Р Е Ш Е Н И Е
№261642/17.5.2021г.
гр. Варна,17.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХLІІ – ри състав, в открито
съдебно заседание, проведено на шестнадесети
април през две хиляди деветнадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието
на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 11 967 по описа
за 2020 година на Варненския районен съд, ХLІІ-ри състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявена искова молба с рег. вх. №267910/24.09.2020 г.
депозирана от Д.П.Г. ЕГН **********, с адрес *** против ответницата В.П.Д., ЕГН
**********, с адрес *** – 8.
Предявеният специален положителен установителен иск е с цена на главното
парично вземане 20 000 лева и правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД. Видно от материалите по частно гражданско дело №
188/2020 г. по описа на ОС Варна с Определение № 260212/ 27.07.2020 г. ОС
Варна, в производство по чл. 423 ГПК е приел на основание чл.423, ал.3 вр. ал.1 ГПК възражение на длъжника В.П.Д. с вх.№ 89517/3.12.2019 г. срещу Заповед за
изпълнение на парично задължение на ВРС ХLII - ри състав № 8041/22.10.2019 г.
по частно гражданско дело № 16 927/2018 г. за сумата от 20 000 лева
която е била осъдена да заплати на Д.П.Г., дължима по договор за наем за период
от 2015 година до настоящия момент, както и сумата от 1265 лв. съдебно
деловодни разноски за което е издаден изпълнителен лист от 18.11.2019 г. на основание чл.410 ГПК. Със
същия съдебен акт ОС Варна е спрял на основание чл. 423 ал. 3, предложение второ ГПК изпълнението на издадената заповед за изпълнение на парично задължение за
сумата от 20 000 лева, осъдил е Д.Г. да заплати на В.Д. сумата от 825 лева
сторените пред ОС Варна съдебно - деловодни разноски и е върнал частното
гражданско дело на РС Варна за продължаване разглеждането му с указания по реда
на чл. 415 ГПК.
Двете дела -първоинстанционното частно гр.дело и въззивното гр.дело по
описа на ОС Варна са били изпратени по надлежния ред на РС Варна. С
Разпореждане № 29092/11.8.2020г. ВРС, в изпълнение на указанията на ВОС е
указал на заявителя, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК че може да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок, като довнесе дължимата се
такса. Преписът от това разпореждане е получен от заявителя на 24.08.2020 г. и
в срока по чл. 415 ГПК е депозирана настоящата искова молба.
Ищцата основава исковата си молба на следните твърдени правно релевантни факти
и обстоятелства а именно:Сочи се, че със заявление за издаване на Заповед за
изпълнение по чл.410, ал.1 от ГПК от 18.10.2019г., подадено от Д.П.Г., ЕГН **********,***
е било образувано ч.гр.дело № 16927/19 г., по описа на Варненски районен съд -
42-ри състав, срещу В.П.Д., ЕГН **********,*** за сумата от 20 000 лв. /двадесет
хиляди лева/, представляваща дължима сума за заплащане на наем по Договор за
наем във връзка с едноличното използване от страна на длъжника на изградения в
съсобствен имот възстановителен център в сграда с идентификатор *, находяща се
в ПИ с идентификатор *, с административен адрес: *, в периода от 2015г. до
настоящия момент, както и съдебно - деловодни разноски в размер на 1265 лв., от
които 400 лв.за заплатена държавна такса и 865 лв. за адвокатско възнаграждение
, на осн. чл. 78, ал.1 и 8 ГПК.На второ място се твърди, че по заповедното
производство не било постъпило възражение в срок по реда на осн. чл. 414 ГПК.Възражение било подадено от В.П.Д. пред ВОС, с правно основание чл. 423,
ал. 1 от ГПК, като с Определение от 24.07.2020г. по ч.гр.д № 188/20г. по описа
на ВОС било прието възражението на В.П.Д. срещу Заповед №8041/22.10.19г. по
ч.гр.д.№ 16927/2018г.по описа на ВРС и спряно изпълнението на издадената
заповед, на основание чл.423, ал.3 от ГПК. С оглед на горното съдът издал разпореждане № 29092/11.08.2020г., по
ч.гр.дело № 16927/19г., по описа на ВРС - 42 с-в, с което указал на заявителя,
на основание чл.415, ал.1 от ГПК, че може да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок, като довнесе необходимата д.т.С оглед на
гореизложеното за Д.П.Г., ЕГН **********,*** възниквал правен интерес да
инициира настоящия исков процес, водена от следните мотиви:
Обстоятелства, на които се основава иска:Ищцата Г. твърди, че с ответницата Д. са съсобственици на имоти, находящи
се в сграда с идентификатор *, находяща се в ПИ с идентификатор *, с
административен адрес: *. По силата на нотариален акт №*, том *, рег.№ *, дело № * от * г. за покупко-продажба на
недвижим имот ищцата сочи, че придобила собствеността върху апартамент № *, с
идентификатор *.* находящ се в гореописаната сграда, ведно с избено помещение № 3, заедно с
0.1159% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и 9.94
кв.м идеални части от дворното място. Ответницата Д.,
сочи още ищцата,че успяла да се снабди с Констативен акт за собственост №*, том
*, рег.№ *, дело № * от *. на Възстановителен център и кафетерия, разположени
видно от нотариалния акт на партерния и подземния етаж. Същите били изградени
върху общите части на сградата.Ответницата в последствие успяла да се снабди и
с Удостоверение за търпимост № 142 от 07.09.2018г. на възстановителен център на
два етажа, състоящ се от партер с площ 80.68 кв.м. и сутерен с площ от 155.38
кв.м.В последствие Д.,сочи ищцата,че предприела действия пред СГКК гр. Варна за
процедура по коригиране контур на сграда с идентификатор *. В резултат на
подадено възражение от страна на ищцата Г.,
била издадена Заповед № 18-4734 от 07.05.2019г. за отказ на исканото
изменение.С оглед на всичко гореизложено след провеждане на многократни
разговори с ответницата през м. май 2019 г., твърди ищцата Г., че Г. сключила с
Д. устен договор за наем. По силата на този договор във връзка с използването
от ответницата на общите части на Г. от сградата, описана по-горе върху
които същата изградила възстановителен
център и кафетерия, Д. следвало да заплати на Г. сумата от 20 000лв,
представляваща дължима сума за заплащане на наем за периода 2015г. до месец
май 2019г., както и по 200 лв. месечно от месец май 2019г. Горната
сума не била изплатена до настоящия момент.
С оглед тези фактически твърдения ищцата желае съдът да постанови Решение
по силата на което да уважи иска й срещу В.П.Д., ЕГН **********,***, като бъде прието за установено, че
ответницата дължи на ищцата сумата от 20 000 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща дължима сума
за заплащане на наем по Договор за наем въз връзка с едноличното използване
от страна на длъжника на изградения в съсобствен имот възстановителен център
в сграда с идентификатор *, находяща се в ПИ с идентификатор *, с
административен адрес: *, в периода от 2015г. до настоящия момент, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 18.10.2019г.,
до окончателното изплащане на задължението, ведно със законната лихва за забава и акцесорните последици от подаденото Заявление - направените
съдебно деловодни разноски и възнаграждението за процесуален представител в общ
размер на 1265 лв., от които 400 лв. за заплатена държавна такса и 865 лв.за
адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.1 и 8 ГПК.
Обективирано е искане и за присъждане на направените разноски в настоящото производство, а именно: държавна
такса, както и адвокатско възнаграждение, за процесуално представителство.
В подкрепа на твърденията и исканията си, ищцата е направила следните
доказателствени искания.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата,чрез адв. П.В. от ВАК е застъпила
следното писмено становище по така предявения иск:По допустимостта и
основателността на иска:Предявеният иск ,според ответницата, е недопустим. Твърди се, че е налице съществено противоречие в
обстоятелствената част на исковата молба и петитума на иска. В
обстоятелствената част на исковата молба се твърдяло, че претенцията за наем е
във връзка с едноличното ползване от ответницата на общите части на сградата. В
петитума се искало осъждането й да заплати сумата „ във връзка с едноличното
използване от страна на длъжника на изградения в съсобствения имот
възстановителен център в сграда с идентификатор *“.За организиране на адекватна
на исковата претенция защита за ответницата е важно да знае дали е сключила
договор за наем с ищцата за наем на общите части на сградата или договорът
се отнася за съсобствения между страните възстановителен център, или за съсобствения
между страните поземлен имот, или за друг съсобствен между страните
имот.Ответницата твърди, че не е ясно и за кои общи части от сградата е
претенцията,считайки че е налице противоречие обстоятелствената част на
исковата молба и петитума.
На следващо място, в срока по чл.131 ГПК, ответницата сочи, че в
обстоятелствената част на исковата молба се твърдяло, че според ищцата
договорът бил сключен за сумата от 20 000 лв. за периода от 2015 г. до м. май
2019 г. и по 200 лв. от м. май 2019 г. напред. В петитума на иска се сочела
сумата 20 000 лв. за периода от 2015 г. до настоящия момент. В този смисъл за ответницата
липсва точно и ясно посочване на периода - начална и крайна дата, защото
задължението би могло да възникне през всеки един от дните на 2015 г., а
„настоящия момент“ бил също толкова неопределим.Налице била и липса на
правен интерес у ищцата по предявения иск за наем за общи части на
сградата. В случай на ползване на общи части на сградата от някой собственик на
обект, отношенията между него и останалите собственици на обекти се уреждали по
реда на Закона за управление на етажната собственост, като евентуално
задължението за заплащане било към Етажната собственост, а не към някой от
останалите собственици на обекти.Твърди се в отговора на искова молба, че не са
изложени твърдения от страна на ищцата върху кои общи части на сградата е
изграден възстановителния център.Поради изложеното, моли ответницата, съда да
остави производството „без движение“ и да укаже на ищцата да изложи ясни и
точни фактически твърдения и формулира петитум, съобразен с твърденията си,
като посочи и правния си интерес от предявения иск.
В случай, че съда приеме иска за допустим, то той според ответницата се
явява неоснователен, като са наведени следните правни доводи в отговора на
искова молба: По обстоятелствата, на които се
основава иска:В исковата молба се твърдяло, че страните са съсобственици на
имоти, находящи се в сграда, построена в ПИ * с адрес *. Ищцата, по силата на
договор за покупко-продажба, обективиран в НА *, том *, peг. № *, дело № * г.,
била собственик на апартамент № * в същата сграда. Твърдяло се, че ответницата
е успяла да се снабди с КНА № *, том *, peг. № *, дело № * г. за
възстановителен център и кафетерия, разположени на партерен и подземен етажи. В
последствие се снабдила и с Удостоверение за търпимост на обекта. Налице бил
отказ от СГКК-Варна за „коригиране на контур на сграда с идентификатор *“.
Твърдяло се, че ищцата сключила с ответницата устен договор за наем през месец
май 2019 г., по силата на който ответницата се задължила да й заплати като наем
за периода 2015 г. до м. май 2019 г. сумата от 20000 лева, както и да й заплаща
за бъдеще време сумата от 200 лв. наем, за заплащане на общите части на
сградата. Поради неизпълнение на поетото задължение за заплащане се предявявал
иска.
Възражения срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават са
следните:Не се спори между страните, че ищцата е собственик на апартамент № *
в сградата в *.Твърди се, че страните не са съсобственици на обекти в
сградата.
Неясно за ответницата е защо се прави това твърдение с оглед петитума на исковата
молба.
Правно ирелевантни за спора намира ответницата твърденията относно
издаване на удостоверението за търпимост и заповедта от СГКК-Варна.Ответницата
оспорва, че: възстановителният център е изграден върху общите части на
сградата;ползва по някакъв начин общи части на сградата;са съсобственици с ищцата
на възстановителния център;между нея и ищцата е сключван какъвто и да е
договор, по силата на който е поемала задължения към ищцата за заплащане на
каквито и да е суми.За липсата на сключен договор, макар и неформален,
възразява ответницата, че било видно и от противоречията в исковата молба. В
обстоятелствената част на исковата молба се твърдяло, че предметът на договора
са общите части на сградата, без да се конкретизират,
а в петитума предметът на договора е съсобствен имот. Дори и да са били
отправени претенции от ищцата и проведени разговори, то очевидно между
страните, възразява ответницата,че не е било постигнало съгласие, защото самата
ищца не била наясно както е то. В този смисъл договорът за наем според
ответницата е нищожен поради липса на съгласие, на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Възразява се още в срока по чл.131 ГПК, че ищцата не е изложила твърдения
как е формирана сумата от 20000 лв. Отделно от горното ответницата счита, че
налице и противоречие в претенциите,като препраща към раздел втори от
отговора на искова молба. Твърди се в отговора на искова молба, че съгласно разпоредбата
на чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати опредЕ.цена,
т.е. ставало въпрос за договор, чието действие започва със сключването му -
занапред. Не било възможно да се сключи договор за наем за минало време. В този
смисъл ако бил сключен такъв договор то той, възразява ответницата, че е
нищожен и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието му със закона.
За минало време страните, според ответницата, биха могли да уговорят заплащане
на обезщетение да ползването на съсобствена вещ на основание чл. 31, ал. 2 от
ЗС, но липсвало твърдение за такава уговорка.
Не се спори в отговора на искова молба, че ответницата владее обект - възстановителен
център от 2004 г. до настоящия момент в съществуващия обем, като освен на друго
правно основание го придобила и по давност.Поради изложеното, ответницата моли ВРС да приеме предявения иск за
неоснователен и недоказан и да го отхвърли изцяло ведно с присъждане на
направените съдебно-деловодни разноски.
В подкрепа на твърденията и възраженията с ответницата е направила доказателствени
искания.
В проведеното по делото открито съдебно заседание от дата
16.04.2021 год.и ищцата и ответницата са се явили лично.Ищцата, представлявана от адвокат А.Н. от ВАК желае съда да
уважи предявените искове като основателни и доказани ведно с присъждане на
сторените съдебно деловодни разноски.В рамките на предоставения от съда срок,
адв.А.Н. е депозирала подробни писмени бележки по същество на спора,
акцентирайки и върху съдебната практика постановена по реда на чл.290 ГПК.
По повод претендираните
от ответницата разноски адв.А.Н. е направила възражение за прекомерност на
двама души адвокати, като е подчертала, че в настоящото производство
процесуални действия са извършвани само от един адвокат, като нито сложността
на делото е такава, нито, участие имало на другия адвокат.
В същото съдебно
заседание ответницата представлявана от адвокати П.В. от ВАК и А.А. от ВАК
поддържа заявеното още в отговора на искова молба за неоснователност и
недоказаност на иска, респ. желае отхвърляне на иска ведно с присъждане на
сторените по делото съдебно-деловодни разноски .
След съвкупна преценка на
доказателствата по делото и съобразявайки становището
на страните, съдът приема за установено следното от ФАКТИЧЕСКА
СТРАНА:
По делото спор няма, че предмет на исковата защита е специалния
положителен установителен иск, предявен
от ищцата Д.П.Г. против ответницата
В.П.Д.,заведен
след заповедното производство – ч.гр.д. № 16 927/2019 г. по описа на ВРС,
ХLII –ри състав,след приемане на възражение по чл. 423 ГПК от ОС Варна и
даване на указания по реда на чл.415 ГПК.
При така предявения специален положителен установителен
иск от материалите по приобщеното
като писмено доказателство частно гражданско дело № 16 927/2019 год. по описа на Районен съд –
Варна, ХLII – ри състав, безспорно се установява и доказват следните относими към казуса
факти и обстоятелства а именно :На дата 18.10.2019
год. Д.П.Г.,чрез адв.А.Н. от ВАК е депозирала писмено Заявление по утвърден
образец с искане за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
длъжника В.П.Д. *** . Видно от т. 9 на Заявлението заявителят-кредитор е сезирал
РС Варна с искането да бъде издадена против длъжника Заповед за изпълнение на парично
задължение за сумата от 20 000 лева - главница ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – т.е.
18.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.В т.12 от заявлението
заявителят-кредитор е посочил и основанието, на което претендира издаването на
заповедта .
По така подаденото заявление , заповедният съд въз основа на Разпореждане №
46463/22.10.2019 г. /л. 8 -ми от
заповедното дело/ е приел, че подаденото заявление отговоря на формалните и
съдържателни изисквания на закона и че не са налице визираните в чл. 411,ал.2 ,
т.2, т. 3 и 4 от ГПК пречки, поради което и разпоредил издаването на Заповедта
по чл.411 ГПК.
От оригинала на Заповед № 8041 / 22.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 16927 / 2019 г. по описа на ВРС ХLII – ри състав (л.9 –ти ) е видно, че
заповедният съд е разпоредил : длъжникът В.П.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и ап. *, ДА ЗАПЛАТИ на кредитора Д.П.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
пълномощника адвокат А.Н., със съдебен адрес:***, сумата от 20000,00 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща
дължима сума за заплащане на наем по Договор за наем във връзка с едноличното
използване от страна на длъжника на изградения в съсобствен имот
възстановителен център в сграда с идентификатор *, находяща се в ПИ с
идентификатор *, с административен адрес: *, в периода от 2015 г. до настоящия момент, на основание чл. 410
от ГПК,
С цитираната заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК заповедният съд е присъдил в полза на заявителя и направените съдебно-деловодни разноски в размер
на 400,00 лв. (четиристотин лева),
за заплатена държавна такса и 865,00 лв.
(осемстотин шестдесет и пет лева), за адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Изрично в заповедта е било посочено , че
вземането произтича от следните обстоятелства : дължима сума за заплащане на наем по Договор за наем във връзка с
едноличното използване от страна на длъжника на изградения в съсобствен имот
възстановителен център в сграда с идентификатор *, находяща се в ПИ с
идентификатор *, с административен адрес: *, в периода от 2015 г. до настоящия момент.От всички останали
материали по заповедното дело, като и от приобщеното въззивно частно гр.дело №
188/2020 г. по описа на ОС Варна са установява правно релевантния факт, че с
Определение № 260509/21.09.2020 г. ОС Варна, V – ти състав е
обезсилил изпълнителен лист издаден в полза на В.Д. за кумата от общо 825 лв. а
с Определение № 260212/27.07.2020 г. въззивния съд, в същия състав и по същото
дело е приел на основание чл. 423, ал.3, вр. ал.1 ГПК възражението на длъжника В.П.Д.,
с вх. № 89517/ 03.12.2019 г. срещу Заповед за изпълнение на парично
задължение на ВРС ХLII – ри състав № 8041/22.10.2019 г. по ч. гр.д.№ 16927/2018 г. за сумата от
20000 лв., която е била осъдена да заплати на Д.П.Г. дължима по договор за наем
за период от 2015 г. до настоящия момент, както и сумата от 1265 лв. съдебно
–деловодни разноски, за което е издаден изпълнителен лист от 18.11.2019 г. Със
същото Определение , на осн. чл. 423, ал.3 предл. 2 –ро ГПК ОС Варна е спрял
изпълнението на издадената по чл.
410 ГПК Заповед за изпълнение на парично
задължение на ВРС ХLII – ри състав №
8041 / 22.10.2019 г. по ч.гр.д. № 16927/2018 г. за сумата от 20000 лв.На
следващо място ОС Варна е осъдил Д.Г. да заплати на В.Д. сумата от 825 лв. разноски направени в
производството пред ВОС на осн. чл. 78, ал1 ГПК и делото е разпоредено да се
върне на ВРС за продължаване разглеждането му с даване на указания по реда на
чл.415 ГПК.Видно от л. 14 –ти от заповедното дело на РС Варна на 11.8.2020г. заповедният съд е дал указания
на заявителя по реда на чл.415 ГПК (получени на 24.08.2020 г.- л. 32
от ч.гр.д.) и в рамките на преклузивния срок заявителят е депозирал във ВРС исковата
си молба с правно основание чл.422 ГПК (заведена във ВРС на 24.09.2020
г., л. 28 от ч.гр.д.) .
Спор по делото при така изложеното, че искът с правна квалификация чл.422,
ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл. 86 , ал.1 ЗЗД е допустим,предявен от заявителя
в заповедното производство против длъжника в същото и ответник в исковото –
няма.
Спорът между страните е дали е налице твърдения от ищцовата страна в
заповедното и исково производство фактически състав на договора за наем, респективно съществува ли в полза на Д.Г.
против В.Д. парично задължение в размер на 20 000 лв.и ако съществува дали
е ликвидно и изискуемо . Анализът на представените с исковата молба от ищцата
заверени за вярност с оригинала копия на документи , а именно : нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот № *, том *, рег. № *, дело № * г.; нотариален акт за собственост
върху недвижим имот № *, том *, рег. № *, дело № * г.; удостоверение за
търпимост № 142/07.09.2018 г. от Район „Приморски” при Община Варна;
уведомление до Д.П. М.от Началник СГКК – Варна; уведомление изх.№
24-12478/07.05.2019 г. от Началник СГКК – Варна; Заповед № 18-4734-07.05.2019
г. на Началника на СГКК – Варна, налага следните изводи от фактическа страна :
На 30 юни 2004 г. в гр.Варна е била извършена възмездна правна сделка
покупко –продажба, обективирана в нот.акт № *, том *, рег. № *, дело № * (л.8-ми ) .По силата на покупко –продажба Д.П. М.е придобила следния недвижим
имот : от жилищната страда, построена в *,
в дворно място, цялото с площ от 200 кв. м. , по документ за строеж , а по
скица № УТ – 94 – Д – 186 от 4.6.2004 г.
, 193,94 кв.м. съставляващи ПОЗЕМЛЕН ИМОТ № *, в кв. * по плана на *
подрайон на гр.Варна, при граници на дворното място : улица, поземлени имоти № *
, № *, № * и № * и сгр. , АПАРТАМЕНТ № *, находящ се на третия
жилищен етаж с обща застроена площ от 48,19 кв.м., състоящ се от една
спалня ,дневна с кухненски бокс, баня с
тоалет, коридор и два балкона, при граници на апартамента : ап.*, стълбище,ул.“*
„, заедно с ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № * с
обща застроена площ 6,94 кв.м., при граници на избата : изба *, коридор , изба
№ * и 0,1159 % идеални части от общите
части на сградата и същото идеално число от правото на строеж върху дворното
място в което е построена жилищната страда , подробно описано по-горе ,
ведно с правото на собственост върху 9,94 кв.м.за сумата от 32000 лв.
От приобщения на лист 9 -ти в заверено за вярност с оригинала копие на
констативен нотариален акт за собственост се установява ,че на 25.06.2004 г. Б. Д.и В.Д. са били признати от нот.Н.за
собственици на самостоятелни обекти от
жилищна сграда : с Разрешение за ползване № 183/18.05.1998 Г. на ДИТУСК
–Районна инспекция Варна, изградена върху съсобственост недв. Имот с
административен адрес *, представляващ
поземлен имот № * в кв. * по кадастралния план на втори подрайон на гр.Варна
, одобрен със заповед № РД – 02 -14 -2285/29.12.2000 г. , идентичен с УПИ * кв. * , по стария
план на * подрайон , с площ
по нотариален акт 200,00 кв. м. а по скица 193,94 кв. м. при граници : * , ПИ №№ *,
* и * а именно
1.Възстановителен център / по удостоверение за данъчна оценка –други
недвижими имоти / разположен на партерния етаж с площ 80,68 кв.м. – зала за
релаксация, две кабини за масаж, баня, тоалет, перално и сауна, стълбище за
подземния етаж , на подземния етаж с площ от 73,84 кв.м.- външно стълбище ,
зала за фитнес две масажни кабини, офис , приемно ,баня , тоалет,сауна и съблекалня,при граници : кафетерия и ПИ № * , – * и * , ведно с
прилежащите идеални части от общите части
на сградата и от правото на стоеж /при данъчна оценка за недвижимия имот
47590,70лв.,
2.търговски обект- кафетерия, разположена на партерния етаж на сградата с площ
41,95 кв.м. , състояща се от едно помещение със санитарен възел при посочени
граници в КНА /нечетими на копието/ ВЕДНО с прилежащите идеални части от общите
части на сградата и от правото на стоеж/
при данъчна оценка на недвижимия имот 41 524,90 лв.(л. 9 –ти ).
Изяснено е на база приобщеното на л. 10 –ти заверено за вярност с оригинала
копие на удостоверение за търпимост
№ 142
от 7.9.2018 г., че Гл.арх. на р-н Приморски е издал на В.Д. цитираното удостоверение с
което е определен възстановителния център като търпим строеж.И на последно
място от приложените на листи 11 – 13 уведомления и заповед, представени в
заверено за вярност с оригинала копие се констатира че със Заповед № 18 – 4734
– 7.5.2019 г. на Началник СГКК Варна по депозирано заявление на В.Д. е одобрена промяна в границите на съществуващи обекти в КККР - схема на
самостоятелен обект в сграда с идентификатор *.* . и отказано изменение в КККР
за отразяване на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, представляващ възстановителен
център, разположен на партерния и
подземния етаж в сградата, в съответствие с представеното удостоверение за търпимост № 142 / 07.09.2018 г. на административен район
Приморски и архитектурен проект послужил за издаването на удостоверението.Цитираните
по-горе писмени доказателства водят до извода, че В.Д. и Б.Д.са били признати
по надлежния ред за собственици на процесния имот представляващ възстановителен
център, на адм.адрес *, но възстановителния център е отказано от Началник СГКК
да бъде нанесен в КККР .От приложения по делото нотариален акт за покупко - продажба
от дата 30.06.2004 г. се установява още че ищцата Д.Г. / тогава с фамилия М./ е придобила
по надлежния ред права на собственост върху отделни недвижими имоти на същия
адм.адрес, имоти подробно описани по-горе, построени в жилищната сграда на ул. *
. Макар и от писмените доказателства да се налагат изводи за обема от вещни
права на собственост на ищцата Д. Г. и отв. В.Д., спорът между страните се
свежда не точно до това а до наличието или липсата на неформален договор за
наем между ищцата и ответницата.
С цел изясняване на фактическата страна на спора и наличието на твърдяната
от ищцата облигационна връзка с ответницата по делото са допуснати и събрани гласни доказателства.
В проведеното о.с.з. на 16.04.2021 г. е разпитан в качество на свидетел А.П.Г. - съпруг на ищцата Д.Г.,
като му е било разяснено правото да не дава показания.Разпитан в качество на
свидетел Ал.Г. е заявил пред съда,че знае,че ищцата и ответницата имат
съсобствен имот, който се намира в гр.*, на , ул. * - кооперация, от която Д.
притежавала един апартамент, на първия етаж. Доколкото знаел свидетеля, друг
собственик и другите апартаменти били на В.. В този съсобствен имот тя (В.) имала барче, някакъв магазин на предната част на
улицата и също така съсобственост на всички живущи изграден спа център на
дворното място. Тези обекти,сочи свидетеля , че били изградени върху общи части
на всички съсобственици.На конкретно поставени от съда въпроси свидетелят е
отговорил, че за него обща част е това, че всички съсобственици притежават
дворното място, включая и Д., включая и съсобственика, който се намира на първия
етаж, В. Ч..Барчето, пояснява същия свидетел, че било на В., магазинът също бил
нейн, това, което било изградено към дворното място, било може би около 15
години, ако не и повече. Същият свидетел твърди, че никой няма достъп до общ
имот, защото си имало метална щора, която е затворена. Цялата работа, заявява
свидетеля, че може би от години се започнала, Д. винаги имала претенции, защото
все пак била носталгична, от майка й било това нещо, като свидетелят намира за
несправедливо някой да ти вземе дворното място.Конкретно по въпросите свързани
с претенцията на ищцата, свидетелят заявява, че Д. и В. имали доста разговори.
Свидетел бил на един от разговорите, в който един господин, което име не помнел
вече, защото било преди около година и половина, бил звъннал на Д., телефонът й
бил на високоговорител и същият господин казал, че е бил съдружник на В. и че
той щял да заплати сумата и Д. да му кажела какви са другите претенциите и на
2-3 пъти се водел разговор с този господин. Те имали разговори, доколкото знаел
свидетеля, стигнали до устно споразумение В. да заплати 20000 лв. плюс 200 лв.
наем. Също свидетеля бил на един разговор, в който господа адвокатите, В.,
доколкото знаел имала адвокатка, която звъннала на тяхната адвокатка и йм казала,
че ще имат споразумение, но до това не се стигнало. Д. сумати пъти пробвала на
институции да ходи, обаче никой не й обърнал внимание, защото за свидетеля - това
да си построиш върху дворното място без разрешение на другите ,без да дали е законно
или незаконно, те си знаели, затова стигнали до съда.В. и Д. сочи св. Г., че
имали хиляда договорки, последно мисли, че било около 15-ти май 2019 г., доколкото
си спомня.Тогава, твърди свидетеля,че той бил на терасата и пушел, като видял
че Д., Е.и В., влезли в барчето на В., което било нейна собственост, да се
доспоразумяват и после ги видял да излизат.Като време свидетелят не помнел колко
са стояли там – 15-20-30 минути, не знаел, нямал представа.Св.Г. сочи, че по
него време не бил видял някой друг да влиза и излиза от барчето, просто ги
видял да излязат, В. тръгнала нагоре, Д. и Е.тръгнали надолу. Доколкото свидетелят
знаел от Д. и от Е., имали устно споразумение да се заплати съответната сума от
20000 лв. и 200 лв. наем. До настоящия момент В., твърди свидетелят Г., че не е
плащала суми на Д. по това споразумение, доколкото знаел от Д. нищо не било
постъпвало.
На конкретно поставени въпроси от
адв.В. свидетелят отговоря, че съсобственият имот е дворно място за дворното място, от което и Д. притежавала
процент, В. обещала на Д. да й заплати сумата от 20000 лв. плюс 200 лв.
месечно. Същият свидетел не отрича, че не е присъствал лично на среща, в която В.
обещала на Д. и на Е.да йм заплаща някакви суми, не бил чувал лично от В.
изявление ( казал от господина, който звъннал 2-3 пъти на Д., който се представил като
нейн съдружник). Освен това св.Г. е заявил, че той не познава въпросния господин а Е.присъствала
на тези срещи, защото и тя била съсобственик, тя също имала претенции към В..На
последно поставени от съда въпроси съпругът на ищцата отговаря, че
споразумението за 20 000 лв. и 200 лв. било устно, под формата на устен
договор, при което споразумение присъствали В., Д. и Е.. Д. пояснява св.Г., че
е майка на Е.. Тогава, когато било споразумението, свидетелят повтаря,че пушел
цигара на втория етаж, от там не бил чул какво си говорят, само видял. Когато
била срещата между трите, св.Г. не бил там, за нея му разказали Д. и Е.. Двете
му разказали едно и също за тази среща. С В. не бил говорил, с нея били на
„здравей –здрасти” а за делото разбрал от призовката.
В същото съдебно заседание в качество на свидетел е била разпитана Д. Д. Ц., водена от ответницата В.Д. (без дела и
родство със страните). Разпитана в качество на свидетел Д.Ц.твърди,че
познава В.Д. от много дълги години, още от края на 90 –те, както е че
свидетелката и ответницата са в близки отношения ,като приятелски и до скоро
имали и служебни такива. Св. Ц.сочи, че била счетоводител на ответницата, но не само неин, на фирмата,
на дружеството.Св.Ц.заявява пред съда, че знаела, че отв.В.Д. *** ” и че имотът
не е само един. Същата свидетелка обяснява, че познава и сестрата на В.Д. а
именно й Д. (посочвайки ищцата). Двете Д. и В. повтаря свидетелката ,че са сестри,като
Деси била по-малката.Последното, което разбрала свидетелката, било че Д. имала
претенции към В. за нещо, свързано с възстановителния център, който се намирал
в сграда, кооперация на „*” № *. Възстановителния център обяснява свидетелката Ц.,
че е разположен на партера, заемал цял етаж, имал отделен вход, голям, по-голям
от съдебната зала.Центърът бил
възстановителен, акцентирало се повече на здравето, но в момента не работел.
Претенциите на Д. към В., обяснява свидетелката, че доколкото знаела, че са за наем,
имала претенции да получава пари под формата на наем от общи части от центъра,
от самото помещение. В.,твърди св.Ц.,че не е сключвала договор, защото ако била
сключила договор, то свидетелката трябвало да бъде уведомена - най-малкото за
да можела документално да приведе нещата в нужния ред за пред съответните
инстанции. В.,сочи още св.Ц., че държала този център като Управител и
собственик на центъра, центърът се стопанисвал от Управителя в юридическото лице
„*” ЕООД, това било последната юридическа форма, под която било работено, там имало и други форми.
На конкретно поставени от адв.А.Н.
въпроси свидетелката отговоря, че не знаела как се води като адрес възстановителният център – дали е партер, дали е първи
етаж. В този център се влизало отвън, имало вход, това било и входът на
жилищната сграда за апартаментите, откъдето се влизало, страничен вход.На
поставени и от съда въпроси свидетелката Цонова отговоря, че входът за
възстановителния център гледал към улица „*”, входната врата мисли, че
била със стъкло по нейни спомени.Тогава,
когато Ц.била ходила, се влизало свободно
и била отворена вратата. Доколкото Ц.знаела, този център повече от 2 години изобщо не
работел, като сама тя ходила последно преди няколко месеца, но не вътре в самия
център, а в сградата. Св.Ц.е пояснила пред съда, че има взаимоотношения с В. в
много отношения, дори и в момента по отношение на Годишната й данъчна
декларация, която трябвало да бъде подадена до 30-ти април. Центърът твърди
свидетелката, че има външен вход, на сградата, имало стъклена част на тази
входна врата и надпис„Възстановителен център” с напечатани, тъмносини букви,
като описва разположението на този
възстановителен център . Според св.Ц.всеки от съсобствениците би трябвало да може
да влезе в центъра, отворено било, човекът, който искал да ползва
някакви услуги, трябвало да си запише час, но било свободно - можело всеки да
влезе и да попита дали в момента има възможност да ползва услуги – да ги ползва
веднага или да си запише час и кога може да ги ползва услугите. В сградата,
според свидетелката Ц.нямало дворно място. Сградата било логично според същата
свидетелката , да е построена върху дворно място, но как е било, когато била
строена сградата, не може да каже, т.к. нямала представа.Изяснено е по делото
на база показанията на св.Ц.,че тя се занимавала с фирмата на ответницата, в
последните години този възстановителен център се стопанисвал чрез това
юридическо лице, преди това юридическо лице там имало няколко други различни
видове юридически спрямо закона различен вид организации, чрез които се работел.
Самото юридическо лице, твърди св.Ц., че не е собственик на центъра, собственик
била В.Д., като свидетелката мисли, че и съпругът на В.Д. е собственик .
На следващо място от показанията на св.Ц.се констатира,че същата
свидетелката е водела счетоводството на
фирмата и не само на тази фирма, имала доста други различни видове фирми, които
работели на този адрес.
На конкретно поставени въпроси от съда свидетелката е отговорила,че в
центъра работели лекар физиотерапевт, масажисти, , технически лица които се занимавали с документация.Последните
години центърът не бил на печалба, в годините, в които първоначално Ц.
започнала да се занимавам с това, била наистина доста силна дейността, след
това вече, поне от документална гледна точка на нея не й изглеждали така
нещата.
По повод работата на свидетелката свързана с възстановителния център, на
конкретно поставени от адв.А.Н. въпроси свидетелката е отговорила, че започвала
да обслужва счетоводно фирмите на В. през 96-та или 97-ма година, продължавала
и в момента, тази година щяла да пуска нулева декларация например. В момента
вече св.Ц.нямала трудови отношения с В.,
не получавала заплащане.За нулева декларация свидетелката давала на ответницата някакви
малки консултации за срокове - кога изтичали срокове и в момента била поела
ангажимент да направи нейната лична данъчна декларация на физическото лице.
Никога, твърди св.Ц., че не е била на трудов договор, защото работила със
собствена фирма, имала регистрирана счетоводна къща на нейно име, с колеги работила,
с граждански договори, различни варианти. Имала сключен договор в едно от
юридическото лице, с което най-дълго време работили в този център, имала лично
участие там, в самото дружество Ц.била съдружник. С другите юридически лица
имала сключени договори.На предпоследно поставени от съда въпроси св.Ц.е
отговорила,че участва като съдружник в дружеството, което работило най-дълги
години в този център, с другите дружества, които работили с този център, имала сключени
договори – първата фирма - едноличен търговец, на името на Б. Д., след това
направили промяна, като Ц.с него лично работила и започнала там като
счетоводител, той я наел, направил първото предложение, за да започне работа
като счетоводител, фирмата била негова, когато се стартирала дейността, от
самото начало 95-та, 96-та или 97-ма. И на последно поставени от адв.А.Н.
въпроси свидетелката Ц.е отговорила,че е преминала през много различни варианти,
работела повече от двадесет и пет години счетоводител , под различни форми на работа.
Въз основа на изложената
фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните,съдът достигна до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Предявеният специален положителен установителен
иск от ищцата Д.Г.
против ответницата В.Д. е с правно
основание чл. 422, ал.1 , вр. чл. 415, ал.1 ГПК и чл.
86 ,ал.1 ЗЗД и с него ищцата цели да установи и докаже, че ответницата й дължи сумата от 20 000 лева ведно със законната
лихва върху тази главница .За да се произнесе по същество по предявения иск, съдът на първо място от правна страна се спира върху тежестта на доказване в исковия
процес.
По предявените в условията на
обективно, кумулативно съединяване специалени положителени установителени
искове, съдът е разпределил тежестта на доказване между страните както следва:
Съгласно общото правило на чл. 154 ГПК всяка една страна в гражданския процес е следвало да установи и докаже твърденията си въз
основа на които черпи за себе си положителни права.В тежест на ищцовата страна съдът е възложил да установи
твърденията си, въз основа на които основава активната си процесуално правна и
материално правна легитимация а именно: че е било образувано по Заявление на
ищцовата страна частно гр.дело по описа на РС Варна, по което дело в полза на
заявителя била издадена Заповед по чл. 410 ГПК, че заповедта е връчена на
длъжника, че в срока по чл.423 ГПК е подадено пред ОС Варна възражение против
заповедта,че възражението е било прието от ВОС, както и че в срока по чл.415 ГПК ищцовата страна е предявила положителния установителен иск за установяване
със СПН на съществуването на парично
вземане в размер на 20 000 лева ведно с акцесорното вземане за законна лихва върху тази главница, считано
от датата на подаване на заявлението пред ВРС. В тежест на ищцовата страна е било възложено да установи и докаже, че между ищцата и ответницата за исковия
период от време е съществувал неформален, действителен договор за наем по
силата на който ответницата е поела
задължение за заплати на ищцата наемна цена от 20 000 лева; да
установи и докаже твърденията си, че е налице
действителен договор за наем, предмета
на договора за наем, месечна наемна цена която да формира сбора от 20 000
лева и че ответницата е изпаднала в забава по см. на чл.86 ЗЗД и продължава
да се намира в забава. Ищцата е следвало да установи и докаже твърденията си
залегнали в исковата молба относно притежаваното от нея вещно право на
собственост върху конкретен самостоятелен обект в сградата на административен
адрес гр.*, ул. “*“, както и че притежава съответните ОЧС от сградата, че ответницата е ползвала за исковия период от
време обекта който е бил предмет на договора за наем но не е платила на ищцата
наемната цена от 20 000 лева.
Съдът е възложил в тежест на
ответната страна да наведе всички възможни
правоизключващи, правопогасяващи и/или правоотлагащи възражения по предявените
специални положителни установителни искове, каквито възражения са наведени в
отговора на искова молба.В контекста на горното и съобразно изложеното в
отговора на искова молба ответницата е следвало да установи и докаже /в случай
че ищцата докаже наличието на договор за наем/ че договора за наем е
недействителен на релевираните основания за недействителност намиращи правното
си основание в нормата на чл.26 ЗЗД.
При така ангажираните
по делото доказателства съдът приема, че
ищцата не е провела пълно и главно доказване по делото на основанието и
размера на исковете си, като мотивите на съда за този извод са следните :
Ищцата е твърдяла,че
ответницата й дължи сумата от общо 20000,00 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща дължима сума за заплащане на наем по Договор за наем във връзка с
едноличното използване от страна на длъжника – ответницата В.Д. на изградения в
съсобствен имот възстановителен център
в сграда с идентификатор *, находяща
се в ПИ с идентификатор *, с административен адрес: гр. Варна, ул. „*” *, в периода от 2015 г. до настоящия момент.
Ответницата е оспорила иска,навеждайки възражения,че неформален устен
договор за наем не е сключван а ако е сключван е недействителен съгласно чл.29 ЗЗД.
Съдът намира за безспорно доказано и установено наличието на всички
законови предпоставки обуславящи допустимостта на специалния положителен
установителен иск а именно : инициирано от ищцата заповедно производство,
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение в полза на ищцата, прието
възражение по реда на чл. 423 ГПК от ОС Варна, дадени указания от заповедния
съд по реда на чл.415 ГПК и предявен иск с правно осн. чл. 422 , ал.1, вр.
чл.415 ал.1 ГПК и чл. 86,ал.1 ГПК в преклузвния срок .Идентичността на
страните,основанието и размера на паричното вземане за което е водено
заповедното производство и настоящото исково водят до единствения правен извод
за допустимост на специалния положителен установителен иск.
За доказано съдът намира твърдението на ищцата ,че ищцата и ответницата
притежават различен по обем вещни права върху недвижими имоти находящи се в гр.*,на
адм. адрес ул* .
Отделно от горното , съдът отчита факта, че ответницата не е оспорила в срока по чл.131 ГПК, че ищцата е собственик на апартамент № * в сградата в *.
Ответницата не спори, че владее обект - възстановителен център от 2004 г.
до настоящия момент в съществуващия обем(установен на база издадения в нейна полза и на съпруга й КНА ) ,като сочи още и оригинерно основание за
придобиване на имота –давностно владение.
На следващо място ответницата е твърдяла,че
страните на са съсобственици на обекти в сградата.
По същество ВРС приема, че макар ищцата и
ответницата да имат самостоятелни обекти в сградата построена в гр.* ,на * , то
те като носители на вещно право на собственост върху определени самостоятелни
обекти се явяват съсобственици по см. на ЗС на общите части от сградата и от
правото на строеж върху дворното място върху което е построена сградата.
От начина на излагане на фактическите твърдения
на ищцата и от издадената в нейна полза Заповед за изпълнение на парично
задължение и петитума на иска може да се направят два самостоятелни извода –
първият че ищцата претендира наемната цена за възстановителния център, построен
в сградата от 2015 г. до сега ,цена от общо 20000 лв. и вторият че ищцата
претендира наемна цена за припадащата й се идеална част от общите части на
сградата ,която идеална част е била използвана от ответницата от 2015 г. насам
еднолично .Правилния и пълен прочит на исковата молба и не петитума на иска
налага извода,че се претендира плащане на наемна цена от ответницата на ищцата
за едноличното ползване от ответницата на целия възстановителен център от 2015
г. насам в размер на 20000 лева ,като се твърди устен, неформален договор за
наем.
Доказателства,макар и косвени за наличие на устни
договорки между ищцата и ответницата се
съдържат единствено и само в показанията на свидетеля разпитан в полза на
ищцата и нейн съпруг. Показанията на св.Г. за настоящия състав попадат под
хипотезата на чл.172 ГПК, т.к.свидетелят е съпруг на ищцата поради което и не
следва да бъдат кредитирани . Дори и да бъдат кредитирани показанията на св.Г.,
от изложеното от самия свидетел се установява ,че същият пряко не е възприел
разговора воден между страните по делото в присъствието и на трето на спора
лице .Отделно от горното от показанията на св.Г. се установява наличието на
конфликтни отношения между ищцата и ответницата, но не се установяват основните
елементи от договора за наем и в частност какъв е бил предмета на договора за
наем .
В контекста на изложеното по-горе и съобразно задължителната практика на
ВКС,обективирана в Решение № 14
/25.2.2020 г. по гр.д. № 2458/2019г. по
описа на Първо г.о. ГК, по реда на чл. 290 ГПК
съдът следва да подчертае от правна страна, че съгласно чл. 228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване,
а наемателят- да му плати опредЕ.цена.
От тази дефиниция,пояснява ВКС, че следва, че между страните по договора за наем трябва
да се постигне
съгласие по два въпроса:
относно вещта, която се предоставя за временно ползване,
и относно цената, която наемателят дължи срещу предоставеното
му ползване. Това подчертава и съставът на Първо г.о., че са съществените елементи на този вид облигационно правоотношение,пояснявайки отново ,че договорът за наем е акт /действие/ на управление на вещта (решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015
г. на ВКС, I-во т. о.). Според Първо г.о. ГК
на ВКС , действие от такъв характер може да бъде извършено
от всеки, който разполага с управителни правомощия, а когато се касае до отдаване
под наем на съсобствена вещ, следва
да се съобрази правилото на
чл. 32, ал. 1 ЗС, според което
общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Както сочи ВКС договорът за
наем е неформален: за валидното му
сключване не е необходимо да се спази
някаква форма, поради
което той може да се сключи в писмена форма, в устна форма или с конклудентни действия.При съсобствените вещи,става ясно от мотивите на цитираното Решение, че такова конклудентно действие може да съставлява получаването на ежемесечни парични суми, пропорционални на идеалната част от правото на собственост на съответния съсобственик в общата вещ, и невъзстановяването
на тези суми на платеца.На така извършените
действия следва да се придаде
значението на съгласие - както от страна на получателя - съсобственик
на вещта в качеството му на наемодател, така и на заплатилия съответната парична сума в качеството му на наемател, за наличието на облигационно отношение, изразяващо
се в договор за наем между тези страни,т.к.
от съдържанието на посочените
действия може да се заключи за наличието
на съвпадащи волеизявления по един от съществените елементи на договора за наем - цената.
Анализарани в съвкупност и поотделно гласните
и писмени доказателства по делото , макар и свидетелките показания и двамата
разпитани по делото свидетели да подадат под нормата на чл.172 ГПК /показанията
на св.Г. като заинтересовани и непреки а показанията на св.Ц.като заинтересовани
/, водят до извода,че при условията на пълно и главно доказване не са доказани
двата елемента от договора за наем – предмета на договора и наемната
цена,поради което и само на това основание ВРС счита ,че искът е останал
недоказан.
За пълнота на мотивите ВРС следва да се спре
и на въпроса относно допустимостта на гласни доказателства в настоящото
производство, т.е. доказателствата на които основно ищцата счита че е провела
необходимото доказване .
Съгласно цитираната по горе съдебна практика
и нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК свидетелски
показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност,
по-голяма от 5
000 лв., освен ако са сключени
между посочените в разпоредбата
лица. Преодоляването на посочената
забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК - свидетелски показания са допустими, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства.
В
случая свидетелите са поискани от двете страни, като
от разпита на св.Г. и Ц.се установява а и не се спори,че
ищцата и ответницата са сестри .При липса на противопоставяне от страните и или процесуалните
йм представители , съдът в настоящия му състав приема ,че не съществува пречка твърдението на ищцата за сключен между страните договор за наем да се доказва
със свидетелски показания, както и възражението на ответницата за липсата на такъв .
Във връзка с изложеното по-горе, дори и да се приеме,че показанияа на св.Г.
са незаинтересовани от изхода на спора, тврдението наи ищцата че договора за
наем е от 2015 г. е напълно оборено
от изложеното от св.Г. , твърдял че споразумението между ищцата и отвеницата е
било около 15-ти май 2019 г.Нещо повече – самият св.Г. е обяснил, че за него
общите части,които еднолично са били ползвани от ответницата са общите части на
всички съсобственици на дворното място .Или от показанията на св.Г. се
оказва,че дори и по косвен,но еднозначен начин не е установен нито предмета на
договора за наем, нито датата на сключването му а по-скоро са събрани данни за
заявявани устни претенции от ищцата към ответницата за обезщетение за еднолично
ползване на съсобствена вещ, съсобствена вещ която би могла да бъде предмет на
искове по чл. 32 ЗС и или чл.59 ЗЗД , но не и на
договор на наем .
При изложеното по –горе,съдът счита че пълно и главно доказване на
заявената за разглеждане пред исковия съд специална установителна претенция не
е проведено от ищцата, поради което отхвърля иска като неоснователен и
недоказан ведно с искането за присъждане и на законна лихва, искане което
следва изхода от главния иск.Исковият съд се произнася по заявеното с исковата
молба искане по реда на чл. 86 ЗЗД,макар и да не е било заявено в заповедното
дело, като съобразява трайната съдебна практика ,че прибавянето на лихви не е
изменение на иска и обстоятелството,че е допустимо да се претендира законна
лихва върху главно вземане считано именно от датата на завеждане на заповедното
производство, т.к. това е началната дата на която се счита че заповедното
производство е трансформирано в исково . И на последно място, съдът намира че
допуснатата в исковата молба техническа грешка,при изписване на името и ЕГН на
ищцата е очевидна такава, както се дължи на ползване на принципа copy paste,използван от процесуалния представител на ищцата при изготвяне на
настоящата искова и предходна такава против същата ответница, като зачита
действителното искане на ищцата .
При този изход на спора съдът следва да се произнесе съгл. чл. 81 и чл. 78,
ал.3 ГПК като присъди в полза на ответницата сторените по делото съдебно –
деловодни разноски .
Приложения на л 48 , 49 списък за разноски и договор за правна защита и
съдействие са представени от адв.А. .Искането и на адв.В. е съдът да присъди
сторените по делото от ответницата разноски ,съгласно списъка по чл. 80 ГПК .
Видно от списъка за разноски , ответницата желае да й бъде присъдена сумата
от 25 лв. в производството развило се пред ВОС по реда на чл.423 ГПК.На второ
място адв.А. като един от общо двамата процесуални
представили на ответницата претендира и : адвокатски хонорар от 800,00 лв. по въззивното
ч.гр.д, 100,00 лв. адвокатски хонорар по настоящото ч.гр.д., и 1600 лв.
адвокатски хонорар в исковото производство. Приложения на л. 50 –ти договор за
правна защита и съдействие е от дата 16.4.2021
г.и отразява плащане в брой на сумата от 1600 лв. от ответницата към адв.А. по
настоящото исково производство. На л. 21 –ви по делото е приложен договор за
правна защита от дата 13.10.2020 г.
от който е видно, че отв.В.Д. е заплатила на адв.А.А. сумата от 2000 лв.отново
по исковото производство.На л. 22 –ри по делото е приложено пълномощно от В.Д.
към адв. П.В. и адв.А.А. по настоящото дело, като в това пълномощното липсват
данни за договорен адвокатски хонорар.
Така претендираните съдебно – деловодни
разноски от ответницата са оспорени от адв.А.Н., като съдът намира за
основателно възражението на адв.Н., че разноски се дължат не за двама а само за
един процесуален представител . Ето защо ,исковият съд присъжда разноски за
процесуално представителство по настоящото исково производство в размера, в
който са приложени доказателства а именно за сумата от 1600 лв. за защита от
един адвокат .
С оглед изхода на спора съдът следва да присъди в полза на ответницата и
разноските които е сторила в производството по чл.423 ГПК пред ВОС, които
разноски правилно са били пресметнати от въззивния съд като сбор 825 лева –
сбора от 25 лева за платена д.т. и 800 лв. за процесуално представителство.На
осн. чл.248 ГПК ОС Варна сам е изменил определението си с което е присъдил тези
разноски в полза на В.Д., като се е позовал на ТР № 4 / 2013 от18.6.2014г. на
ОСГТК по т.д. № 4 / 2013 г./приложено и по въззивното дело с
молбата на Д.Г. по чл.248 ГПК / ,като е обезсилил и издадения изпълнителен лист
в полза на В.Д. .
В обобщение, исковият съд съгласно ТР 4/2013 г. с оглед извода за
неоснователност и недоказаност на иска с правно осн. чл.422 ГПК присъжда в
полза на В.Д. сумата от 825 лева съдебно деловодни разноски сторени от Д. *** в
производството по чл.423 ГПК по в.ч.гр.д. № 188/2020 г. по описа на ВОС .
И на последно място,исковият съд счита,че след като ОС Варна е приел
възражението на В.Д. не е било необходимо в заповедното дело отново да се
предявява възражение по чл.414 ГПК/л.16 –ти от ч.гр.д./, поради което и
ВРС на 20.08.2020 г. /л.19/ е дал
указания по реда на чл.101, ал.1 ГПК на адв. А. А.. Изрично е било указано на
адв.А.,че при неизпълнение на указанията, ВРС ще приложи нормата на чл.101,ал.3 ГПК .Ето защо и при положение че е налице хипотезата на чл.101 , ал.3 ГПК съдът
намира,че макар и по заповедното дело на л. 17 –ти да е приложен договор за
правна помощ и съдействие от дата
29.7.2020 г. отразяващ плащане на хонорар от 100 лв. в брой,то този разход е
недължимо сторен от ответницата по нередовно процесуално действие.В обобщение
исковият съд присъжда в полза на ответницата сумата от 1600,00 лв. съдебно
деловодни разноски в исковото производство пред настоящата инстанция за защита
от един адвокат и сумата от 825,00 лева съдебно деловодни разноски сторени от
ответницата в особеното производството по реда на чл.423 ГПК пред ВОС .
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените
обективно, кумулативно съединени специални положителни установителни искове от
ищцата Д.П.Г. ЕГН **********, с
адрес *** против ответницата В.П.Д., ЕГН
**********, с адрес *** ***, с искане да бъде прието за установено, че
ответницата В.П.Д., ЕГН ********** дължи на ищцата Д.П.Г. ЕГН ********** сумата от 20 000 лв. (двадесет хиляди
лева), представляваща дължима сума за заплащане на наем по Договор за наем
въз връзка с едноличното използване от страна на длъжника на изградения в
съсобствен имот възстановителен център в сграда с идентификатор *,
находяща се в ПИ с идентификатор *, с административен адрес: гр.*, ул.“*“
*, в периода от 2015г. до настоящия момент, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 18.10.2019г.,
до окончателното изплащане на задължението, ведно със законната лихва за забава, парично вземане за което е била издадена
Заповед за изпълнение на парично
задължение на ВРС ХLII - ри състав № 8041/22.10.2019 г. по частно гражданско
дело № 16 927/2019 г. по описа на ВРС, ХLII – ри състав, на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК,вр. чл.
86, ал.1 ЗЗД , като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА ищцата Д.П.Г. ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на ответницата В.П.Д.,
ЕГН **********, с адрес *** *** СУМАТА
от общо 825,00 лева (осемстотин двадесет и пет лева ) - сторените
от ответницата съдебно-деловодни разноски
по в.ч.гр.д.№ 188/2020 г. по описа на
ВОС както и СУМАТА от общо 1600,00 лева (хиляда и
шестстотин лева ) – сторените от ответницата в
настоящото исково производство съдебно - деловодни разноски,пред
първоинстанционния съд, за защита от един адвокат, на основание чл. 78, ал.3 ГПК .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с ВЪЗЗИВНА
ЖАЛБА пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на
страните чрез процесуалните йм представители .
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: