РЕШЕНИЕ
№ 470
гр. Пловдив, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20215300501763 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 5715/08.07.2021г. на адв. Г. Ч. от
АК Пловдив, като особен представител на В. СТ. М., ЕГН ********** против
решение № 260869 от 17.03.2021г. на РС Пловдив, постановено по гр. д. №
6809/2020г., VI гр. състав, с което се признава за установено, че В. СТ. М.,
ЕГН ********** дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата
от 217, 72 лева, представляваща сбор от сумата от 23, 59 лв. главница за
неизплатени абонаментни такси и използвани услуги по допълнително
споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
29.06.2016г., 19, 97 лв. главница за неизплатени абонаментни такси и
използвани услуги по договор за мобилни услуги от 08.06.2017г., 143, 82 лв.
главница за лизингови вноски по договор за лизинг от 08.06.2017г., 30, 34 лв.
по договор за мобилни услуги от 07.08.2017г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 05.03.2020г. до изплащането им, за които
суми е издадена заповед № 1805 от 06.03.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 3710 по описа на ПРС за 2020г.С
решението се осъжда В. СТ. М., ЕГН ********** да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 385 лв. разноски за
производството по ч. гр. д. № 3710 от 2020г. и 585 лв. разноски по настоящето
1
дело.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е недопустимо, респ.
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано.Твърди се,
че не е налице идентичност между вземането в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и вземането, за което е предявен иска.Поради това
районният съд следвало да прекрати производството по делото, като
недопустимо, вместо да се произнася по съществото на спора.Предявеният
иск бил и неоснователен, тъй като не било доказано наличието на изискуемо
вземане на ищеца.Развиват се доводи за липса на валидно възникнало
съгласие за сключване на договор, доколкото не били представени
доказателства, че на потребителя са предоставени общите условия към всеки
от индивидуалните договори.Освен това в договорите и в допълнителните
споразумения към тях, на които ищецът основавал претенциите си, липсвало
ясно и недвусмислено означение на цените на всяка от предоставените по
силата на тях услуги, като неяснотата относно формирането на цената на
услугите и сроковете за погасяване, обуславяла нищожност на договорите на
основание чл. 143, т. 10 и т. 13 от ЗЗП.Клаузите, предвиждащи възможност на
търговеца за едностранно увеличаване на цената на услугите, също били
нищожни на основание същите разпоредби от ЗЗП.Исковата претенция не
била доказана и по размер по подробно изложени съображения от
жалбоподателя.Предсрочната изискуемост на всички дължими вноски по
договора за лизинг не била надлежно обявена.Не били доказани и
твърденията на ищеца за предоставяне на фактурите по исковата молба.Моли
се оспорваното решение да бъде обезсилено, респ. да бъде отменено като
неправилно и вместо него да се постанови решение, с което да се отхвърлят
предявените искове.
С писмения отговор по чл. 263 от ГПК се изразява становище, че
въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а
решението на районния съд е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд е сезиран и с частна жалба вх. № 281334/15 от
16.06.2021г. на адв. Г. Ч. от АК Пловдив, против определение № 262658 от
11.05.2021г., постановено по гр. д. № 6809/2020г. по описа на РС Пловдив, с
което е оставено без уважение искане от 06.04.2021г. на адв. Ч., в качеството
й на особен представител на В. СТ. М., за изменение на решение № 260869 от
17.03.2021г. в частта относно присъдените разноски.
В частната жалба се излагат оплаквания, че оспорваното определение е
неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон
и при съществено нарушение на процесуалните правила, в противоречие с чл.
78, ал. 5 от ГПК и чл. 36 от Закона за адвокатурата.Моли се обжалваното
определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
2
което да бъде намален размера на присъдените разноски в полза на ищеца за
исковото и за заповедното производство.
С писмения отговор по частната жалба се обосновава неоснователност на
същата по подробно изложени съображения и се моли да бъде оставена без
уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част.По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
422 от ГПК за признаване за установено съществуването на вземане на
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК ********* срещу В. СТ. М. за сумата в общ
размер от 217, 72 лв., представляваща неплатени месечни абонаменти и
използвани услуги по допълнително споразумение към Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +****, неплатени абонаменти и използвани
услуги по договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*** и неплатени
лизингови вноски по договор за лизинг към него, неплатени абонаментни
такси по договор за мобилни услуги с предпочетен номер +**** и законна
лихва върху главниците от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане.Претендирани са и направените разноски в
заповедното и в исковото производство.
Към първоинстанционното производство е приложено ч. гр. д. №
3710/2020г. по описа на Пловдивски районен съд, XII гр. с., образувано по
подадено заявление от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ********* с
пълномощник адв. Н. Ш. против В. СТ. М., ЕГН ********** за сумата от 217,
72 лева, включваща неизпълнени задължения по допълнително споразумение
към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****, по договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +*** и договор за лизинг към него, по
договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****.Изложени са следните
обстоятелства, от които произтича вземането: На 29.06.2016г. между страните
по делото било сключено Допълнително споразумение към Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +***.Твърди се, че длъжницата не
изпълнила задълженията си по споразумението в общ размер 23, 59 лв.,
представляващи неплатени абонаментни такси и използвани услуги за
отчетен период 10.10.2017г. – 09.11.2017г.На 08.06.2017г. между страните
бил сключен и договор за мобилни услуги с предпочетен номер
3
+****.Длъжницата не изпълнила задълженията си по договора в общ размер
на 19, 97 лв., представляваща неплатени абонаментни такси и използвани
услуги за отчетен период 10.10.2017г. – 09.11.2017г.На същата дата -
08.06.2017г. и по повод горепосочения договор с предпочетен номер +****
мобилният оператор, като лизингодател, сключил с В.М. – лизингополучател,
договор за лизинг, с който лизингодателят предоставя за временно и
възмездно ползване устройство марка TABLET nJoy Tityos 10 4G Metal.По
договора за лизинг М. дължала заплащане на сума в общ размер 143, 82 лева,
формирана от лизинговите вноски за отчетен период 10.10.2017г. –
09.01.2018г.Горепосочените задължения мобилният оператор фактурирал
ежемесечно на 10-то число, с обща фактура за всеки отчетен период: от 10-то
число на текущия месец, срок за плащане 15 дни, след датата на
издаване.Задълженията били индивидуализирани в следните фактури: №
**********/10.11.2017г., претендирана в размер на 51, 55 лв. и №
**********/10.01.2018г., претендирана в размер на 135, 83 лева.На
07.08.2017г. между същите страни бил сключен и договор за мобилни услуги
с предпочетен номер +****.М. не изпълнила задълженията си по договора в
общ размер 30, 34 лв., представляващи неплатени абонаментни такси за
отчетен период 05.09.2017г. – 04.11.2017г.Горепосочените задължения
мобилният оператор фактурирал ежемесечно на 5-то число, с обща фактура за
всеки отчетен период: от 5-то число на предходния до 4-то число на текущия
месец, срок за плащане 15 дни след датата на издаване.Тези задължения били
индивидуализирани в следните фактури: № **********/05.10.2017г.,
претендирана в размер на 12, 45 лв. и № **********/05.11.2017г.,
претендирана в размер на 17, 89 лева.
В обстоятелствената част на исковата молба по чл. 422 от ГПК и в
депозираната уточняваща молба от 10.07.2020г. по делото, са изложени
идентични обстоятелства относно сключените договори и допълнителни
споразумения към тях, като е конкретизирано по-подробно съдържанието на
договорните клаузи, което не води до извод, че се претендират вземания,
различни от заявените по реда на чл. 410 от ГПК.Налице е пълно съотвествие
между основанието, размера и периодите на всяко от претендираните
вземания, като в исковата молба ищецът е уточнил, че в издадените фактури
са включени и други суми, но поради извършено частично плащане, се
претендира само остатъка.В тази връзка следва да се посочи, че допълване и
уточняване на обстоятелствата, на които ищецът основава иска си е
допустимо, вкл. и по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК и щом същото не води до
изменение на основанието и размера на иска, не може да обуслови и неговата
недопустимост, респ. недопустимост на постановеното решение.В тази
насока оплакванията във въззивната жалба са неоснователни.
По същество районният съд е приел, че по делото е установено
съществуването на валидни облигационни правоотношения между страните
във връзка с предоставянето на мобилни услуги, както и договор за лизинг,
4
като ответницата е била наясно с предмета на договорите, цените, сроковете
за плащане.По силата на Общите условия за ищеца съществувало задължение
да издава ежемесечно фактура за ползваните услуги на името на потребителя,
а за последния – да плаща цените на потребените услуги в срок, указан във
фактурата.Решаващият съд е приел също, че договорът за лизинг има
значението на приемо-предавателен протокол относно предоставеното
устройство във вид, годен за ползване.Доколкото не се твърди и не са
ангажирани доказателства по делото за връщане на предадената лизингова
вещ, районният съд е приел, че на заплащане подлежи общата лизингова цена
по чл. 1, ал. 1 от договора в размер на 183, 77 лв., респ. непогасената част
нея.Въз основа на представените писмени доказателства съдът е приел за
установен и размера на претендираните вземания за неплатени абонаментни
такси и използвани услуги, както и за неплатени лизингови вноски.Безспорно
е настъпил и падежът на задълженията, тъй като задълженията по
представените фактури са платими в срокове съотв. до 25.11.2017г.,
25.01.2018г., 20.10.2017г., 20.11.2017г. и следователно вземанията са
изискуеми.Тъй като ответницата не е ангажирала доказателства за
установяване факта на плащане на дължимите суми, районният съд е счел
иска за основателен и доказан по размер.
В постановеното определение по чл. 248 от ГПК, за да остави без
уважение искането за изменение на решението в частта за разноските,
районният съд е обосновал, че възнаграждението на процесуалния
представител на другата страна е определено в минималния размер по
Наредба № 1/2004г., поради което не са налице предпоставки за неговото
редуциране.Посочил е, че база за определяне на адвокатското възнаграждение
по чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 2004г. е половината от стойността на
претендираната сума, поради което и въз основа на нея минималният размер
на възнаграждението възлиза на сумата от 300 лева, или с начислен ДДС – на
сумата от 360 лева.
След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд
намира, че обжалваното решение е правилно, като същевременно при
извършената служебна проверка не констатира нарушения на императивни
материално правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
В първоинстанционното производство са изискани и представени
оригиналите на процесните договори и допълнителни споразумения към тях,
като достоверността на съдържанието им и подписите на потребителя в тях,
не са оспорени, поради което формалната им доказателствена сила обвързва
съда.В същите са договорени условията за ползване на предоставяните услуги
– срок, описание на услугите, ясно и разбираемо е посочен приложимия
абонаментен план, който няма данни да е изменян едностранно от оператора
5
през срока на действие на договорите, както и конкретен номер по всеки
договор, посредством който потребителят се идентифицира сред абонатите на
оператора и предадената СИМ карта, осигуряваща достъп на потребителя до
мрежата и услугите на мобилния оператор.Следователно абонатът е бил
наясно още при сключване на договорите какви услуги ще му бъдат
предоставяни и каква цена ще дължи за всяка от тях, като е поел задължение
да заплаща уговорената месечна абонаментна такса, както и уговорените
лизингови вноски за предоставеното му мобилно устройство.В т. 11 от всеки
индивидуално сключен договор /1-во изречение на втора страница/, е
удостоверено, че абонатът е запознат, получил е и е съгласен да спазва
общите условия за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни
услуги на оператора.Поради това не се споделя становището на особения
представител, че не е налице валидно постигнато съгласие между страните за
сключване на процесните договори за предоставяне на мобилни услуги, тъй
като не са представени доказателства от ищеца, че на потребителя са
предоставени действащите общи условия към момента на сключването на
всеки договор.Не се споделя и доводът, че договорните клаузи са неясни
относно дължимата цена за предоставяните услуги.
На следващо място неоснователно е и оплакването във въззивната
жалба, че не е доказано предоставянето на услугите по процесните
договори.В тази връзка следва да се посочи, че цената на абонамента е
възнаграждение за самото право на достъп до мрежата на оператора,
предоставено чрез активиране на съответната СИМ карта с уникален
телефонен номер, чрез който потребителят се разпознава от останалите
участници в мрежата като абонат, както при изходящи, така и при входящи
повиквания, като за доказването на това вземане в полза на оператора е
достатъчно позоваването на подписаните от потребителя договори и
допълнителни споразумения за съответния абонаментен план.В случая
уговорените цени на месечните абонаменти съответстват на начислената цена
на услугите в издадените фактури от оператора, поради което съдът намира,
че в полза на въззиваемото дружество е възникнало вземане за договорените
абонаментни такси.Обстоятелството, че се претендират само част от сумите,
за които са издадени фактурите, е поради извършените частични плащания, за
което е налице признание от ищцовата страна.Доколкото ответникът чрез
особеният си представител възразява, че претендираните вземания също са
погасени чрез извършени плащания, в негова тежест е било да докаже
правопогасяващото си възражение в тази насока, вкл. че извършените
частични плащания неправилно са били отнесени от оператора за погасяване
на неустойки, а не за други дължими суми от потребителя.
Относно изискуемостта на вземането за заплащане на месечните
абонаментни такси, настоящият състав на съда взе предвид, че се касае за
периодични плащания, дължими след изтичането на всеки отчетен период по
договора.В тази връзка в сключените индивидуални договори е уточнено, че
6
отчетният период е с продължителност от един месец и започва всеки месец
на една и съща дата, наречена дата на фактуриране.На тази датата се
начислява използването на мобилни услуги през последния отчетен период,
както и авансови абонаментни такси и отстъпки за предстоящия отчетен
период.След датата на фактуриране текущата сметка се занулява.При този
начин на договаряне следва да се приеме, че денят за изпълнение на
месечното задължение е определен и е бил известен на длъжника, поради
което покана за настъпване на изискуемостта на задължението за заплащане
на отделните месечни вноски, не е била необходима.Лизинговите вноски,
предмет на предявения иск, също са изискуеми, тъй като срокът на договора
за лизинг от 08.06.2017г., уговорен в чл. 2 от същия в размер на 23 месеца от
подписването му, към настоящия момент, а и към датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, е изтекъл.Доколкото няма данни, а и не се
твърди лизингополучателят да е упражнил правото да придобие
собствеността върху предоставеното му за ползване устройство, нито да е
заплатил дължимата цена за ползването му през претендирания период,
настоящият състав на съда също приема, че искът е доказан по основание и
размер, съотв. че потребителят дължи заплащане на претендираните месечни
абонаментни такси и лизингови вноски за предоставените му услуги.
Предвид гореизложеното обжалваното решение е правилно и следва да
бъда потвърдено, а въззивната жалба против него като неоснователна следва
да се остави без уважение.
Въззивният съд намира за неоснователна и частната жалба против
определението по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното решение в
частта за разноските.Правилно районният съд е приел, че в случая не са
налице основания за редуциране на разноските, присъдени с решението, тъй
като същите са определени в минималния размер по Наредба №
1/2004г.Настоящият състав намира, че този размер е съобразен и с
фактическата и правна сложност на делото, доколкото размерът на иска не е
единственият относим показател за това.В случая са претендирани няколко
вземания, произтичащи от различни основания и независимо от ниските
размери, не са налице предпоставки за определяне на адвокатското
възнаграждение под законоустановения минимум.
Предвид гореизложеното обжалваното определение по чл. 248 от ГПК
същото следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото през настоящата инстанция и на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят и
направените разноски за въззивното производство – в размер на 150 лева за
възнаграждение на особения представител на жалбоподателката и 360 лева
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.Последното не е
прекомерно, тъй като е в минималния размер по Наредба № 1/2004г. и е
съответно на фактическата и правна сложност на делото.
7
Водим от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260869 от 17.03.2021г., постановено по гр.
д. № 6809 по описа за 2020г. на Пловдивски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 262658 от 11.05.2021г., постановено по
гр. д. № 6809 по описа за 2020г. на Пловдивски районен съд.
ОСЪЖДА В. СТ. М., ЕГН ********** от гр. Х., ул. „**** да заплати на
„Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6 с
пълномощник адв. В.Н., сумата от 510 лева – разноски за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8