013 г.
такова императивно изискване не се съдържа в ЗПК.
С оглед
изложеното, правилно от страна на първоинстанционния съд е прието, че в полза
на ищеца съществува вземане за сумата от 500 лв., представляваща цедирано в
негова полза от страна на „И.А.М.“ АД вземане за главница по договор за паричен
заем „Easy Credit“ № 1823785/19.04.2013 г.
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателката, че вземането е погасено
по давност. Съгласно нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД с тригодишна давност се
погасяват вземания от наем, лихви и други периодични плащания. С ТР № 3 от
18.05.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГК са дадени разяснения кои
вземания за периодични. Процесните обаче не са такива, тъй като при договора за
кредит е налице едно неделимо плащане, при което е договорено между страните
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати. Това
обаче не превръща тези вноски в периодични плащания (в този смисъл напр.
решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV ГО и решение
№ 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III ГО, постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
Настоящият
състав не споделя изводите на първоинстанционния съд относно началния момент,
от който започва да тече давността за анюитетните вноски по договор за
потребителски кредит. В решение № 90/31.03.2014 г. по гр.д. 6629/2013 г. ВКС,
IV Г.О. и решение № 161/08.02.2016 г. по т.д. № 1153/2014 г. ВКС, II Т.О. е
застъпено виждането, че при разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка
погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж, от която
дата и започва да тече петгодишната давност за погасяване на всяка от вноските.
В случая падежът на първата погасителна вноска, видно от представения договор
за паричен заем, е 26.04.2013 г., давността за което вземане изтича на
26.04.2018 г. и следователно - същата не е изтекла към момента на предявяване
на иска, който по арг. от нормата на чл.422 ГПК се счита предявен от подаване
на заявлението по чл.410 ГПК – 30.08.2017 г.
При
изпълнение на задължението си за извършване на служебна проверка относно
наличието на неравноправни клаузи в договора по реда на чл.7, ал.3 ГПК, съдът
намира следното:
Процесният
договор не попада в темпоралното действие на чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит /в редакцията му ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./. Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането
на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху
потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски
и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо,
за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. В процесния случай страните не са били
ограничени от императивна законова разпоредба досежно максималния размер на
уговорената лихва съгласно чл. 10, ал.2 от ЗЗД, доколкото в действащия
нормативен акт няма предвиден такъв размер, нито са били ограничени от
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Общите правила на ЗЗД, а именно тези на
чл. 9, ал. 2, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави обаче следва да намерят
приложение. В процесния случай максималният размер на договорната лихва е ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
В съдебната
практика трайно се приема /преди влизане в сила на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК/, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
договорна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за
обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – решение № 906 от 30.12.2004 г.
по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО; решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г.
на ВКС, II ГО; решение № 1270/09.01.2009 г. по
гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II ГО; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. дело №
6295/2014 г. на ВКС, IV ГО.
В случая
уговореният ГЛП от 142, 05 % е в четиринадесет пъти по-висок
размер от този на законната лихва, поради което съответната клауза от договора
за кредит – чл. 3, т. 6, се явява нищожна, на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.
В процесният
случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, доколкото такива не са установени в националното право. В
случай че бъде установена нищожност на клаузите относно лихвата, то не следва
да бъде присъдена поне допустимата от съдебната практика лихва в размер три
пъти законната лихва. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и
нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това може да навреди на
постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това
действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект,
упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива
неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и
последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да
бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират
интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г.,
Banco Español de Crédito, C-618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30
април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C-26/13,
EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и
Bankia, C-70/17 и C-179/17,
EU:C:2019:250/
Ето защо,
доколкото клаузата на чл. 3 от процесния договор за заем в частта относно
уговорената лихва е нищожна, предявеният
иск за сумата от 290, 02 лева - договорна лихва, неправилно посочена от
районния съд като мораторна, е неоснователен.
По
изложените съображения решението следва да се отмени в частта, с която е
признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 290, 02 лв.
лихва за периода 26.04.2013 г. – 13.09.2013 г., като искът се отхвърли.
В останалата
обжалвана част, с която е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 500 лв. главница, решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед
изхода на спора ищецът има право на сумата от 47, 48 лв. разноски за заповедното
производство и сумата от 237, 44 лв. разноски за исковото производство, поради
което решението следва да се отмени в частта, с която ответницата е осъдена да му
заплати сумата над 47, 48 лв. до 75 лв. разноски за заповедното производство и
сумата над 237, 44 лв. до 375 лв. разноски за исковото производство.
Ответницата
претендира разноски за исковото производство в размер на сумата от 500 лв.
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 10.12.2019 г. От
страна на ищеца своевременно е заявено възражение за прекомерност по чл.78,
ал.5 ГПК, което съдът, при съобразяване на нормата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията, приложима към датата на сключване на договора за правна защита, както
и на фактическата и правна сложност на делото, обема на осъществената правна
защита и броя на проведените открити съдебни заседания пред СРС – едно
заседание на 20.02.2019 г., намира за основателно. С оглед изложеното,
дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на сумата от
300 лв., от която ответницата има право на сумата от 110, 13 лв., съобразно изхода
от спора.
Предвид
частичната основателност на въззивната жалба, на жалбоподателката следва да
бъде присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 9, 18 лв. разноски за
въззивното производство. Претендирано е и адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, за заплащане на което не са представени доказателства,
поради което последното не подлежи на присъждане.
Ответникът
по жалбата има право на разноски съобразно отхвърлената й част, но доколкото не
е заявил претенция за разноски и не е ангажирал доказателства такива да са били
извършени, разноски не следва да му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 20.02.2020 г., постановено по гр.д. № 64111/2019
г. на СРС, ГО, 62 състав, в ЧАСТТА, с
която е признато за установено по предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ********срещу
Ц.К. Г., ЕГН ********** искове, че Ц.К. Г., ЕГН ********** дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК********, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от
290, 02 лв. лихва за периода
26.04.2013 г. – 13.09.2013 г., както и в ЧАСТТА,
с която Ц.К. Г., ЕГН ********** е осъдена да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК********, сумата над
47, 48 лв. до 75 лв. разноски за заповедното производство и сумата над 237, 44 лв. до 375 лв. разноски за исковото
производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ********срещу Ц.К. Г., ЕГН **********, иск за признаване на
установено, че Ц.К. Г., ЕГН ********** дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК********,
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, сумата от 290, 02 лв., представляваща договорна
лихва за периода 26.04.2013 г. – 13.09.2013 г. , за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 02.09.2017 г. по ч.гр.д. № 59914/2017 г.
на СРС, 62 състав, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 20.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 64111/2019 г. на СРС, ГО, 62 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ********да заплати на Ц.К. Г., ЕГН **********, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 110, 13 лв. разноски за производството
пред първата инстанция и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 9, 18 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.