РЕШЕНИЕ
№ 173
гр. Монтана, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на шести юни през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500146 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Л.
Т. против решение № 260361 на Районен съд – Лом от 30 септември 2021 г. по гр. д. №
347/2020 г. в частта, с която е отхвърлен иск за прогласяване нищожността на
нотариален акт № *от * г., т. *, н. д. № */1997 г.
Жалбоподателката Л.Т. твърди, че в решението си ЛРС не е изложил мотиви за
неоснователност на иска, затова моли решението да бъде отменено и вместо него МОС
да постанови ново, с което да уважи иска за нищожност на нотариален акт.
Въззиваемите Ф. Ф. и Г. Ф. в писмен отговор вземат становище за
неоснователност на въззивната жалба и молят да бъде оставена без уважение. Развиват
доводи чрез пълномощника си адв. Р. Б., че наведените основания за нищожност се
отнасят до сделките, но не и до нотариалните актове. Основанията за нищожност на
нотариален акт са лимитативно изброени в чл. 576 от ГПК, но такива не са релевирани.
Претендират присъждане на деловодни разноски.
Въззиваемите Е.Ш., Л. А., В.Н., З.Ш. и А.И. не са подали отговор на въззивната
жалба и не вземат становище по нея.
По делото е постъпила и въззивна частна жалба от Л.Т. срещу определение на
ЛРС от 11 ноември 2021 г., с което е осъдена да плати разноски на въззиваемите Ф.
Моли то да бъде отменено и вместо него МОС да отхвърли искането на Ф. и Г.Ф.и за
1
присъждане на разноски.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови дказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззивницата Л.Т. е предявила пред Ломския районен съд иск за прогласяване
нищожност на нотариален акт № *от * г., т. *, н. д. № */1997 г., с който Ц.Ш. е признат
за собственик на четири земеделски имота, възстановени с решение на ОСЗ гр. *№
*/1995 г., останали в наследство от М.Т.. Като е твърдяла, че с Ц.Ш. са били
съсобственици на процесните имоти и съсобствеността не е била прекратена чрез
делба, въззивницата е поддържала, че нотариалниятакт не отразява действителното
правно положение, затова е поддържала, че констативният нотариален акт е нищожен.
Заедно с този иск е предявила и установителен иск за собственост върху 2/3 ид. ч. от
имотите. Искът по чл. 124 от ГПК е уважен от ЛРС и в тази част решението е влязло в
сила.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че поземлени имоти с
идентификатори *, *, *и *, всички в землището на гр. *, са останали в наследство от
М.. Т., починал през 1958 г. Имотите са рестиутирани с решение на ОСЗ гр. *№ */1995
г. Страните по делото, с изключение на въззиваемите Ф. и Г.Ф.и, са наследници на
М.Т., като въззивницата Л.Т. притежава 2/3 ид. ч. от имотите.
След като се е снабдил с титул за собственост върху четирите имота, Ц.Ш. е
продал на Ф. и Г.Ф.и наследствените си права от М. Т. (чл. 212 от ЗЗД), а те от своя
страна са се снабдили с констативен нотариален акт № */2019 г. за собственост върху
1/2 ид. ч. от същите имоти.
Ломският районен съд е квалифицирал иска за нищожност на нотариален акт №
*/1997 г. по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и го е отхвърлил с мотиви, че редът за защита на
въззивницата, ищца в първоинстанционното производство, е след успешно провеждане
на установителен иск за собственост да поиска отмяна на констативния нотариален акт,
който засяга правата й – чл. 537, ал. 2 от ГПК, но иск за нищожност на наториалния акт
е неоснователен.
Въззивният съд намира решението в обжалваната част за правилно по резултат.
То действително не съдържа мотиви за неоснователността на иска, но този недостатък
следва да бъде преодолян във въззивното производство.
В исковата молба се твърди, че констативният нотариален акт за собственост,
легитимиращ Ц.Ш. като собственик на поземлени имоти с идентификатори *, *, *и *,
всички в землището на гр. *, е нищожен поради противоречие със закона - основание
2
по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Констативният нотариален акт представлява официален удостоверителен
документ и има посочена в чл. 179 ГПК доказателствена сила. Той се издава от
нотариуса в охранително производство за проверка и признаване съществуването на
правото на собственост. Констатациите на нотариуса притежават обвързваща
доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължават да приемат, че
посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото
действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Тази
доказателствена сила важи до доказване на противното и всяко трето лице, на което
той се противопоставя, може да оспорва, че титулярът на нотариалния акт не е
собственик чрез доказване неверността на констатациите на нотариуса.
С предявяването на иска за собственост по чл. 124 от ГПК въззивницата е
предприела действия да установи по съдебен ред своето право на собственост и да
опровергае легитимращата сила на констативния нотариален акт. Като документ,
инкорпориращ констатациите на нотариуса, нотариалният акт може да бъде нищожен
само на изрично посочени в чл. 576 от ГПК основания и противоречието със закона не
е между тях.
Основанието противорчие със закона по чл. 26 от ЗЗД се отнася до сделките като
волеизявления, пораждащи права и задължения и е приложимо само по отношение
сделките.
Като официален удостоверителен документ констативният нотариален акт не би
могъл да противоречи на закона, а единствено да съдържа невярно отразяване на права.
Защитата срещу удостоверителната му сила е по друг ред, както беше посочено по-
горе и както е подчертал и ЛРС в мотивите си.
След като при издаването на оспорения нотариален акт № */1997 г. не е
нарушена компетентността на нотариуса, спазена е писмената форма и документът
има изискуемото съдържание по чл. 580 от ГПК, то не са налице пороци, обосноваващи
извод за нищожност.
Предявеният иск е допустим, но неоснователен, затова правилно ЛРС го е
отхвърли, а МОС потвърждава решението в обжалваната част.
По частната жалба срещу определение от 11 ноември 2021 г.:
По реда на чл. 248 от ГПК ЛРС е присъдил на ответниците Ф.Ф. и Г.Ф. по 500 лв
разноски по делото, като е приел, че предявените искове са били два, уважен е само
единият от тях, затова съдът е присъдил половината от направените от ответниците
разноски за възнаграждение на представлявалия ги адвокат Б.. МОС намира, че
определението е правилно. Съдът е приложил правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК и е
присъдил разноски само по отхвърления иск.
3
Неоснователно е възражението, че липсва списък на разноските по чл. 80 от
ГПК. Представянето на такъв списък е предпоставка за допустимост на искането за
изменение на решението в частта за разноските, но липсата му не освобождава съда от
произнасяне по разноските. След като страната е заявила преди края на устните
състезания искане за присъждане на разноски (каквото в случая е отправено както с
отговора на исковата молба, така и в пренията по същество), съдът дължи произнасяне.
Пропускът да присъди разноски се преодолява чрез допълване на решението по реда на
чл. 248 от ГПК. Изменението на решението в частта за разноските е втората хипотеза,
уредена от чл. 248 от ГПК и се отнася до случаите, когато съдът е присъдил разноски,
но страната намира произнасянето за неправилно. В тази втора хипотеза списъкът на
разноските е условие за допустимост.
Частната жалба е неосноавтелна, затова МОС я оставя без уважение.
В частната жалба се посочва, че Л.Т. също е направила искане за допълване на
решението по реда на чл. 248 от ГПК относно дължимите на нея разноски, но ЛРС не е
разгледал това искане. Действиетлно в молбата от 15 октомври 2020 г. (л.118 от делото
на ЛРС) се съдържа такова искане, но МОС не е компетентен да се приезнесе по него,
а то следва да бъде разгледано от ЛРС в закрито заседание по чл. 248 от ГПК след
връщане на делото.
Тъй като въззивната жалба е неоснователна, то въззивницата следва да плати на
въззиваемите Ф.и разноските, направени от тях във въззивното производство или по
500 лв на всеки от двамата.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260361 на Районен съд – Лом от 30 септември
2021 г. по гр. д. № 347/2020 г. В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иск за прогласяване
нищожността на нотариален акт № *от* г., т. *, н. д. № */1997 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ въззивна частна жалба на Л. Т. против определение
на Ломския районен съд от 11 ноември 2021 г. по гр. д. № 347/2020 г.
ОСЪЖДА Л. Т. да плати на Ф. Ф. и на Г. Ф. по 500 лв разноски за въззивното
производство.
Връща делото на ЛРС за произнасяне по искането на Л.Т. за допълване на
решението от 30 септември 2021 г. в частта за разноските.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5