№ 38
гр. Кюстендил, 11.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
в присъствието на прокурора Б. Д. Л.
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20241500500080 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано след изпращането му от Апелативен съд – София в
хипотезата на чл.23 ал.3 от ГПК за разглеждане от Окръжен съд – Кюстендил.
Депозирана е въззивна жалба с вх.№5156650/30.09.2019г. от А. Н. Б., с ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ж.к.***, насочена срещу решение №214069 от
11.09.2019г., постановено от Софийски районен съд по гр.д.№35158/2016г. по описа на
същия съд.
С първоинстанционния съдебен акт Софийският районен съд е прекратил
производството по гр.д.№35158/2016г. по описа на СРС, в частта по предявения от А.
Н. Б. срещу Софийски градски съд, с адрес в гр.София, бул.***, иск с правно
основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата в размер на 1000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№20020/2014г. по описа на
СГС в разумен срок, като недопустим, и е отхвърлил предявения от А. Н. Б. срещу
Софийски градски съд иск с правно основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата в размер
на 24 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди, причинени му от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.
№5337/2014г. по описа на СГС в разумен срок, като неоснователен; осъдил е А. Н. Б.
да заплати на Софийски градски съд сумата в размер 200 лева разноски, на основание
чл.78 ал.8 от ГПК.
Въззивникът навежда съображения за недопустимост на обжалвания съдебен
акт в частта, в която производството по един от исковете е прекратено. Възразява
1
срещу доводите на първоинстанционния съд, който приел, че предявеният иск е
недопустим, доколкото не е било инициирано административно производство по Глава
IIIа от ЗСВ. Подчертава, че искът е предявен докато производството по гр.д.№
20020/2014г. по описа на СГС е било висящо, респ. твърди, че искът е допустим,
съгласно разпоредбата на чл.2б ал.3 от ЗОДОВ, а разпоредбата на чл.8 ал.2 от ЗОДОВ е
приложима само за приключени производства.
Релевира доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
отхвърлителната му част. Твърди, че доколкото с иска се претендира обезщетение за
обичайните вреди, причинени от нарушаване правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, то съгласно практиката на ВКС не е необходимо доказването на
всички негативни емоции и преживявания. Счита, че районният съд не е обсъдил в
цялост релевантните за правилно решаване на спора факти и не е взел предвид
релевираното с исковата молба твърдение за нарушение на процесуалната
справедливост от страна на състава на СГС, както и други факти от значение за
справедливото решаване на спора в разумен срок, съгласно чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧ .
Иска се обезсилване на първоинстанционното решение в прекратителната му
част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС, както и отмяна
на решението в отхвърлителната му част и постановяване на ново, с което предявения
иск да бъде уважен.
След подаване на въззивната жалба – на 16.01.2022г., жалбоподателят А. Н. Б. е
починал, поради което, на основание чл.227 от ГПК, с определение от 21.05.2024г.
същият е заличен като страна по делото и на негово място е конституиран частният му
правоприемник – наследник от първи ред, като низходящ от първа степен – синът му
В. А. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ***, който в молба с вх.
№3026/02.07.2024г. заявява, че поддържа подадената от праводателя му въззивна
жалба.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна Софийски градски съд, чрез пълномощника му
Д. Д., на длъжност „съдебен помощник“ .
Излага се становище, че депозираната въззивна жалба в частта й, в която се
обжалва решението в прекратителната му част, има характер на частна жалба и следва
да бъде разгледана по реда на чл.274 от ГПК. Твърди се, че в тази част жалбата е
просрочена, поради което следва да бъде върната. В условие на евентуалност, се
навеждат съображения за неоснователност на жалбата в тази част, доколкото
производството по гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС било окончателно приключило
с определение от 01.04.2019г. по гр.д.№4435/2018г. по описа на ВКС, и задължителна
процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск в тази хипотеза била
изпълнението на административната процедура по Глава IIIа от ЗСВ.
Релевират се доводи за неоснователност на депозираната въззивна жалба, в
частта й, в която се обжалва решението в отхвърлителната му част и се оспорват
наведените в нея оплаквания по пространно изложени съображения. Твърди се, че
именно активната процесуална дейност на ищеца е довела до по-голяма
продължителност на процесното гражданско дело, което обаче не може да се вмени в
отговорност на въззиваемата страна, която от своя страна е проявила активно
поведение да осигури защита на правата на ищеца и да придвижи производството
напред. Набляга се, че при преценка на разумността на продължителността на
производството следва да се отчете натовареността на ответника СГС, доколкото
държавата е взела мерки за преодоляване на този проблем, като се придържа към
подробното изложение в тази насока в отговора на исковата молба. Поддържа се, че
производството е протекло срочно и бързо в рамките на въззивна и касационна
инстанция, респ. като цяло срокът на продължителност на делото на всички инстанции
не е прекомерен. Допълва се, че делото няма голям залог за лицето, респ. не изисква
да се вземат специални мерки от разглеждащия го съд за скоростното му разглеждане.
Акцентира се върху обстоятелството, че по делото от страна на ищеца останали
недоказани настъпването на неимуществени вреди и наличие на пряка причинно-
следствена връзка между евентуални такива и продължителността на процесното дело,
2
и се твърди, че дори да се приеме наличие на вреди за ищеца, то те са изключително
малозначителни.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се присъждане
на разноски в производството, на основание чл.78 ал.8 от ГПК.
Окръжен съд-Кюстендил, след като съобрази данните, съдържащи се в
материалите по делото и прецени доводите, оплакванията и възраженията на страните,
намира, че е сезиран с допустима за разглеждане въззивна жалба, както в частта й,
насочена против решението на СРС, имащо характер на определение, така и в
останалата й част. Въззивната жалба е подадена в установения от закона двуседмичен
преклузивен срок. Независимо, че в прекратителната му част обжалваното решение
има характер на определение, което, съгласно чл.275 от ГПК, подлежи на обжалване в
едноседмичен срок от връчването, приложимо в настоящия случай, се явява правилото
на чл.62 ал.3 от ГПК, според което когато съдът определи по-дълъг от установения в
закон срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане на определения от
съда срок, не се смята за просрочено. В конкретния случай, СРС е определил един общ
срок за обжалване на решението, който по отношение на прекратителната част
надхвърля законния, но доколкото въззивната жалба е подадена в рамките на
определения от съда срок, то същата не може да се приеме за просрочена. В този
смисъл, възражението на въззиваемата страна за недопустимост на жалбата, в частта,
насочена срещу решението на СРС, имащо характер на определение, се явява
неоснователно. Въззивната жалба е подадена от надлежна страна – ищеца в
първоинстанционното производство, който има право и интерес от обжалването, както
и е насочена срещу съдебен акт, който, според процесуалните правила, подлежи на
въззивна проверка.
Допустимата за разглеждане въззивна жалба е частично основателна, а
съображенията за този извод се заключват в следното:
РС-София е бил сезиран с предявени на 28.06.2016г. от А. Н. Б. срещу Софийски
градски съд два обективно кумулативно съединени осъдителни искове, намиращи
правното си основание в чл.2б ал.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ), а именно: иск за сума в размер на 1 000 лева, търсена
като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№20020/2014г. по описа на
СГС в разумен срок, както и иск за сума в размер на 24 000 лева, търсена като
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№5337/2014г. по описа на
СГС в разумен срок. Производството е образувано като гр.д.№35158/2016г. по описа
на СРС.
Към датата на предявяване на исковете нито едно от двете производства - гр.д.
№20020/2014г. по описа на СГС и гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС, не е било
приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция –
27.06.2019г., както гр.д.№20020/2014г., така и гр.д.№5337/2014г., двете по описа на
СГС са приключени с влезли в сила съдебни актове: гр.д.№20020/2014г. – на
01.04.2019г., а гр.д.№5337/2014г. – на 16.01.2018г., на които дати са постановени
определения на ВКС, с които не е било допуснато касационно обжалване на
въззивните решения.
Пред РС-София са били представени доказателства, че по отношение на гр.д.
№5337/2014г. по описа на СГС междувременно е била финализирана и процедура по
глава трета „а“ от ЗСВ по заявление на Ат.Б., съдържащо оплакване от нарушаване на
разумния срок за разглеждане на делото.
С обжалваното решение СРС е приел, че исковата претенция за присъждане на
обезщетение в размер на 1 000 лева за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
причинени му от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.
№20020/2014г. по описа на СГС в разумен срок, е недопустима, с оглед липсата на
посочени и представени от ищеца доказателства за подадено до ИВСС заявление по
3
чл.60а от ЗСВ, с което Б. да е инициирал производство по реда на глава трета „а“ от
ЗСВ, предвид разпоредбата на чл.8 ал.2 от ЗОДОВ, според която гражданите и
юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ по приключени
производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение
за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.
Претенцията за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева за
претърпени неимуществени вреди, в следствие на нарушаване на правото на ищеца за
разглеждане и решаване на гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС в разумен срок, СРС е
намерил за допустима, но е отхвърлил като неоснователна. След като е проследил
хронологията на движение на въпросното дело, районният съд е приел, че ответникът
СГС е предприемал активни процесуални действия по даване указания на ищеца, по
предоставяне на правна помощ на същия, своевременно е насрочил първото съдебно
заседание, отлагал е заседанията в разумни срокове, поради правени от ищеца искания.
Отчитайки критериите, които, според съда, следва да бъдат съобразени, за да се
прецени дали делото е било разгледано и решено в разумен срок, СРС е намерил, че
нито общата продължителност на производството, нито времето, в рамките на което
съдът се е произнасял на различните етапи по време на висящността му, обуславят
извод за нарушаване на правото на ищеца, произтичащо от чл.6 §1 от КЗПЧОС. Също
така, СРС е посочил, че намира за недоказано ищецът да е претърпял нравствени,
емоционални и психически вреди, които да се намират в причинна връзка с воденето
на делото и да подлежат на обезщетяване.
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, настоящият съд извърши
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в
резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е допустимо.
Становището на жалбоподателя, че решението на СРС в прекратителната му
част е недопустимо и подлежи на обезсилване, не може да бъде споделено, а и самите
доводи на жалбоподателя, с които обосновава застъпваната от него теза, всъщност
представлява съображения, относими към правилността на преценката на районния
съд, довела до частично прекратяване на исковото производство.
Съгласно чл.269 изр.2 от ГПК, по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във
въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането
на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
В конкретния случай, доколкото в прекратителната му част обжалваното
решение има характер на определение, приложими при преценката на неговата
правилност са и разрешенията, дадени в Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. на
ВКС по т.д.№6/2017г., ОСГТК, според което ограниченията относно обхвата на
дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269 изр.2 от ГПК, не се прилагат в
производството по частни жалби.
Обжалваното решение, в частта, в която СРС е прекратил като недопустимо
производството по делото по предявения от Ат.Б. против СГС иск с правно основание
в чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на сума в размер на 1 000 лева, търсена като
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№20020/2014г. по описа на
СГС в разумен срок, е неправилно и следва да се отмени в тази му част, като делото
бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на
иска.
За да намери претенцията за недопустима, СРС е приел, че след като в хода на
4
исковото производство гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС е приключило с влязъл в
сила съдебен акт, то, за допустимостта на иска по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ ищецът е
следвало да удостовери, че е инициирал производство по реда на глава трета „а“ от
ЗСВ. Според съда, посоченото произтичало от предписанието на чл.8 ал.2 от ЗОДОВ.
На първо място, потребно е да се посочи, че разпоредбата, на която районния
съд се е позовал е в смисъл, различен от вложения от съда, тъй като според нея
гражданите и юридическите лица могат да предявят иска по чл.2б ал.1 от Закона по
приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за
обезщетение за вреди по реда глава трета „а“ от ЗСВ, т.е. само по себе си
инициирането й не би било достатъчно, за да очертае допустимостта на иска, както е
приел районния съд.
На следващо място, вън от горното, явно е, че районният съд се е изправил пред
необходимостта да извърши преценка за правното значение за допустимостта на иска
на обстоятелството, че производството по гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС, което
при подаване на исковата молба по гр.д.№35158/2016г. е било висящо, в хода на
исковото производство е приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Несъмнено е, че към датата на образуване на гр.д.№35158/2016г. по описа на
СРС, гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС е било висящо, поради което и искът по
чл.2б ал.1 от ЗОДОВ е бил допустим, тъй като, както вече се посочи, чл.8 ал.1 от
ЗОДОВ въвежда изискването да е била изчерпана административната процедура за
обезщетение за вреди по реда глава трета „а“ от ЗСВ като абсолютна положителна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск по чл.2б ал.1
от ЗОДОВ, само за приключили производства. Ако делото, за което се твърди, че е
разгледано и решено в нарушение на чл.6 §1 от КЗПЧОС, е висящо, то допустимостта
на производството не се определя от приключилата административна процедура по
глава трета „а“ от ЗСВ.
Интерес представлява въпросът отразява ли се върху допустимостта на иска и
ако се отразява – по какъв начин, приключването в хода на делото по ЗОДОВ на
производството по делото, по което се твърди, че е допуснато нарушение на чл.6 §1 от
КЗПЧОС.
В решение №153 от 13.06.2018г. на ВКС по гр.д.№4658/2017г., IV г.о., ГК е
даден отговор на обусловилия допускането на касационното обжалване въпрос, а
именно: когато по време на висящността на исково производство по чл.2б от ЗОДОВ за
бавно правосъдие, приключи производството, от което страната черпи правата си за
обезщетение, трябва ли да бъде прекратено гражданското дело, за да започне и се
изчерпи процедурата за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ. По
този въпрос ВКС е приел, че приключването на производството, по което се твърди че
е допуснато нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията, след като е предявен иск за
обезщетение по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото
на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в
обратния смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго
учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от
съда. В този смисъл, съставът на ВКС е възприел изводите в решение №210 от
15.06.2015г. по гр.д.№3053/2014г. на ВКС, III г.о., че допустимостта на иска по чл.2б от
ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение правото по чл.6 §1 от КЗПЧОС по
висящо производство не е обусловена от изискванията на чл.8 ал.2 от ЗОДОВ- да е
изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава
трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият състав на съда споделя горната практика, поради което намира, че
изводът на СРС в обжалваното решение, че искът, основан на твърдения за бавно
правосъдие по гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС, е недопустим и производството по
него подлежи на прекратяване, е неправилен и не може да бъде споделен. В
допълнение може да се посочи, че подобен извод не държи сметка и за правния
смисъл на разпоредбата на чл.2б ал.3 от ЗОДОВ, според която предявяването на иск за
обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и
след приключване на производството. Тази правна норма разграничава вредите, които
5
страната е претърпяла от забавено производство - до момента на влизане в сила на
съдебен акт по забавеното производство и след като забавеното производство е
приключило. От това разрешение може да се заключи, че когато в хода на исковото
производство по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ забавеното производство бъде решено, то искът
е допустим при липса на проведена процедура по глава трета „а“ от ЗСВ, но само за
вредите, настъпили до приключване на забавеното производство. За вреди, които са
настъпили след приключване на забавеното производство, иск по чл.2б от ЗОДОВ би
бил допустим само след приключена процедура по реда на глава трета „а“ от ЗСВ.
По изложените съображения, решението на СРС в частта, в която е прекратено
производството по гр.д.№35158/2016г. по описа на СРС по предявения от А. Н. Б.
срещу Софийски градски съд, с адрес в гр.София, бул.***, иск с правно основание
чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата в размер на 1000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС в разумен срок,
като недопустимо, следва да се отмени и делото да се върне на СРС за продължаване
на съдопроизводствените действия и разглеждане на иска по същество.
Обжалваното решение, в останалата част, в която е отхвърлен предявения от А.
Н. Б. срещу Софийски градски съд иск с правно основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за
сумата в размер на 24 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, причинени му от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС в разумен срок, като неоснователен, е
правилно и следва да се потвърди.
Според чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
Ищецът е твърдял, че е претърпял вреди, изразяващи се в пълна загуба на
доверие в държавата и нейните институции, в изживяването на нравствени,
емоционални, психически и психологически терзания, чувство на неудовлетвореност,
накърнено достойнство, смачкано самочувствие и чувство на безперспективност,
настъпили в следствие на нарушаване правото му на справедлив съдебен процес в
разумен срок от независим и безпристрастен съд - право по чл.6 §1 от Конвенцията,
при разглеждането на гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС. Посочил е, че от
образуването на делото по искова молба, подадена от Б. на 16.04.2014г. до
постановяването на решение от СГС на 28.04.2016г. са изминали повече от две години,
като в хода на това дело производството по един от предявените искове (по чл.2б от
ЗОДОВ) е било прекратено, като се сочи, че забавянето при произнасянето по
разгледания иск и неразглеждането на другия иск са станали причина за настъпване на
описаните вреди, които, според ищеца, видно от депозирана уточняваща молба, биха
били репарирани със сума в размер на 24 000 лева.
От материалите по приложеното гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС, което в
хода на първоинстанционното производство по настоящото дело, е приключило с
влязъл в сила съдебен акт, се установява следната хронология, която е правилно
отразена от СРС:
Делото е било образувано на 16.04.2014г. по искова молба на А. Н. Б. против
прокуратурата на РБ, с която са били предявени искове по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ и по
чл.2б от ЗОДОВ, всеки за сумата от 120 000 лева.
С разпореждане от 17.06.2014г. на ищеца са дадени указания за отстраняване на
нередовности на исковата молба. По постъпило на 03.07.2014г. искане за предоставяне
на правна помощ с определение от 04.07.2014г. на Б. е била предоставена такава, като е
изискано от АК посочване на адвокат, който да я осъществи. На 22.07.2014г. по делото
е постъпило уведомително писмо, в което е посочен адв.Ст.Ч. като определен от
Колегията адвокат; с разпореждане на съда от 06.08.2014г. адв.Ч. е бил назначен за
особен представител на ищеца, като е разпоредено указанията за отстраняване на
нередовности да бъдат съобщени на адвоката. На 29.09.2014г. адв.Ч. е поискал
6
продължаване на срока за изпълнение на указанията, поради липса на връзка с ищеца.
На 30.09.2014г. Б. е депозирал молба, с която е поискал предоставянето на правна
помощ да бъде прекратено, поради промяна на обстоятелствата, тъй като вече бил в
състояние да заплати възнаграждение на адвокат, а на 01.10.2014г. адв.Ст.Ч. уведомил
съда, че ищецът го е упълномощил да го представлява по делото, като представил и
пълномощно. С разпореждане от 06.10.2014г. съдът е прекратил предоставената на Б.
правна помощ и с друго разпореждане от същата дата отново е дал указания за
отстраняване на нередовности на исковата молба. На 28.10.2014г. по делото е
постъпила молба за отстраняване на нередовности.
С разпореждане от 31.10.2014г. докладчикът по делото е прекратил
производството по същото в частта по предявения иск с правно основание чл.2б от
ЗОДОВ, което е счел за недопустимо, с оглед чл.8 ал.2 от ЗОДОВ. Разпореждането не е
обжалвано и след влизането му в сила, с разпореждане от 26.11.2014г. СГС е
постановил изпращане на преписи от исковата молба, приложенията и влязлото в сила
разпореждане на ответната страна. В срока за отговор, изтекъл на 05.01.2015г., по
делото е постъпил такъв.
На 03.02.2015г. е постановено определението по чл.140 от ГПК и същото е
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание за 12.02.2015г. На посочената
дата не е бил даден ход на делото по искане на ищеца за отлагането му, с позоваване
на внезапно заболяване. Делото е било отложено за 09.04.2015г., на която дата съдът се
е произнесъл по направени от ищеца доказателствени искания и за събиране на
допуснати по почин на ищеца доказателства, включително разпит на свидетел, делото
е било отложено за 18.06.2015г. Поради непредставянето от страна на ищеца на
документи, а снабдяването с които му е било издадено съдебно удостоверение, след
като в съдебното заседание на 18.06.2015г. е бил проведен разпит на допуснат
свидетел, делото е било отложено за 05.11.2015г.
В съдебното заседание на 05.11.2015г., след приемане на представени от ищеца
документи, съдът е дал ход на устните състезания. Решението по спора, с което
предявеният иск е отхвърлен изцяло, е постановено на 28.04.2016г.
Производството пред САС по повод подадена от Ат.Б. въззивна жалба, по която
на 03.08.2016г. е било образувано в.гр.д.№ 3731/2016г., е било разгледано в едно
съдебно заседание, проведено на 17.11.2016г. и е приключило с решение с №2258 от
30.11.2016г., което не е било допуснато до касация с определение на ВКС от
16.01.2018г. по гр.д.№3023/2017г.
Специализирано звено на Инспектората към ВСС е разгледало подадено от Ат.Б.
заявление с №РС-19-140/25.04.2018г. по реда на глава трета „а“ от ЗСВ с твърдение за
забавено производство по гр.д.№5337/2014г. по описа на СГС. Заявлението е било
отхвърлено като неоснователно, с констатация, че въпреки допуснато известно
забавяне на съдебните органи, общата продължителност на производството от 3
години и 9 месеца за трите съдебни инстанции, съгласно практиката на ЕСПЧ не е
нарушава изискването за разглеждане и решаване на делото разумен срок, като е
изтъкнато и, че ищецът също е допринесъл за дължината на производство.
По силата на приложимата разпоредба на чл.2б от ЗОДОВ, съставляваща правно
основание на предявения иск, всяко лице, което е увредено от действията или
бездействията на съдебните органи в рамките на едно производство, може да предяви
иск за обезщетяване на вредите, претърпени в резултат на нарушаване на правото за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Нормата предоставя самостоятелен
ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност от
държавата и да претендира обезщетение за вреди. Критериите въз основа на които
съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в
нормата на чл.2б ал.2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в
практиката на ЕСПЧ. Според чл.2б ал.2 от ЗОДОВ, при разглеждане на исковете по
ал.1, съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
7
правилното решаване на спора.
Съгласно установената практика, механизмът, по който се прави извод дали е
спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на
релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността
се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите
на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно
проучване и правилно провеждане на съдебното производство. Разумният характер на
производството се определя в зависимост от обстоятелствата по делото и предвид
критерии, утвърдени в съдебната практика, по-специално сложността на делото,
поведението на жалбоподателя и това на компетентните органи. По тази последна
точка, залогът на спора за заинтересованото лице също се отчита.
Критерии за разумност на срока са характера и сложността на делото,
фактическа и/или правна сложност на делото, като преценката за това винаги е
конкретна и тя трябва да е била действителната причина за забавяне на делото.
В случая, следва да се има предвид, че ищецът е твърдял забавяне конкретно на
производството по гр.д.№5337/2014г. при разглеждането му от първоинстанционния
съд – СГС. Производството пред тази инстанция е продължило две години – от
образуване на делото до постановяване на решението, който период за
първоинстанционно производство, в рамките на което се дължи най-детайлно
предприемане на действия по изясняване на естеството и преценяване допустимостта
на претенциите, по обезпечаване редовността на исковата молба, както и по попълване
на делото с доказателства, предвид ограниченията за последното пред горните
инстанции, не може да се окачестви като прекомерен и излизащ извън рамките на
разумния за разглеждане на делото срок.
Делото не се е отличавало с фактическа и/или с правна сложност, доколкото
ищецът е претендирал обезщетение за вреди, претърпени от него в резултат на
повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление, наказателното
производство по което е било прекратено, както и поради това, че същото е
продължило неразумно дълго.
Следващият критерии за разумност на срока е поведението на ищеца, като
държавата не отговаря за забавяния, дължащи се на поведението на лицето, което
твърди, че правото му на разглеждане на делото в разумен срок е било нарушено. Ако
лицето упражнява своите процесуални прави по нормален начин (например обжалва
решение или определение), причинената по този начин допълнителна
продължителност не се счита за забавяне, за което държавата отговаря, но изтеклото
време се включва в общата продължителност на производството.
В конкретния случай ищецът е подал нередовна искова молба. Поискал е
предоставяне на безплатна правна помощ, след изпълнението на процедурата по
допускането й и определяне на адвокат, който да бъде назначен да я осъществи,
ищецът е заявил, че ще упълномощи такъв, който да го представлява по делото.
Двукратно е искал продължаване на срока за отстраняване на нередовности на
исковата молба. След като делото е било внесено за разглеждане в съдебно заседание,
последвалите отлагания са били мотивирани – веднъж от уважаване на молба на
ищеца за отлагане на делото и да пъти – за събиране на допуснати по искане на ищеца
доказателства. Явно е в този случай, че изводът на СРС в обжалваното решение, че и
самото поведение на ищеца е допринесло за забавяне хода на производството, следва
да бъде споделен.
Констатират се на база горната хронология две по-съществени, но в никакъв
случай прекомерни, забавяния. Едното – при отлагане на делото от датата 18.06.2015г.
за датата 05.11.2015г., но тук следва да се има предвид, че се включва и периода на
съдебната ваканция по чл.329 ал.1 от ЗСВ за времето от 15 юли до 1 септември, като
конкретното дело не е сред категорията дела, подлежащи на разглеждане и в този
период. Второто – при изготвяне на акта по същество, доколкото устните състезания
са приключили на 05.11.2015г., а решението по делото е постановено на 28.04.2016г.,
т.е. около четири месеца след изтичане на инструктивния срок по чл.235 ал.5 от ГПК.
8
Независимо от тези забавяния, видно е, че при разглеждането на делото съдът е
проявявал активност с цел да съдейства на ищеца за надлежното упражняване на
процесуалните му права, произнасял се е по исканията му в кратки срокове; липсва
забавяне при постановяване на разпореждането по чл.131 от ГПК и на определението
по чл.140 от ГПК, като посоченото компенсира упоменатите по-горе пропуски и като
цяло съдът счита, че не може да се аргументира теза, че е налице забавяне на
разглеждане на делото над разумния за това срок. С други думи, отделни забавяния
могат да бъдат толерирани, стига общата продължителност на производството да може
да се приеме за разумна, с оглед на всички критерии, следващи от практиката на
ЕСПЧ.
Наличието или липсата на нарушение зависи и от това какъв е залогът на делото
за лицето. Значимостта на интереса за страната обикновено е свързан с предмета на
делото, като от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела по трудови и
равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на уволнение
или на освобождаване от пост; дела за пенсии; дела за осиновяване; дела за
упражняване на родителски права или за лични контакти с деца; дела на тежко болни
хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест; дела, отнасящи се до
обезщетение за причинени телесни увреждания, за трудова злополука, за насилие от
страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи гражданско
състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за
неотклонение „задържане под стража“ следва да се разглеждат по-бързо и с
предимство, а в някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от
бързото решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например
инфлация, която води до обезценяване на иска, или напреднала възраст на лицето. В
конкретния случай от предмета на гр.д.№5337/2014г. е видно, че същото не попада в
нито една от посочените примерни категории спорове, предполагащи по правило по-
висок залог за ищеца, а и не са налице и други данни, сочещи на извод за наличие на
такъв и изискващи по-завишено внимание от страна на ответния съд.
При така изложените съображения, въззивният съд намира за правилна
преценката на СРС за неоснователност на предявения иск. Действително, основателни
са оплакванията във въззивната жалба за наличие на презупмпция за настъпване на
обичайните вреди за страната при забавено дело (съгласно практиката на ЕСПЧ,
съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и
да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от
лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките
на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието
му в държавността поради забавянето на делото), но в случая това е ирелевантно за
изхода на делото. В тази част, решението на СРС следва да се потвърди.
Относно разноските:
Решението на СРС се явява правилно и следва да се потвърди и в частта за
разноските, тъй като определеното подлежащо на заплащане в полза на ответника
възнаграждение е близко до минималното дължимо и не е било присъждано такова
отделно за иска, по отношение на който производството е било прекратено.
На жалбоподателя, респективно неговия правоприемник не се следват разноски
за въззивната инстанция, доколкото не е сторил такива.
На въззиваемия, с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба се
дължи заплащане на възнаграждение за юрисконсулт. На основание чл.78 ал.8 от ГПК,
във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и предвид фактическата и правна
сложност на делото пред първата инстанция, както и доколкото чл.25 ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ предвижда, че: „За защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360 лева“, с което се
предоставя възможност на съда да прецени размера на възнаграждението, без да е
обвързан от претендирания от страната такъв, настоящият състав намира, че на
ответника се следва заплащане на разноски в размер на 100.00 лева за настоящата
9
инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №214069 от 11.09.2019г., постановено от Софийски
районен съд по гр.д.№35158/2016г. по описа на същия съд, В ЧАСТИТЕ, в които: 1/ е
отхвърлен като неоснователен предявения от А. Н. Б., с ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ж.к.*** (починал в хода на производството, с конституиран по делото
правоприемник В. А. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ***), против
Софийски градски съд, с адрес в гр.София, бул.***, иск с правно основание чл.2б ал.1
от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 24 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени
му от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№5337/2014г. по описа
на СГС в разумен срок и 2/ А. Н. Б. (починал в хода на производството, с
конституиран по делото правоприемник В. А. Б., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.София, ***) е осъден да заплати на Софийски градски съд сумата в размер
200 лева, представляваща разноски, дължими на основание чл.78 ал.8 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение №214069 от 11.09.2019г., постановено от Софийски районен
съд по гр.д.№35158/2016г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА, в която е прекратено,
като недопустимо, производството по делото по предявения от А. Н. Б., с ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ж.к.*** (починал в хода на производството, с
конституиран по делото правоприемник В. А. Б., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр.София, ***), срещу Софийски градски съд, с адрес в гр.София, бул.***, иск с
правно основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, причинени му от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на гр.д.№20020/2014г. по описа на СГС в разумен срок, и ВРЪЩА делото на
РС-София за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно дадените
указания.
ОСЪЖДА В. А. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, ***, в
качеството му на правоприемник на починалия жалбоподател А. Н. Б., да заплати на
Софийски градски съд, с адрес в гр.София, бул.***, сумата от 100.00 лева (сто лева),
представляваща дължими разноски за въззивното производство.
Решението, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение,
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в 1-месечен срок, считано
от връчването, а в останалата част, имаща характер на определение, не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11