№ 996
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000500697 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 266570/16.11.2021 г., постановено по гр.д. № 9306/2020 г.,
Софийски градски съд, І-19 състав е осъдил Прокуратурата на Република
България на основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да заплати на Ф. М.
А. сумата от 30000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване
на сл.дело с №1/1991год., впоследствие преобразувано в сл.дело №780-
ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 год. по описа на
ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020
г. до окончателното изплащане на задължението като искът е отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. като неоснователен.
С Решение № 267084/22.12.2021 г., постановено по същото дело,
първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца Ф. М. А.
с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на постановеното по делото
решение по отношение на законната лихва от сочената в исковата молба дата
– три години преди депозиране на същата в съда т.е. за периода 02.09.2017 г.
– 01.09.2020 г.
1
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника, с която
обжалва изцяло решението в неговата осъдителна част за сумата от 30 000
лв., ведно със законната лихва.
Въззивникът-ответник на първо място счита, че решението е
недопустимо, поради което моли съда да го обезсили, евентуално неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, поради което моли съда да го отмени и
вместо него постанови друго решение, с което отхвърли изцяло исковата
претенция, евентуално да намА. размера на присъденото обезщетение като
завишено и не съответстващо с принципа на справедливостта-чл.52 ЗЗД до
размер на реално претърпените и доказани неимуществени вреди за ищеца.
На първо място въззивникът развива доводи, относно недопустимостта
на постановеното съдебно решение с твърдението, че ищецът не притежава
активна процесуална легитимация по иска, тъй като не притежава качеството
на пострадал от престъпление. Поддържа се, че пострадал от „възродителния
процес“ не е идентично с качеството пострадал от престъпление. Поддържа
се неправилност на извода на съда, че ищецът е придобил качеството на
пострадал от момента, в който е поискал ускоряване на производството.
Твърди се, че по делото не е изяснен момента и съответно акта, в който
ищецът е заявил желание за конституиране като страна в производството по
процесното следствено дело, което е довело до неправилно приложение на
материалния закон. Твърди се, че в случая не е приложима нормата на чл.2б
от ЗОДОВ, тъй като тя е приета през 2012 г. и законодателят не й е придал
обратно действие за случаите, които са се осъществили преди нейното
приемане. Поддържа се, че съдът изобщо не е дал отговор на въведеното с
отговора възражение, че забавянето се дължи на неизпълнена следствена
поръчка от трета страна. Твърди, че съобразно практиката на ЕСПЧ,
държавата не отговаря за забавяния на друга държава да представи
доказателства. Твърди, че неимуществените вреди, изразяващи се в загуба на
доверие, безсилие и безпомощност поради ненаказване на виновните, не са в
причинна връзка с неприключилото в разумен срок наказателно
производство. Невъзможността ищецът да получи обезщетение, също не е в
пряка причинна връзка с продължителността на производството, тъй като е
могъл да упражни правата си по гражданско-правен ред. Твърди се, че
ищецът е разполагал с възможност да сезира с иск гражданския съд, който
има компетентността да установи всички факти от значение за правото на
2
обезщетение за вредите от деликта, поради което и тази възможност
изключва определянето на висящото наказателно дело като такова за
„определянето на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6, §1
КЗПЧОС.
При условията на евентуалност счита предявеният иск за изцяло
недоказан. Поддържа се, че определеният размер на обезщетението е
необоснован, тъй като изобщо не може да се проследи използвания
механизъм за определянето му.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК възиваемият-ищец и чрез своя
процесуален представител депозира отговор. Оспорва подадената въззивна
жалба като неоснователна и необоснована и моли съда да потвърди
решението в обжалваната му част. Всички изложени доводи в отговора са по
съществото на спора.
Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Срещу решението е постъпила и въззивна жалба от ищеца, с която
решението се обжалва в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата от 90
000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до
пълния претендиран размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва. Счита,
че решението в тази част е неправилно и необосновано, постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с
материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението по чл.6,§1 от ЕКЗПЧОС. Твърди се,
че решението е необосновано, защото не са изложени конкретни мотиви за
отхвърляне на иска за посочената разлика. Поддържа се неправилност на
извода на съда, че по отношение на вредите, причинени на ищеца в периода
1985 г.-1989 г. е бил установен административен ред за тяхната обезвреда в
Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица.
Твърди се, че това обстоятелство е ирелевантно за размера на дължимото на
ищеца обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови
друго, с което да уважи иска за сумата от 90 000 лв., представляваща
разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до пълния претендиран размер
от 120 000 лв., ведно със законните лихви от 02.09.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата. Моли съда да отмени решението в осъдителната част
3
само относно началния момент на законната лихва за забава-02.09.2020 г. и да
постанови ново като определи 02.09.2017 г. за начална дата на законната
лихва за забава. Претендират се сторените в производството разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор срещу тази жалба не е
постъпвал.
Ищецът обжалва и Решение № 267084/22.12.2021 г., постановено по
същото дело, в частта, с която първоинстанционният съд е оставил без
уважение молбата му с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на
постановеното по делото решение по отношение на законната лихва от
сочената в исковата молба дата – три години преди депозиране на същата в
съда т.е. за периода 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г.
Счита решението в обжалваната му част за неправилно и необосновано,
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в
противоречие с материалния закон. Твърди се, че в решението липсва
произнасяне по искането на ищеца за присъждане на законна лихва за
02.09.2017 г. – 01.09.2020 г., която липсва представлява непълнота на
решението, която следва да се коригира по реда на чл.250, ал.1 от ГПК.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови
друго, с което да присъди на ищеца лихва за периода от 02.09.2017 г. –
01.09.2020 г.
Срещу тази жалба също не е постъпвал отговор.
Предмет на настоящото въззивно производство е първоинстанционното
решение в неговата цялост.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си
представител моли съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното такова в обжалваната от ищеца част и да уважи изцяло
предявения иск. В осъдителната част моли да бъде потвърдено решението по
подробните съображения изложени във въззивната жалба и отговора.
Претендира разноски в размер на държавната такса.
В открито съдебно заседание въззивникът-ответник чрез своя
процесуален представител моли съда да обезсили решението като
недопустимо, евентуално отмени и отхвърли изцяло исковете, евентуално да
намА. размера на присъденото обезщетение.
4
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с иск предявен от Ф. М. А. срещу
Прокуратурата на Република България, с правно основание чл.2б от ЗОДОВ
за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва от
02.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на висящото следствено
дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа
на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за
периода от образуване на делото през месец януари 1991 г. до момента на
подаване на исковата молба.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Между страните няма спор по фактите. Не се спори, че наказателно
производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния
процес“) е започнало на 30.01.1991 г., както и че към постановяване на
съдебното решение, същото не е приключило. На съда е служебно известно,
че производството по следственото дело е прекратено, поради настъпила
смърт и на последния обвиняем, но към момента постановлението не е влязло
в сила, поради обжалването му от пострадА.те. Не се спори, че това дело е
образувано срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген.полк. Д. И. С. за това, че в периода 1984-
1989 година, в съучастие с други лица, са подбуждА. към национална вражда
и омраза - престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г.,
в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д. И.
С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М., П. П. К.. В последствие на Д. С. било
повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК (за престъпление по
служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т. Ж.
и Г. А. са били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители
на Д. С..
Не е спорно също така, че на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна
5
колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А.,
като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994 г. по
описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД
№1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник -
председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-
майор Ч. е върнал делото за допълнително разследване. Делото е върнато в
Прокуратурата на въоръжените сили на 09.02.1995 г. за изпълнение на
указанията. По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело
№1/1991г. бил отново внесен във Върховния касационен съд и било
образувано НОХД № 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители
по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп. А. И. е
върнал делото повторно за извършване на допълнително разследване, поради
това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на
делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г.,
делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С
постановление от 29.09.1998 г. на о.з. полковник В. Б.- прокурор при СВОП
следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили
било преобразувано в сл. дело №780-Н/1998г. по описа на СВОП.
Впоследствие и спрямо обвиняемите Т. Ж. и Д. С., наказателното
производство е прекратено, поради смъртта на всеки един от тях. С
постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно
поради нА.чие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било
възобновено и разследването продължило под нов номер- Н-048/1999 г. по
описа на ВОП-София. По това дело била изпратена молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по
делегация на пострадА.те лица.
С постановление от 04.10.2018 г. на военен прокурор при ВОП-гр.
София, наказателното производство по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-
София е спряно на основание чл.199 и чл.244, ал.1, т.1, вр. с чл.25, ал.2, вр. с
чл.242, ал.1, предл.2 от НПК. От това постановление се установява, че към
датата на издаването му са били установени и разпитани 369 свидетели-лица
със сменени имена, принудително въдворени в ТВО-Белене, от общо 446
пострадА. лица. Установени са още 38 свидетели, които обаче са починА. и
не са могли да дадат свидетелски показания. По-голяма част от тях са
починА. на територията на Република Турция, като актовете за смърт и
6
удостоверения за наследници на починА.те лица са били издадени по
надлежния ред от компетентните органи в Република България. Не са
разпитани 35 лица, които преобладаващо се намират на територията на
Република Турция и продължително време отсъстват от страната. Повечето от
тях трайно са се заселили в Република Турция и не посещават Република
България. Задължителният разпит на тези лица не е постигнат дори и след
изготвяне, изпращане и получаване на резултатите от три съдебни поръчки за
правна помощ от Република България до Република Турция, поради което е
изготвена и изпратена по надлежния ред нова, четвърта подред съдебна
поръчка до Република Турция за установяване и разпит на тези 35 лица, която
до момента на постановяване на определението не е изпълнена. Прокурорът и
предвид гореизложеното, както и предвид Определение № 3730/03.09.2018 г.
на СГС, НО, 22 състав, постановено по реда на чл.369, ал.3 от НПК по молба
на пострадалата Топал, с което е определен едномесечен срок за произнасяне
от прокурора, е приел, че единствена възможност за решаване на делото по
същество е неговото спиране.
От писмо на ВКП, отдел 04 „Международен“ от 26.02.2018 г. се
установява, че молбата за правна помощ на ВОП-София до МП е изпратена на
25.01.2019 г.
От удостоверение вх.№ 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че за
периода от 01.01.2018 г. до датата на издаване на удостоверението, са
образувани 94 броя дела в Софийски градски съд по заявление по чл.368 НПК
за ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-
София и са издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по
чл.369 от НПК за ускоряване на същото досъдебно производство.
Установява се, че с искане от 19.03.2018 г. заедно с още пострадА. лица
ищецът изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено
наказателно то производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу вА.ден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
7
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
вА.дността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останА.те въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е вА.дно и допустимо.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл.
6, § 1 КЗПЧОС.
Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от
нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е
обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ
- да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по
реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен
от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София,
а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По силата на чл.
2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или
бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с
окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в
рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването
на нанесените му вреди.
Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и
юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира
обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията.
Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от
момента на образуване на досъдебното производство (30.01.1991г.), който е и
началният момент за определяне продължителността, съответно разумността
на срока на разследване (в този смисъл Решение № 72/18.05. 2017 г. по гр. д.
№ 3619/2016 г. на ВКС, Решение № 73/02.06.2022 г., гр.д.№ 4038/21 г. ВКС,
ІІІ г.о.).
Правото на обезщетение, което ищецът претендира, олицетворява негов
"личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни
8
негови права. В случая – по наказателното производство е повдигнатото
обвинение по чл.387, ал.2, вр. ал.1 НПК и от същото са засегнати основни
права на ищеца като правото на етническа принадлежност, на име, на
свободно придвижване, на труд и др./, като изходът от това наказателно
производство е решаващ за признаването им. А това, че са засегнати негови
права безспорно се установява с приетите по делото писмени доказателства-
предложение от февруари 1985 г. за принудителното установяване на ищеца
за срок от три години в друго населено място, Заповед № І-207 от 25.02.1985
г. на МВР за налагане на принудително установяване в Белене, Плевенски
окръг за срок от три години, Бележка към тази заповед, справка рег. №
1907/07.03.1986 г. за проявите и поведението на ищеца по време на престоя в
Белене, Предложение рег. № 1598/23.07.1986 г. за принудителното изселване
за срок от три години и др.
Т.е. безспорно в хода на съдебното дирене е установено, че ищецът е
жертва на т.нар. “Възродителен процес“, представляващ опит на
управляващата към онзи момент партия в България да наложи насилствена
асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци и др.). Това е
наименованието, с което е известен в обществото процесът на системни
репресии срещу тези социални групи и етноси. Мерките за осъществяване на
тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с
български, ограничения в използването на родния език от представителите на
тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и
ритуА., и изповядването на тяхната религия. С посочените по-горе писмени
доказателства несъмнено се установява, че такива мерки са осъществени и
спрямо ищеца. Безспорно образуваното наказателно производство за
пострадА.я от репресиите ищец е било надежда за репариране, макар и
частично на преживените от него унижения и страдания. Тази надежда
продължава повече от 30 години и очевидно вече е загубена, ведно с вярата за
възмездие чрез върховенството на закона, каквото и до момента ищецът не е
получил.
По горните съображения релевираното от ответника възражение за
недопустимост на предявения иск, включително поради липсата на активна
процесуална легитимация на ищеца, се явява неоснователно.
По същество на предявения иск:
9
Предмет на установяване в настоящото производство е общата
продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и
правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните
забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията,
дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна.
Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи
правила, както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от
недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на
задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно
поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото
участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от
забавяне разглеждането на делото над разумния срок.
Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС – всяко лице, при решаването на правен
спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на
обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен
срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна
или съдебна/. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен
срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл.22 НПК.
Обстоятелството, че заради прекомерно забавяне на воденото разследване,
ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във
воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“
/пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество, както
бе посочено по-горе той има от момента на образуване на наказателното
производство /30.01.1991г./ и това е датата, от която следва да се изчислява
продължителността на периода, за който ще се решава дА. срока на воденото
производство е разумен.
С оглед обсъдените по-горе доказателства безспорно се установява
допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок.
Наказателното дело е продължило над 30 години. Безспорно следва да се
отчете високата фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно
производство. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са
посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо
огромен брой лица по време на т.нар. „възродителен процес“, което е
налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк
кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито
10
адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в
страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи
високи длъжности, което също е затруднявало разследването. И все пак
наказателно дело с обща продължителност над 30 години, при каквато и да е
фактическа и правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му,
не може да е „проведено с дължимата грижа“. Тази продължителност,
надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде
оправдана с характера и сложността на обществено значимо дело, като
причина за превишаване на разумния срок.
С поведението си ищецът по никакъв начин не е, а и не е бил в
състояние, защото не е конституиран по делото, възпрепятствал воденето на
разследването. Напротив, стремял се е с всякакви законни средства да
способства за неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и
само по вина на властите. Прокуратурата не е изпълнила съвестно
задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така
че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани
релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадА.
лица. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което
двукратно са образувани съдебни производство, които са прекратявани
поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и
материА.те са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да е
водено с „дължимата грижа“.
С оглед на горното безспорно на ищеца се дължи обезщетение.
Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ,
съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност
на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо
ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно
производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално - за всички
претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл,
11
неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото
парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за
преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за
репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост,
но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно
обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер,
необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца.
Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий
за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на
понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и
стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане
(признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също
има репариращ ефект за пострадА.я, предвид нематериалния характер на
увреждането му.
Предвид горното съдът намира, че действителния размер на
обезщетението е в размер на 15 000 лв. като в останалата част заявената
претенция е неоснователна. Съображенията на съда за това са следните:
На първо място следва да се вземе предвид обстоятелството, че и към
датата на постановяване на настоящото решение, наказателното производство
не е приключило, т.е. към момента същото вече продължава над 30 години.
На следващо място следва да се отче залогът на спора за ищеца.
Интересът за страната обикновено е свързан с предмета на делото, като
от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела по трудови и
равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на
уволнение или на освобождаване от пост; дела за пенсии; дела за
осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти
с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с
тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни
увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за
незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни
дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение
„задържане под стража“ следва да се разглеждат по-бързо и с предимство, а в
някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото
12
решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например
инфлация, която води до обезценяване на иска, или напреднала възраст на
лицето.
Предметът на процесното дело е измежду посочените, поради което е
изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна.
При определяне на по-нисък размер на обезщетението съдът взема пред
вид, че настоящето обезщетение е за нарушаване на правото на приключване
на делото в разумен срок /при съобразяване на значението на делото за
пострадА.я/, но не е за присъждане на обезщетение на причинените преки
вреди в резултат на деянието по чл.387, ал.2, вр. ал.1 НПК, чиято „жертва“ е
ищеца, както и съдебната практика на настоящия състав, съобразно която по
време на репресиите ищецът е бил част от голяма група с идентична съдба,
като повечето от потърпевшите имат качеството на пострадА. в процесното
наказателно производство, поради което съвместно са сезирА. разследващите
орани за ускоряване на производството, организирА. са се в сдружение, т.е.
изживяванията са споделени, което обичайно помага в процеса на
преработване на душевните болки и разстройства. От друга страна,
недопустимо е в материалноправния смисъл на това понятие с определянето
на необичайно високо за съдебната ни практика обезщетение по чл. 2б
ЗОДОВ, да се компенсира ниският размер на нормативно определените
обезщетения по Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица от 1991 г., по който ищецът безспорно е бил правоимащ по
повод незаконното му задържане в поделения на МВР и други места - по чл.
1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни места - по чл. 1, т. 3; за
интерниране, изселване и заселване по административен ред - по чл.1, т. 4 и
за насилствената смяна на имената му - по чл. 1, т. 4 от закона.
При определяне на по-ниския размер въззивният съд съобразява и
обстоятелството, че в случая наказателната принуда не е пряко насочена
против личността на ищеца, тъй като същият има качеството на едно от
многото пострадА. лица, т.е. продължителността и изхода на следственото
дело касае само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от
виновните лица. Българското общество и държава многократно и по различни
поводи е осъждало идеята, метода и средствата на т.нар. „Възродителен
процес”, при който се насажда омраза на верска и етническа основа, както и
13
предприетата срещу съгражданите ни репресия. В потвърждение на
проявената от обществото ни и демократичната Българска държава
съпричастност и реакция относно тези събития от българската история са
освен нА.чните факти за получена от ищеца официална реабилитация от
Комисия на Народното събрание, но и Декларацията на 41-то Народно
събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната
политика на тотА.тарния комунистически режим спрямо мюсюлманското
малцинство в България, включително и т. нар. „Възродителен процес”, но
така и обявяването на този държавен режим за престъпен със закон, респ. чрез
приемане на специален закон - Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за
получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии,
извършени от представители на наложения комунистически режим в
Република България. Това са актове на морална подкрепа и израз на покаяние
на съвременното българско общество и държава, които трябва да се вземат
предвид - неминуемо те са от съществено значение за пострадА.те в
контекста на обсъжданата морална удовлетвореност и стремеж към постигане
на справедливост (вкл. чрез покаяние и помирение с миналото).
С оглед на горното първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която исковата претенция е уважена за сумата над 15 000
лв. и вместо него бъде постановено решение, с което искът за разликата над
15 000 лв. до присъдените 30 000 лв. следва да бъде отхвърлен.
Предвид основателността и доказаността на главната претенция,
основателен и доказан се явява акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и с § 1 от ПЗР
на ЗОДОВ, процесното обезщетение се дължи на ищеца ведно с
претендираната от него законна лихва върху него от датата на увреждането.
Вземането за обезщетяване при иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ възиква
принципно след признаване незаконността на акта, действието или
бездействието на съответния орган. В случая по настоящето дело
нарушението е неподлежащо на установяване по друг ред и с изричен акт за
случаи извън условията по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ, във вр. гл. ІІІа ЗСВ, доколкото
наказателното производство не е приключило.
14
Първоинстанционният съд е присъдил законна лихва, считано от
02.09.2020 г., поради което следва да бъде потвърдено.
По отношение на въззивната жалба против Решение №
267084/22.12.2021 г., постановено по същото дело, първоинстанционният съд
е оставил без уважение молбата на ищеца Ф. М. А. с правно основание чл. 250
от ГПК за допълване на постановеното по делото решение по отношение на
законната лихва от сочената в исковата молба дата – три години преди
депозиране на същата в съда т.е. за периода 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г.
Ищецът и с исковата си молба е претендирал законна лихва, считано от
02.09.2017 г., но съдът е присъдил лихва от датата на исковата молба
02.09.2020 г., като не се е произнесъл с изричен диспозитив относно
основателността на искането за лихва с начална дата 02.09.2017 г. В
обжалвания съдебен акт съдът не се е произнесъл по съществото на тази част
от спорния предмет, а е приел, че не са нА.це основанията по чл.250 от ГПК
за допълване на постановеното по делото решение. Ето защо и обжалвания
съдебен акт има характера на определение, тъй като съдът не е разгледал
спорното право по същество, поради което недопустимо е въззивният съд да
се произнесе за първи път.
Следва да се посочи, че изтеклите лихви, като самостоятелно акцесорно
парично задължение от датата на изискуемостта на главното задължение от
непозволено увреждане до предявяване на иска могат да бъдат присъдени
само ако има предявен иск за тях, поради което и съдът дължи произнасяне с
изричен диспозитив относносно основателността на заявеното от ищеца
искане.
Ето защо обжалваното решение, имащо характер на определение в
обжалваната му част, ще следва да бъде отменено и след влизане в сила на
настоящото решение, ще следва да бъде върнато на първоинстанционния съд
с указание да се произнесе по същество на искането за допълване на
постановеното по делото решение с искането за присъждане на изтеклите
вече лихви с начална дата 02.09.2017 г.
По отговорността за разноските:
При този изход на делото и с оглед неоснователността на въззивната
жалба на ищеца, разноски не му се дължат.
Въззивникът-ответник Прокуратурата на Република България не е
15
правила разноски в процеса, поради което такива също не й се дължат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 266570/16.11.2021 г., постановено по гр.д. №
9306/2020 г., в частта, в която Софийски градски съд, І-19 състав е осъдил
Прокуратурата на Република България на основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4
от ЗОДОВ да заплати на Ф. М. А. сумата от 15 000 лв., представляваща
разликата над дължимата сума от 15 000 лв. до присъдената от 30 000 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020 г. до окончателното
изплащане на задължението и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Ф. М. А., ЕГН
**********, с.***, ул. „***“ № *, обл.***, община *** срещу Прокуратурата
на Република България, иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл.
6, § 1 КЗПЧОС за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 15
000 лв., представляваща разликата над дължимата сума от 15 000 лв. до
присъдената от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020 г.
до окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на
разглеждане и решаване на сл.дело с №1/1991год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП
№ ІІ-048/1999 год. по описа на ВОП София в разумен срок.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата част.
ОТМЕНЯ Решение № 267084/22.12.2021 г., постановено по същото дело,
в частта имаща характер на определение, с която първоинстанционният съд е
оставил без уважение молбата на ищеца Ф. М. А. с правно основание чл. 250
от ГПК за допълване на постановеното по делото решение по отношение на
законната лихва от сочената в исковата молба дата – три години преди
депозиране на същата в съда т.е. за периода 02.09.2017 г. – 01.09.2020 г. и
след влизане в сила на настоящото решение връща делото на СГС, І-19 състав
за произнасяне по същество на искането с правно основание чл.250 от ГПК за
допълване на постановеното по делото решение с искането за присъждане на
изтеклите вече лихви с начална дата 02.09.2017 г.
16
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на
основание чл.78, ал.1 от ГПК на Ф. М. А., ЕГН **********, с.***, ул. „***“ №
*, обл.***, община *** сумата от 5 лв., разноски направени пред настоящата
въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17