№ 4282
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20221100504951 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 8.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 28368/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 178 състав, поправено с решение от 22.03.2022 г., по предявени от
„Топлофикация София” ЕАД /ЕИК *********/ установителни искове по чл.422 ГПК
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.200, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато
за установено, че Е. М. П. /ЕГН **********/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД /ЕИК *********/ сумата 779.28 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия в апартамент № 32 в гр. София, общ. *********“,
ул.*********, за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от
23.10.2019 г. до изплащане на вземането, сумата 124.68 лв.- мораторна лихва за
периода от 16.12.2016 г. до 10.10.2019 г., и сумата 23.66 лв.- такса за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно
със законната лихва от 23.10.2019 г. до изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 60780/ 2019 г. на
СРС, 178 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата- стойност на
топлинна енергия- за разликата над уважения размер от 779.28 лв. до пълния
претендиран размер от 897.06 лв., относно мораторната лихва при плащане на
главницата за топлинна енергия- за сумата над уважения размер от 124.68 лв. до
пълния претендиран размер от 143.52 лв., и относно лихвата за забава върху
главницата за такса за дялово разпределение- за сумата 4.72 лв. /изцяло/. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ответникът Е. М. П. е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация
София” ЕАД сумата 499.13 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 65.10 лв.-
разноски за заповедното производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
„Топлофикация София” ЕАД е осъден да заплати на ответника Е. М. П. сумата 71.97
лв.- разноски за исковото производство, и сумата 50 лв.- разноски за заповедното
1
производство.
С Определение от 22.03.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е изменено
цитираното решение в частта за разноските, като вместо присъдените на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД разноски за исковото производство в размер на 499.13
лева, на същия са присъдени разноски от 498.97 лева, платими от ответника Е. М. П..
Постъпила е въззивна жалба от Е. М. П. /ответник по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която са уважени предявените искове и в частта за разноските,
с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД /ищец по делото/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да
бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач на ищеца- „ПМУ Инженеринг” ООД не изразява
становище по повод подадената от ответника въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно в
обжалваната част и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата
124.68 лв.- лихви за забава върху главното вземане за цена на топлинна енергия,
дължима за периода от 16.12.2016 г. до 10.10.2019 г., и в частта относно несъразмерно
присъдените на ищеца разноски.
В останалата обжалвана част- относно признатата от СРС дължимост на сумата
779.28 лв.- главница, представляваща стойност на доставена в процесния топлоснабден
имот с аб.№ ********* през периода м.10.2016 г.- м.04.2018 г. топлинна енергия, и на
сумата 23.66 лв.- такса за дялово разпределение, ведно със законната лихва от
23.10.2019 г. до окончателното им изплащане, както и в частта относно съразмерно
присъдените на ищеца разноски, решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по
същите. Ищецът основава претенциите си към ответника Е. П. на твърдението, че е
собственик на процесния имот, представляващ апартамент № ********* на
ул.“Кукуш“ в жк „Захарна фабрика“- гр. София, с аб.№ *********, в който доставял
топлинна енергия за битови нужди през периода м.10.2016 г.- м.04.2018 г.
Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на
2
топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост
или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57
ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези
хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топло-снабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по
правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на
писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо
и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая според доводите във въззивната жалба на ответника Е. П. по делото не
е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период той и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на
валидно сключен помежду им договор за доставка на топлинна енергия. От
представения като доказателство по делото Нотариален акт № 21/ 28.03.2016 г. на
софийски нотариус /в заверено копие/ се установява, че ответникът Е. М. П. е
собственик на процесния топлоснабден имот: апартамент № ********* на ул.“Кукуш“
в жк „Захарна фабрика“- гр. София, ведно с принадлежности, придобил го по силата на
сключен на 28.03.2016 г. /преди процесния период/ договор за покупко- продажба на
недвижим имот. В това качество той е вписан и като абонат на топлинна енергия в
съставените от подпомагащата страна справки за използвана топлинна енергия и
отчетни документи, приложени по делото. Няма твърдения, нито данни и
доказателства по делото ответникът да е отчуждил имота преди началото или по време
на процесния период.
При това положение ответникът Е. П. е пасивно материално-правно
легитимиран да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове, тъй
като в качеството на собственик на имота е страна по съществуващо относно
доставката на топлинна енергия в него договорно правоотношение /чл.153, ал.1 ЗЕ/.
Изводите на двете съдебни инстанции относно наличното за имота облигационно
правоотношение съвпадат, поради което и предявените от „Топлофикация София“
ЕАД срещу Е. П. установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД правилно са
уважени.
Установеното по делото наличие на облигационно договорно правоотношение
между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия в
процесния имот през исковия период, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на
ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгл. чл.162 ГПК.
За установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения, справки за
3
използвана топлинна енергия и протоколи за отчет на уреди в процесния имот, като са
приети в първоинстанционното производство и експертни заключения на съдебно-
техническа и съдебно- счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни
заключения да не бъдат съобразени от съда при формиране на изводите по съществото
на спора, тъй като няма данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно
или по непредпазливост/. Взети са предвид от вещото лице по съдебно- техническата
експертиза следните релевантни факти и обстоятелства: че отоплителните тела в
процесния имот са били демонтирани преди процесния период, като за периода 2016/
2017 г. и 2017/ 2018 г. няма изчислена топлинна енергия за отопление на имот; че ТЕ
за сградна инсталация е изчислявана по формула- съгласно Наредба № 160 334/
6.04.2007 г., върху пълната отопляема кубатура на имота от 157 куб.м., като
изчислените от ФДР проценти са съответно 36.31 % за първия отоплителен сезон, и
34.95 %- за втория отоплителен сезон, включени в процесния период; че ТЕ за
отопление на общи части за процесния период не е начислена; че на 10.09.2016 г. в
процесния имот е монтиран и узаконен 1 бр. нов водомер за топла вода, по който е
извършен реален отчет на потреблението. При това положение ответникът-
потребител на посочената енергия /за сградна инсталация и битово горещо водо-
снабдяване/ дължи на ищцовото дружество плащане на нейната цена, която именно е
призната за дължима с обжалваното първоинстанционно решение.
Неоснователен е доводът на въззивника П. относно приложението на
установената в разпоредбата на чл.62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради
следните съображения:
Съгласно дадените с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело
№ 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК, задължителни разяснения, за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда- етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. §
1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той
да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане- чл.62, ал.2 ЗЗП. Законодателното решение не е в
колизия, а в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент,
защото чл.133, ал.2 ЗЕ /в редакция след изм. ДВ- бр.30/ 2006 г./ изисква решение на
общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топло-преносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да
бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици,
е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в
режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при
доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на цитираното ТР е посочено, че централното топло-снабдяване се е
наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в
4
градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните
собственици и начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл.37-
чл.49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост
/ПУРНЕС- отм./ и с отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната
уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните
собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с
оглед съществувалите тогава обществено- икономически условия: отоплението с
централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това
желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за
прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради
под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в
жилищни комплекси е уредено като задължително /чл.162, ал.1 и 2/, а искане от
собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление
само в сгради, по отношение на които топло-снабдяването не е задължително /ал.3/.
Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под
режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия,
понастоящем отменена. В чл.55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните
собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от
този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между
потребителите на топлинна енергия и топло-снабдителните предприятия.
При така даденото разрешение непоискана доставка на топлинна енергия в
сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и
отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при
условията на чл.153, ал.2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната
станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект
в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на
топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си
имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и на енергия за общите части на сградата. В случая не се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.153,
ал.2 ЗЕ, поради което и доставената през исковия период топлинна енергия не се явява
непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност. Следва да се отбележи в тази
връзка, че от ответника не е направено изявление, адресирано до ищеца, че не е
съгласен да му бъде доставяна топлинна енергия, поради което и извод за наличието
на непоискана доставка, респ. за неоснователност на претенцията за заплащане
стойността на доставената за имота топлинна енергия в случая не може да бъде
направен.
Предвид горното, поради неоснователност на доводите за недължимост на
главницата от 779.28 лв., представляваща стойност на доставена в процесния имот с
аб.№ ********* през исковия период топлинна енергия, решението в тази обжалвана
от ответника П. част следва да бъде потвърдено.
Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че следва да бъде призната и
дължимостта на вземания на ищеца за лихви за забава при плащане на главницата за
периода от 16.12.2016 г. до 10.10.2019 г., поради обстоятелството, че не е установено
от доказателствата по делото, поради непровеждане на дължимото от ищеца пълно
главно доказване на производящите това спорно материално право факти, същият да
притежава такова ликвидно и изискуемо вземане срещу ответника.
Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
5
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответника
за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са
възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните
общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за изпълнение
длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е. установено по
основание и по размер. В случая прогнозно начислените за процесния имот суми,
видно от приетото като неоспорено от страните експертно заключение на изслушаната
в първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза, са в размери,
различни от сумите за реално потребление. Ликвидността на произтичащите от
реалното потребление вземания е установена едва с изравнителните сметки, като
относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през процесния
период топлинна енергия суми, за които са издадени процесните общи фактури,
приложение намират Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г.,
одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. В ал.3 на чл.32 ОУ- 2016 г. е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл.33, ал.2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в
45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал.4 на чл.33
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2. Тъй като
според събраните доказателства отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителните
сметки и издаването на общите фактури за процесния период е настъпило след
предвидения в ОУ- 2016 г. 45- дневен срок за плащане, цитираните клаузи на Общите
условия са неприложими, като съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът
изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от
ищеца до него.
Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата
124.68 лв.- обезщетение за забава върху главницата за потребена топлинна енергия,
дължимо за периода 16.12.2016 г. до 10.10.2019 г., следователно подлежи на
отхвърляне като неоснователен.
Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността
на акцесорния иск обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната от
ответника част, в която е призната дължимостта на сумата 124.68 лв.- лихви за забава,
и вместо това да бъде постановено решение, с което искът на „Топлофикация София“
ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за тази сума да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за
разноски между страните, съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от
исковете, като дължимите на ищеца разноски следва да бъдат определени на 431.90
лв.- разноски за исковото производство, и на 56.34 лв.- разноски за заповедното
производство, за които суми обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а за
разликата над тях- отменено. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи да заплати
на ответника допълнително сумата 40.32 лв.- разноски за първо-инстанционното
производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Разноски за заповедното
производство на длъжника според настоящия въззивен съд не се дължат, поради което
и други разноски, освен определените от СРС, с настоящото решение на Е. П. не
следва да бъдат присъдени.
6
При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата
страна дължи да заплати на въззивника сумата 47.20 лв.- разноски за въззивното
производство /за платени държавна такса и адв. възнаграждение от 300 лв./,
съразмерно на уважената част от жалбата.
Независимо от частичното отхвърляне на подадената от ответника въззивна
жалба, разноски на въззиваемата страна за въззивното производство, по преценка на
настоящия въззивен съд не следва да бъдат присъждани, тъй като от дружеството не е
подаден отговор на въззивната жалба, нито е осъществено процесуално
представителство в проведените във въззивното производство открити съдебни
заседания. Подадените от „Топлофикация София“ ЕАД на 18.10.2023 г. и 9.12.2024 г.
писмени молби /с идентично съдържание/ не могат да обосноват ангажиране
отговорността на въззивника за сторени във въззивното производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 8.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 28368/ 2020 г. на
Софийски районен съд, ІІ ГО, 178 състав, поправено с решение от 22.03.2022 г., в
обжалваната част, в която по предявен от „Топлофикация София” ЕАД /ЕИК
*********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Е. М. П. /ЕГН **********/ дължи на „Топлофикация София” ЕАД
/ЕИК *********/ сумата 124.68 лв.- мораторна лихва при плащане на главницата от
779.28 лв. /стойност на потребена топлинна енергия/ за периода от 16.12.2016 г. до
10.10.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д.№ 60780/ 2019 г. на СРС, 178 състав, а също и в частта, в която на
„Топлофикация София ЕАД са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК над сумата
431.90 лв.- за исковото производство, и над сумата 56.34 лв.- разноски за заповедното
производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД- гр. София /ЕИК
*********/ срещу Е. М. П. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 124.68 лв.- мораторна лихва при
плащане на главницата от 779.28 лв. /стойност на потребена топлинна енергия/,
претендирана за периода от 16.12.2016 г. до 10.10.2019 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 60780/ 2019 г. на СРС, 178
състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ЕИК *********/ да
заплати на Е. М. П. /ЕГН **********/ сумата 40.32 лв. /четиридесет лева и 32 ст./-
разноски /допълнително/ за първо-инстанционното производство, на основание чл.78,
ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 28368/ 2020 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 178 състав, поправено с решение от 22.03.2022 г., в
останалата обжалвана част, в която по предявени от „Топлофикация София” ЕАД
/ЕИК *********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Е. М. П. /ЕГН **********/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД /ЕИК *********/ сумата 779.28 лв.- главница, представляваща цена на доставена
в апартамент № 32 в гр. София, жк „Захарна фабрика“, ул. *********, с аб.№
*********, през периода от 1.10.2016 г. до 30.04.2018 г. топлинна енергия, и сумата
23.66 лв.- такса за дялово разпределение на топлинна енергия /главница/, дължима за
периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху посочените
7
суми /главници/, считано от 23.10.2019 г. до окончателното им изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 60780/
2019 г. на СРС, 178 състав, а също и в частта, в която на „Топлофикация София ЕАД
са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 431.90 лв.- за исковото
производство, и в размер на 56.34 лв.- за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ЕИК *********/ да
заплати на Е. М. П. /ЕГН **********/ сумата 47.20 лв. /четиридесет и седем лева и
20 ст./- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението от 8.07.2021 г. по гр.д.№ 28368/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 178 състав, поправено с решение от 22.03.2022 г., като необжалвано е влязло в
сила в останалата му част.
Решението е постановено при участието на „ПМУ Инженеринг” ООД- гр.
София- като трето лице- помагач на ищеца „Топлофикация София" ЕАД- гр. София в
производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8