№ 86
гр. Раднево, 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесети юни
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:А.Ц.
при участието на секретаря Р.Д.Д.
като разгледа докладваното от А.Ц. Гражданско дело № 20235520100019 по
описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ
чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „****, с която се
предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 146, ал. 1
ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК. Ищецът твърди, че на 19.11.2021 г. е
сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № *****, с
който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 800 лв. Твърди,
че се задължил да върне сумата от 986,39 лв., при срок на кредита от 12
месеца и дължим на 12 месечни вноски. Твърди, че съгласно чл.5.6 от
договора, ако не осигури и не представи в срок обезпечения по кредита
съгласно чл.51-5.5, се дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е
предоставено обезпечението. Твърди, че размерът на неустойката бил посочен
в погасителния план и била в размер на 862,36 лв. Твърди, че разпоредбата на
чл.5.6 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй
като води до нееквивалентност на престациите, както и че същата е
неравноправна клауза съгласно чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП, тъй като сумата за
неустойка била в размер на 110% от сумата по кредита и кредиторът
прехвърлил кредитния риск върху него. Развива съображения за
нееквивалентност на престациите, нарушаване на добрите нрави,
1
неравноправност на клаузата за неустойка. Поради това иска от съда да
постанови решение, с което да установи нищожност на клаузата за неустойка
по чл.5.6 от договора поради противоречие с добрите нрави и съответно
нейната неравноправност. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„****, действащо чрез адв. У. от АК-София, в който взема становище за
допустимост на исковете, но поддържа тяхната неоснователност. Твърди, че
на ищеца никога не му била начислявана неустойка, такава не била дължима
и заплащана. Твърди, че такава клауза действително била сключена в
договора, но била дерогирана с приложение № 2, с което договорили, че
кредитът бил сключен при промоционални условия и независимо от липсата
на обезпечение, неустойка не се дължи. Твърди, че дори да се приеме, че
такава неустойка била начислявана, същата не била нищожна клауза. Твърди,
че действително бил сключен договора за кредит и на ищеца била отпусната
сумата от 800 лв., която ищецът бил усвоил. Развива съображения за
валидност на клаузата за неустойка, за липса на нарушение на добрите нрави
при сключването на договора, както и за липса на неравноправност на
клаузата за неустойка. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете
като неоснователни. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК вр. чл. 211 ГПК ответникът „****, действащо
чрез адв. У. от АК-София, е предявил срещу ищеца А. М. насрещен иск с
правно основание чл. 9 ЗПК. Излага идентични обстоятелства като в отговора
на исковата молба досежно сключения между страните договор за кредит и
усвоената от ответника по насрещния иск сума в размер на 800 лв., при срок
на кредита от 12 месеца. Твърди, че ответникът не е правил никакви
погашения по кредита и дължи цялата главница от 800 лв. и договорна лихва
в размер на 186,39 лв. за периода от 20.11.2021 г. до 19.11.2022 г. С оглед на
това иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника А. М. да
му заплати сумата от 800 лв. изискуема главница по договора за кредит и
договорна лихва в размер на 186,39 лв. за периода от 20.11.2021 г. до
19.11.2022 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по
насрещния иск А. М., чрез адв. М., в който оспорва иска като неоснователен.
Развива съображения за неравноправност на клаузите на договора за кредит
2
съгласно правилата на ЗЗП, което го прави недействителен, както и
идентични с изложените в исковата молба обстоятелства относно нищожност
на договора чрез нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузи.
Твърди, че уговореният ГПР бил в размер на 49% и при ОЛП от 40,55%,
което е било в нарушение на добрите нрави, което правило уговореното
възнаграждение за нищожна клауза. Иска от съда да отхвърли иска като
неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 20.06.2023 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 19.11.2021 г. ищецът е сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № *****, с който ответникът се задължил да
му даде кредит в размер на 800 лв.; че ищецът е усвоил кредита от 800 лв.;
съгласно договора за кредит ГПР бил уговорен в размер на 49 %, а ГЛП в
размер на 40,55 %, при срок на кредита от 12 месеца; в чл.5.6 от договора
било уговорено, че ако не се представи обезпечение се дължи неустойка в
размер на 862,36 лв., която била разсрочена за плащане с месечните
погасителни вноски в погасителния план.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143,
ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК твърденията си за нарушаване на добрите нрави и
неравноправност на клаузите от договора за кредит. Ответникът следва да
докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за
кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.
По насрещния иск с правно основание чл. 9 ЗПК ищецът „**** следва
да докаже размера на неплатените от ответника А. М. суми за главница и
договорна лихва по кредита; настъпила и обявена на ответника предсрочна
изискуемост на кредита.
Ответникът по насрещния иск А. М. следва да докаже насрещните си
възражения и наличието на обстоятелства за разсрочване на задължение при
3
евентуално осъдително решение срещу него.
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в
заем сумата от 800 лв. /разписка на л.55/ по договор за потребителски кредит
№ *****/19.11.2021 г. /л.6-8/ и се е задължил да я върне на 12 вноски по
погасителен план /л.7, на гърба/, при падеж на първа вноска 19.12.2021 г. и
падеж на последна вноска 19.11.2022 г. съгласно погасителния план.
Уговорен е лихвен процент в размер на 40,55% /виж Приложение № 1 от
договора на л.8/. В Приложение № 1 от договора е посочено, че годишният
процент на разходите по кредита е 49 %.
В чл. 5-1 от договора е уговорено, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е
длъжен да учреди обезпечение съгласно договора и общите условия, като
съгласно чл. 5-2 от договора обезпечението може да бъде поръчителство от 2
физически лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимите
главница и лихва за ползване на кредита. В чл. 5-3 до чл. 5-5 са уговорени
допълнителни критерии, на които следва да отговарят обезпеченията.
Съответно в атакувания текст на чл. 5-6 от договора е уговорено, че в случай
на неосигуряване в срок на обезпеченията или при прекратяване на
обезпечението, кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен
ден, за който не е представено обезпечение, чийто размер е индивидуално
определен в Приложение № 1 и погасителния план. В Приложение № 1 е
посочено, че неустойката е в размер на 2,37 лв. средно на ден, а в
погасителния план е посочена като глобална сума за срока на договора в
размер на 862,36 лв., разсрочена по 71,86 лв. с всяка месечна погасителна
вноска. Изрично в чл. 4-2 от Приложение № 1 и в чл. 5 от договора е
посочено, че кредитодателят еднолично ОДОБРЯВА обезпечението, тоест в
изключителна дискреция на кредитодателя е уговорено одобряването на
обезпечението и същият по своя преценка може и да не го одобри.
Сключеният между страните договор попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит.
Съдът намира претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок /чл. 5-6 вр. чл.
5-1 до чл. 5-5 от договора/ за нищожна като неравноправна клауза, за която
съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на
4
Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори/. Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с
нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че
вземането няма да бъде събрано. Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции
(обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено
постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящият случай и
съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-
2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.).
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. От съдържанието на процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка възлиза на значителна част от заемната сума за срока
на целия договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
5
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по
същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за неустойка изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя
за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен
критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя
за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително със значителна сума спрямо предоставената главница. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26,
ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение
за неустойка.
Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е
уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става
6
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити
на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се
приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се
улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид
това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители или банкова гаранция, което задължение става изискуемо
след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му, да се отпусне кредитът, която практика би съответствала
на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и
7
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В горния смисъл е и вече утвърдената съдебна
практика – определение № 1054/20.11.2019 г. по в.ч.г.д. № 1592/2019 г. на ОС-
Стара Загора, определение № 1/02.01.2020 г. по в.ч.г.д. № 1684/2019 г. на ОС-
Стара Загора, определение № 734/30.08.2019 г. по в.ч.г.д. № 1379/2019 г. на
ОС-Стара Загора, определение № 585/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1286/2019 г.
на ОС-Стара Загора, определение № 584/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1290/2019
г. на ОС-Стара Загора, определение № 574/12.07.2019 г. по в.ч.г.д. №
1282/2019 г. на ОС-Стара Загора.
С оглед на това съдът намира, че следва да се прогласи за нищожна
клаузата на чл. 5-6 вр. чл. 5-1 до чл. 5-5 от договора за кредит, с която е
начислена неустойка в размер на 862,36 лв.
По насрещния иск с правно основание чл. 9 ЗПК:
Безспорно е установено сключването на договора за потребителски
кредит и усвояване от ищеца на сумата от 800 лв.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата
на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на
договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче
договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР
8
в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на
всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин
да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и разходите,
които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита. В случая в
договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 186,39
лв., при лихвен процент от 40,55%, не става ясно как е формиран ГПР от 49
%. Това се равнява на липса на посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР,
което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не
надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора
единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата
сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл.
11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е
и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е
въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че
ако в ГПР беше включено и неустойката за неизпълнение на задължение за
даване на обезпечение /която е в размер на стойността на кредита или в
процентно отношение към 100 %/, то размерът му неминуемо би надхвърлил
максимално определения праг на ГПР от 50 % - посочен в договора ГПР от 49
% с прибавени около 100 % се явява стойност от около 150 %. Подобни такси
и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на
българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр.
ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г.
на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 462/2022 г., 2 търговски състав.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски
кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Това изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 49 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
10
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи. Видно от съдържанието на договорите, уговореният
лихвен процент е 40,55 %, поради което следва да се направи преценка дали
спорната договорна клауза не нарушава добрите нрави, като се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40,55 %, годишно е 4
пъти по-висока от размера на законната лихва. В този смисъл е формирана
съдебна практика Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС, в която е трайно се възприема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва/. Ето защо в настоящия
случай следва да се приеме, че клаузата, в която е уговорен годишен лихвен
процент в размер на 40,55 % противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна. Нищожните уговорки не произвеждат никакво действие и
следователно следва да се приеме, че между страните по процесния договорна
лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника. В
този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК , която е императивна.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12, договорът е недействителен. Каса е се за изначална недействителност,
тъй като посочените в разпоредбите императивни изисквания са изискуеми
при самото сключване. С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което договорите за кредит са
недействителни. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата
стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 152 от 05.05.2023
11
г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 96/2023 г., 2 търговски състав.
Следва да се отбележи също, че в договора за кредит не е посочено
нито едно от обстоятелствата досежно ОЛП и ГПР, като същите са посочени
в Приложение № 1, което би могло да въведе кредитополучателя в
заблуждение относно приложимите условия по договора за кредит, което
драстично накърнява правата му на потребител съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл.
26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
По насрещния иск на „**** - съгласно чл. 23 ЗПК при констатирана
недействителност/нищожност на договора за кредит се дължи връщане на
чистата стойност на кредита, тоест дадената в заем парична сума или в случая
сумата от 800 лв. В случая ищецът по насрещния иск не твърди да е върната
каквото и да било част от главницата по дадения заем. Ответникът по
насрещния иск А. М. не доказа да е върнал никаква сума от получената
главница чрез погасяване на вноски по кредита. В случая на 19.11.2022 г. е
настъпила последната падежна дата и срокът на договора е изтекъл.
Затова съдът намира, че насрещният иск с правно основание чл. 9 ЗПК
вр. чл. 23 ЗПК е основателен за сумата от 800 лв. и ще се уважи за тази сума,
съответно ще се отхвърли изцяло за претенцията за договорна
възнаградителна лихва от 186,39 лв.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 50 лв. внесена
държавна такса.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 400
лева по иска за нищожност на клауза за неустойка от договора за кредит, с
оглед осъщественото процесуално представителство по предявения иск, на
12
осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от
НМРАВ. Това възнаграждение е в размер на минималното по наредбата. С
оглед най-новата съдебна практика, намерила отражение в определение №
917 от 02.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1323/2023 г. на ВКС, 4то ГО, с което се
приема, че ДДС не се дължи при безплатна адвокатска защита, ще следва да
се присъди възнаграждението на адв. М. без включено ДДС, тоест в
минимален по наредбата размер от 400 лв.
Поради уважаване на искове за нищожност ответникът по иска няма
право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът по насрещния иск има
право на разноски в размер на 689,38 лв., съразмерно на уважената част от
иска, при взети предвид платена държавна такса от 50 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. по договор за правна защита от 14.06.2023
г. /л.88/, касаещ защитата по насрещния иск.
Ответникът по насрещния иск А. М. има право на разноски съгласно чл.
78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлената част от исковете, но няма доказателства
за сторени от него разноски по този иск.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 800
лева по двата насрещни иска, с оглед осъщественото процесуално
представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. във вр.
с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ. Това възнаграждение е в
размер на минималното по наредбата. Отново същото се дължи без
начисляване на ДДС. Съобразно отхвърлената част от исковете на адв. М. ще
следва да се присъди възнаграждение в размер на 151,17 лв. с ДДС общо по
двата иска.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожна клаузата на чл. 5, т. 6 във вр. чл. 5, т. 1-5 от
договор за потребителски кредит № ***** от 19.11.2021 г., сключен между А.
13
Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****, и „****, ЕИК ****, с адрес на
управление гр. ***** на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 146, ал. 1
ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****, да заплати на
„****, ЕИК ****, с адрес на управление гр. ***** на основание чл. 9 ЗПК
сумата от 800 лв. /осемстотин лева/, представляваща чиста стойност по
договор за потребителски кредит № ***** от 19.11.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ
изцяло исковата претенция за договорна възнаградителна лихва от 186,39 лв.
за периода от 20.11.2021 г. до 19.11.2022 г. като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА „****, ЕИК ****, с адрес на управление гр. ***** да заплати
на А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноските по делото в размер на 50 лв. /петдесет лева/.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. *****, да заплати на
„****, ЕИК ****, с адрес на управление гр. ***** на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноските по делото в размер на 689,38 лв. /шестстотин осемдесет и
девет лева и 38 ст./.
ОСЪЖДА „****, ЕИК ****, с адрес на управление гр. **** да заплати
на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес *****, на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата сумата от 551,17 лв. (петстотин петдесет и един
лева и 17 ст.) за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв.
Сумата може да бъде преведена по банкова сметка на адвокат М. В. М.
от АК-Пловдив по чл. 39 ЗАдв. в банка „УниКредит Булбанк“ ЕАД, IBAN:
BG86UNCR********.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
14