№ 21
гр. Враца, 28.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Миглена Н. К.
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20241400500687 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 8241 от 07.11.2024г., подадена от „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Б. Н., чрез
пълномощник юрк. Ал. Г., против решение № 204/30.08.2024г., постановено
по гр. дело № 1511 по описа за 2022 година на Районен съд – Бяла Слатина, с
което е прогласена нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл.
3 от договор за предоставяне на кредит № ***/11.02.2022г., сключен между А.
К. К. с ЕГН ********** от *** и „Изи финанс“ ЕООД, с която е уговорено, че
при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока
посочен в чл.3, ал. 1 от Договора за предоставяне на кредит, заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 1824,29 лв., на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като заобикаляща закона;
осъдено е дружеството да заплати на А. К. К. сумата 72,90 лв. заплатена
държавна такса за образуване на делото, както и на основание чл.38, ал.2 във
вр. с чл.38, ал.1, т.2 ЗА да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ ЕИК ***, адвокатско възнаграждение 578,92 лв. с ДДС за безплатно
процесуално представителство и защита на ищцата А. К. К. в производството
по делото.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо и
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при
1
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано.
Като основания за недопустимост жалбоподателят посочва пороци в исковата
молба, които не били отчетени от съда: неяснота относно клаузата, въз основа
на която се дължи сумата 1824.29 лв., по която съдът не се е произнесъл;
непосочване в петитума на исковата молба на клаузата, въз основа на която е
начислено „допълнителното възнаграждение“, което е довело до разминаване
между обстоятелствената част на иска и петитумът му; наличие на
алтернативен петитум, обусловен от обстоятелството, че ищецът е
„предоставил на съда“ да си избере изброени от него клаузи и норми.
Поддържа, че ТР № 1/2020г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС не е
приложимо в случая, тъй като съгласно него съдът следи служебно за
недействителност, само когато предмет на делото не е самата
недействителност, какъвто не е настоящия случай. Посочва също, че
решението е недопустимо, тъй като е постановено „плюс петитум“ – в чл. 3 от
договора за кредит е уговорен размер на дължимата неустойка от 999.60 лв., а
съдът е счел, че сумата е 1824.29 лв., което, с оглед нищожността на клаузата
за неустойка, обуславя недължимост на сумата 999.60 лв. и дължимост на
горницата над 1824.29 лв. Като основания за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение жалбоподателят посочва неликвидност на вземането,
поради неопределеност на основанието му – не е ясно твърдяното от ищеца
„допълнително възнаграждение“ какво представлява, с коя клауза от договора
за кредит кореспондира и защо то представлява клаузата за „неустойка“.
Счита, че съдът неправилно е пригодил твърденията на ищеца спрямо
договорната клауза за неустойка, тъй като е признал за нищожна клауза в
размер на 999.60 лв., като по необясними причини е счел, че тя е в размер
1824.29 лв. Изтъква, че постановеното в решението, че клаузата за неустойка е
нищожна в размер на 1824.29 лв. противоречи на материалния закон, тъй като
е за повече от размера на клаузата. Моли съда, да обезсили обжалваното
решение на PC Бяла Слатина, като прекрати делото; да отмени решението,
като прекрати делото; да отмени решението поради неправилност, като
постанови ново, с което отхвърли предявения иск, като неоснователен и
недоказан и да му присъди направените разноски в първоинстанционното и
във въззивното производство, включително юрисконсултско възнаграждение
от 200.00 лева.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна А. К. К., чрез
пълномощника й Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", представлявано
от Д. М. М. - Управител, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като
неоснователна въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение е валидно,
правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния
закон. Твърди, че правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният
договор за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 8, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, тъй като в него липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/, не се съдържа информация и за начина на изчисление
2
на фиксирания годишен лихвен процент и отношението му към годишния
процент на разходите. Поддържа, че въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. При
това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Посочва, че включена по този начин към погасителните вноски неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя, както и че липсата на част от задължителните
реквизити на т. 10 на чл. 8 ЗПК, превръща договора в недействителен. Моли
съда да потвърди изцяло постановеното от PC Бяла Слатина решение и му
присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.
В писмени становища по делото страните, чрез своите процесуални
представители по пълномощие, поддържат позициите си по спора.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд – Бяла Слатина е било образувано по
искова молба на А. К. К. с ЕГН ********** от гр.Бяла Слатина, против „Изи
финанс“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. София, в която са изложени твърдения за
сключен между нея и ответното дружество договор за паричен заем №
***/11.02.2022 г., по силата на който дружеството й предоставило кредит в
размер 2000 лв. за срок от 720 дни. Поддържа се, че след сключване на
договора е била уведомена, че следва да заплати допълнителни такси, касаещи
обезпечение на кредита, за което й е изпратен погасителен план на електронна
поща. Съгласно погасителния план, ищцата, заедно с месечните погасителни
вноски е следвало да заплаща „такса“, чиито общ размер за целия период на
договора е 1824.29 лева. По-нататък в исковата молба са изложени доводи за
нищожност на процесния договор на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК,
поради неспазване на предвидената в закона форма, както и на евентуалния
договор за допълнителна услуга; също на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22
от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишния процент на разходите по кредита; за недействителност на
клаузата, с която е уговорено заплащане на неустойка в случай на
непредоставяне на поръчител и за нейната неравноправност на основание
чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, както и за нищожност на отделните клаузи от договора
на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.2 от ЗЗД – поради нарушение на
закона и на добрите нрави, респ. на основание чл.146 ЗЗП поради
неравноправност. Изтъкнато е, че изложеното обуславя правния интерес на
3
ищцата от предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответното
дружество, с което да бъде признато, че не дължи заплащане на сумите,
представляващи допълнително възнаграждение за кредитора. Искането към
съда е да признае за установено в отношенията между страните, че ищцата не
дължи на ответното дружество сумата 1824, 29 лв., представляваща
допълнително възнаграждение за кредитора „Изи финанс“ ЕООД по повод на
процесния договор за паричен заем, произтичащо от нищожна клауза в
договора.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е подала писмен отговор на
исковата молба, в който е изложила твърдения за нередовност на исковата
молба и е оспорила предявения иск като недопустим и неоснователен.
В доклада на делото, обективиран в определението по чл.140 ГПК
районният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 от
ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата 1824, 29 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за кредитора „Изи финанс“
ЕООД по повод на процесния договор за паричен заем, произтичащо от
нищожна клауза в договора. Съдът е обявил на страните, че ще се произнесе за
наличие на неравноправни клаузи в сключения между тях договор и им е
предоставил възможност да вземат становище и да ангажират доказателства
във връзка с направеното обявяване.
В мотивите на обжалваното решение първоначално районният съд е
приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. с чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ищцата не дължи на ответното дружество сумата 1824, 29 лв., представляваща
допълнително възнаграждение за кредитора „Изи финанс“ ЕООД по повод на
процесния договор за паричен заем, произтичащо от нищожна клауза в
договора, но впоследствие, при обсъждане на доказателствата и при излагане
на правните си изводи, съдът е приел, че предявеният иск е с правно
основание чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, във вр. чл. 11 от
ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, относно нищожността на клаузата на чл. 3, ал.1, т.1 и т.2
от договора за предоставяне на кредит, която урежда дължимостта на
неустойка и с диспозитива е прогласил нищожността на клаузата за
неустойка, обективирана в чл. 3 от договор за предоставяне на кредит №
***/11.02.2022г., сключен между А. К. К. и „Изи финанс“ ЕООД, с която е
уговорено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение в срока посочен в чл.3, ал. 1 от Договора за предоставяне на
кредит, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1824,29 лв.,
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като
заобикаляща закона.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
4
жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната
му власт и в предвидената от ГПК писмена форма; подписано е и е
разбираемо.
Първоинстанционното решение е обжалвано изцяло, поради което
настоящия съдебен състав при извършената служебна проверка относно
неговата допустимост намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал.3, изр.3 от ГПК основание за
недопустимост на съдебния акт и обезсилване на решението е разглеждането
на непредявен иск. Понятието за предявен иск, респ. непредявен иск, трябва
да се разглежда в съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес, според което предметът на делото и обемът на
дължимата защита и съдействие се определят от страните - чл. 6, ал.2 от ГПК.
Рамките на търсената от ищеца защита се определят с посочване на
основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения/ и петитума на иска. Изхождайки от очертаните в
исковата молба предмет на спора и вида на търсената защита, съдът прави
квалификация на спорното материално право като определя приложимата
правна норма. Определянето на правната квалификация е задължение на
сезирания съд. Следователно произнасяне по непредявен иск ще е налице,
когато съдът обоснове решението си на основание /факти/, които не се твърдят
в исковата молба, или пък се произнесе по непредявен петитум.
Разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения
иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и
има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение,
съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 изр. 3 от ГПК, и връщане на делото на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
В настоящия случай в исковата молба ищцата е изложила твърдения, че
не дължи на ответника сумата 1824, 29 лв., представляваща допълнително
възнаграждение за кредитора „Изи финанс“ ЕООД по повод на сключения
между тях договор за паричен заем, поради нищожност на тази клауза, на
самия договор за заем и на редица други клаузи поради противоречие със
закона и с добрите нрави, като е отправила искане до съда да бъде прието за
5
установено в отношенията й с ответника, че не му дължи посоченото вземане.
Следователно, търсената с иска защита е да бъде съдебно отречено
претендираното от ответната страна право – вземането за 1824, 29 лв.,
произтичащо от съществуващо между страните договорно правоотношение.
Самата ищца изтъква в исковата молба, че има правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответното дружество,
с което да бъде признато, че не дължи заплащане на сумите, представляващи
допълнително възнаграждение за кредитора. Същевременно, с обжалваното
решение съдът се е произнесъл по положителен установителен иск за
нищожност на договорната клауза за неустойка, обективирана в чл. 3 от
договора за предоставяне на кредит.
В нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, при
избраната форма на защита от страна на ищцата с отрицателен установителен
иск и искане да се отрече правото на ответника, районният съд е провъзгласил
нищожността на договорната клауза за неустойка и не се е произнесъл по
предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата
молба.
Следователно, като е преценил, въз основа на съдържащите се в
обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи спорното вземане
факти и заявен петитум, че е надлежно сезиран с положителен установителен
иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД във вр. с чл.11 от ЗПК и чл.92 от ЗЗД,
без да съобрази, че искането на ищцата е за установяване със сила на
присъдено нещо спрямо насрещната страна несъществуването на вземането за
допълнително възнаграждение от 1824, 29 лева, произтичащо от процесния
договор за кредит, районният съд недопустимо – в несъответствие с
основополагащото за гражданския процес диспозитивно начало, се е
произнесъл по предмет на спор, какъвто не е бил въведен от ищцата.
По изложените съображения, обжалваното решение е недопустимо, тъй
като не е постановено в съответствие с искането за съдебна защита. Поради
това, същото следва да се обезсили изцяло, включително и в частта за
разноските, и делото да се върне на Районен съд - Бяла Слатина за ново
разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по действително
предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1,
пр. 3 ГПК за несъществуване на оспореното вземане.
С оглед възраженията на ответното дружество за нередовност на
6
исковата молба, при новото разглеждане на делото районният съд отново
следва да извърши проверка за редовност на исковата молба и да предприеме
необходимите действия за отстраняване на нередовности, ако констатира, че
такива са допуснати.
С оглед изхода на спора, въззивната инстанция не следва да се произнася
по искането на страните за разноски, а направените такива в настоящото
производство следва да бъдат съобразени от решаващия съд при новото
разглеждане на делото с оглед неговия изход.
С оглед цената на предявения иск, решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване /арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/.
Водим от горното и на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, Врачанският
окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 204/30.08.2024г., постановено по гр.
дело № 1511 по описа за 2022 година на Районен съд – Бяла Слатина.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Бяла Слатина за ново разглеждане от
друг състав на същия съд, съгласно мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7