№ 103
гр. Велико Търново, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ГАЛИНА КОСЕВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20224000500171 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 260000/21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 760/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Плевен е отхвърлен предявения от Р. Я. П., ЕГН **********, понастоящем
изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора, гр. Белене срещу Прокуратура на Р.
България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 3 от ЗОДОВ във вр. с чл. 5, § 1 от
ЕКЗПЧОС за сумата от 7 000 000 лв., претендирани като обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на незаконно лишаване от свобода, считано от 01.06.2012
г., поради отмяна на влязлата в сила присъда по НОХД 0 439/2006 г. по описа на Окръжен
съд – Разград, ведно с претенцията за присъждане на законна лихва върху сумата, считано от
01.06.2012 г. до окончателното й заплащане, като неоснователен.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Р. Я. П., ЕГН ********** от гр.
Разград, ул. „Опълченска“ № 26, ет. 2, ап. 2, съд. адрес: Затвора Белене, ЗПС група против
Решение № 260000/21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 760/2020 г. по описа на Окръжен
съд – Плевен.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно, постановено
при непълнота на доказателствата. Излага се, че първоинстанционният съд е нарушил
1
разпоредбите на чл. 7, ал. 1, изр. 2, чл. 9 и чл. 10 от ГПК, като не допуснал събиране на
искани писмени и гласни доказателства.
Направено е искане да се отмени съдебният акт и да се постанови друг, с който да
бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
Прокуратура на Република България.
Първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 1
от ЗОДОВ, доколкото лишаването от свобода на ищеца е законно по см. на чл. 5, § 1 от
ЕКЗПЧОС, тъй като същият изтърпява наказание „доживотен затвор“, въз основа на влязла
в сила присъда.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби,
а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
С Присъда № 5/22.02.2007 г., постановена по НОХД № 439/2006 г. по описа на
Окръжен съд – Разград, Р. Я. П. е признат за виновен за това, че на 31.05.2006 г. в
землището на с. Равно, Община Кубрат, предумишлено, в условията на опасен рецидив, с
користна цел - личното си облагодетелстване, застрелвайки с пистолет в областта на главата,
с особена жестокост, умишлено е умъртвил намиращия се в безпомощно състояние А. Б. М.,
на 34 г. - служител на Национално управление на горите по повод изпълнение на функцията
2
му, престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 7 във вр. с ал. 1, т. 5, т. 6, пр. последно, т. 7, т. 9 и т.
12, пр. първо във вр. с чл. 115 и чл. 54 НК, като е осъден на „доживотен затвор“. Със същата
присъда Р.П. е признат за виновен за това, че на същата дата в землището на с. Каменово,
Община Кубрат, с користна цел, въоръжен, в съучастие като съизвършители с други лица е
отвлякъл А. Б. М. с цел противозаконно да го лиши от свобода, като деянието е извършено
от три лица и към отвлечения е проявена особена жестокост и е осъден за престъпление по
чл. 142, ал. 4, предл. второ във вр. ал. 2, т. 1, т. 2, т. 7, предл. първо във вр. с ал. 1 във вр. с
чл. 20, ал. 2 и чл. 54 като е осъден на 9 години лишаване от свобода. Със същата присъда,
Р.П. е признат за виновен за престъпление по чл. 330, ал. 3, пр. първо във вр. с чл. 20, ал. З и
ал. 4 и чл. 54 от НК, като за това престъпление е осъден на 6 години лишаване от свобода. С
присъдата Р. Я. П. е признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 и
чл. 54 от НК, за което е осъден на 4 години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК
съдът е определил общо наказание по отношение на подсъдимия Р. Я. П., като е наложено
най-тежкото от тях „доживотен затвор“, което да изтърпи при първоначален „специален
режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачетено предварителното задържане на Р.П.,
считано от 09.06.2006 г.
С Решение № 131/25.07.2007 г., постановено по ВНОХД № 167/2007 г. по описа на
Апелативен съд – Варна, е изменена присъдата на Окръжен съд - Разград по НОХД №
439/2006 г., постановена на 22.02.2007 г., в частта относно наложеното на Р. Я. П. наказание,
като същото от „доживотен затвор“ е изменено на „доживотен затвор без замяна“, което да
изтърпи при първоначален „специален режим”. В останалата част е потвърдена Присъда №
5/22.02.2007 г., постановено по НОХД № 439/2006 г. по описа на Окръжен съд – Разград.
С Решение № 828/14.01.2008 г., постановено по н. д. № 597/2007 г. по описа на ВКС
на РБ е изменено въззивното решение № 131/25.07.2007 г. на Варненски апелативен съд по
ВНОХД № 167/2007 г., както следва: въззивното решение е отменено в частта, в която е
потвърдена присъдата на Разградски окръжен съд по НОХД № 439/2006 г. и подсъдимият Р.
Я. П. е признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 7 във вр. с
ал. 1, т. 5, 6, 7, 9 и 12, пр. 1 във вр. с чл. 115 и по чл. 116 ал. 1, т. 7 от НК и същият е
оправдан по тези обвинения. С решението е отменено въззивното решение в частта, в която
е потвърдена присъдата по отношение на същия подсъдим и на подсъдимите Д. Д. М. и П.
А. Б. по обвинението им за престъпление по чл. 142, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 7, пр. първо във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и лицата са оправдани по това обвинение. С решението на ВКС на
РБ въззивното решение е отменено и в гражданско-осъдителната част и в тази част
производството в гражданската му част е прекратено. С решението на ВКС на РБ
наложеното на подсъдимия Р. Я. П. наказание е намалено от „доживотен затвор без замяна“
на „доживотен затвор“. В останалата част въззивното решение е оставено в сила.
Присъдата е влязла в сила на 14.01.2008 г., а същата е приведена в изпълнение от
01.06.2012 г.
С Решение от 24.11.2021 г., постановено по н. д. № 597/2007 г. на ВКС на РБ е
допуснато тълкуване на Решение № 828/14.01.2008 г., постановено по н. д. № 597/2007 г. по
3
описа на ВКС на РБ, ІІІ н. о., като диспозитива на решението се тълкува в смисъл, че се
изменя въззивно Решение № 131/25.07.2007 г. по ВНОХД № 167/2007 г. по описа на
Апелативен съд - Варна, както следва: преквалифицира деянието, извършено от подсъдимия
Р. Я. П. от престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 7 във вр. с ал. 1, т. 5, т. 6, т. 7, т. 9 и т. 12 във
вр. с чл. 115 в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 5, т. 6, т. 9 и т. 12 във вр. с чл. 115 от НК,
като го оправдава за квалифициращите обстоятелства по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК и по чл.
116, ал. 2, пр. 7 от НК; преквалифицира деянието, извършено от подсъдимите Р. Я. П., П. А.
Б. и Д. Д. М. от престъпление по чл. 142, ал. 4, пр. 2 във вр. с ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 7, пр. 1 във
вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК в престъпление по чл. 142, ал. 4, пр. 2 във вр. с ал. 2, т.
1 и т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като ги оправдава за квалифициращото
обстоятелство по чл. 142, ал. 1, т. 7 от НК.
В мотивите на горепосоченото решение на ВКС на РБ, че касационното решение, на
което се иска тълкуване е влязло в сила и липсват обективни данни за възобновяване на
наказателното производство, а Решение № 885/2020 г. на ВКС на РБ, Наказателна колегия
първо, второ или трето наказателно отделение не съществува.
С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира, че е
сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ), за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно чл. 2 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени на гражданите от
разследващите органи, прокуратурата и съда при задържане под стража, включително като
мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на
задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат
отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, §
1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4
ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.;
изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък
"Конвенцията".
Съдът приема, че отговорността на държавата в лицето на нейните държавни органи е
предвидена с оглед репариране на вредите, причинени при осъществяване властническите
функции на държавата, в лицето на нейните органи, които безспорно са възложени и на
ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в ЗОДОВ. Предпоставка за
възникване на отговорност, съгласно цитираната по-горе разпоредба, е наличието на
„незаконно лишаване от свобода“. В конкретния случай Прокуратурата е обвинила ищеца в
извършване на престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 7 във вр. с ал. 1, т. 5, т. 6, пр. последно, т.
7, т. 9 и т. 12, пр. първо във вр. с чл. 115 от НК; престъпление по чл. 142, ал. 4, предл. второ
във вр. ал. 2, т. 1, т. 2, т. 7, предл. първо във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК;
престъпление по чл. 330, ал. 3, пр. първо във вр. с чл. 20, ал. З и ал. 4 и чл. 54 от НК и
престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е поддържала
обвинението пред съда, като съдът е постановил осъдителна присъда спрямо обвиняемия
(оправдан частично по някои обвинения). Същата е влязла в сила и е започнало
4
изпълнението й. С оглед на това съдът счита, че действията на органите на държавното
обвинение не противоречат на основните принципи на Европейската конвенция за правата
на човека, ратифицирана от българската държава. Въз основа на изложеното съдът приема,
че в настоящия случай не са налице предпоставките, визирани в чл. 2 от ЗОДОВ, поради
което не следва да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатите срещу ищецът
обвинения, постановената осъдителна присъда, която според него е отменена по реда на
възобновяването.
Няма данни по настоящото производство, да е налице съдебен акт (въпреки
многобройно извършените справки), постановен по реда на чл. 424 от НПК за
възобновяване на наказателното производство (според ищеца Решение № 885/2010 г. на
ВКС), по силата на който касационната инстанция да е отменила осъдителната присъда на
ищеца и да е възобновила наказателното производство. Такива констатация са направени и в
мотивите на Решение от 24.11.2021 г., постановено по н. д. № 597/2007 г. на ВКС на РБ по
реда на чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК. Напротив налице са данни, видно от приложената пр. пр.
№ 879/2010 г. на Окръжна прокуратура – Разград, че на основание чл. 420 от НПК
окръжният прокурор двукратно е отказвал възобновяване на наказателното производство по
искане на ищеца (Постановление от 20.12.2010 г. на ОП - Разград, потвърдено от АП –
Варна на 07.02.2012 г. и от ВКП на 27.03.2012 г., както и Постановление от 16.07.2015 г.,
потвърдено от АП – Варна на 13.08.2015 г. и от ВКП на 28.09.2015 г.). В посочената пр.
преписка не се намира Решение № 885/2010 г. на ВКС, както твърди ищеца. Освен това
остана недоказано твърдението на П. (лежащо в неговите доказателствени задачи), че
Решение № 885/2010 г. на ВКС се съдържа и в пр. пр. № 160/2010 г. Макар към настоящият
момент същата да е унищожена, копие от преписката му е предоставено на 17.01.2020 г. (л.
228 от пр. пр. № 879/2020 г.).
Не са налице нарушения на процесуалните правила за допускане и събиране на
посочените от ищеца доказателствени средства. Първоинстанционният съд е събрал всички
посочени от него допустими, относими и необходими доказателствени средства. Исканите
гласни доказателствени средства (свидетелски показания) се неотносими към предмета на
спора. В този смисъл неоснователни са твърденията на ищеца във въззивната жалба за
нарушение на принципите на служебното начало (чл. 7 от ГПК), равенството на страните
(чл. 9 от ГПК) и установяване на истината (чл. 10 от ГПК).
При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата
претенция е неоснователна.
Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Предвид обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащането на държавна такса
за производството (на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК) дължимата такса по чл. 9а от ЗОДОВ
в размер на 10 лв. остава за сметка на съда.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
5
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260000/21.03.2022 г., постановено по гр. д. №
760/2020 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6