Р Е Ш Е Н И Е
№2605/25.6.2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на дванадесети юни, през две хиляди и двадесета година, проведено в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАИЛ МИХАЙЛОВ
при участието секретаря Даяна Петрова, като разгледа
докладваното от съдия Михайлов гр. дело №7326 по
описа на Варненски районен съд за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от А.З.С.Н.В. ***, офис –СГР. Л. Ет *, ОФИС *срещу С.А.А. ЕГН ********** с адрес ***, за приемане на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи сумата от сумата от 1 195.12 лв. (хиляда
сто деветдесет и пет лева и дванадесет ст.), представляваща дължимата
главница по Договор за паричен заем № 2992054/11.07.2017 г., сключен между С.А.А.,
като заемател и „И.А.М.“ АД, като заемодател, което дружество от своя страна прехвърля
вземането в полза н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и
Приложение №1/01.11.2017г. към него; ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2018 г. до окончателното й изплащане; сумата от 167.37 лв. (сто шестдесет и седем лева и
тридесет и седем ст.), представляваща договорна лихва за периода 10.08.2017
г. до 19.04.2018 г.; сумата от 18.00 лв.
(осемнадесет лева), представляваща такса разходи за
събиране на вземането; сумата от 832.56
лв. (осемстотин тридесет и два лева и петдесет и шест
ст.), представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение за периода 10.08.2017 г. до 19.04.2018 г., както
и сумата от 54.07 лв. (петдесет и четири
лева и седем ст.), представляваща обезщетение за забава за периода от
11.08.2017г. до 31.05.2018г., за които сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 4225/04.06.2018г., постановена по гр. дело № 8476/2018г. на ВРС, на осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и чл.
86, ал.1 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
В исковата молба се излагат твърдения, че между
ответника и дружеството „И.А.М.“ АД е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за паричен заем № 2992054/11.07.2017.Съобразно уговореното заетата
сума следвало да бъде върната на 20 равни седмични вноски, като последната
погасителна вноска била с падеж 19.04.2018г.При тези съображения и доколкото
навежда твърдения, че срокът за плащане и на последната погасителна вноска е
изтекъл, релевира искане за заплащане на цитираните по-горе суми.
Твърди, че на 01.11.2017г. е
подписано Приложение №1 към договор за продажба на вземанията от 16.11.2010г.,
по силата на което ищецът е придобил вземането произтичащо от договора за
паричен заем срещу ответника. По силата на договор за цесия ищеца придобил вземането от кредитора „И.А.М.“ АД “
ЕАД, като последния
упълномощил ищеца да осъществи уведомяване на длъжниците по см. на чл.99, ал.3 ЗЗД.Твърди, че ответникът е уведомен за цесията, като в условията на
евентуалност излага, че уведомяване за извършената цесия следва да се осъществи
с връчване на препис от исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор от ответника. Излагат се възражения, като се посочва,
че цесията не е съобщена на ответника съобразно изискването на чл. 99, ал.3 ЗЗД.Излагат се възражения, че ответникът е осъществил плащане по договора за
паричен заем.Счита, че ответникът не дължи неустойка по договора, доколкото
същия е предоставил обезпечение. Намира, че клаузата за неустойка е нищожна
доколкото същата заобикаля закона, а в евентуалност нарушава добрите нрави.
Оспорва предявените искове по основание и размер.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Представен е по делото договор за паричен заем №
2992054/11.07.2017 г., сключен между С.А.А., като заемател и „И.А.М.“
АД, по силата на който кредитора предоставя на
кредитополучателя сумата от 1250 лева, за срок от 40 седмици, като на всеки две
седмици страните са уговорили, че се дължи погасителна вноска в размер на 71.71
лева. Общо дължимата сума е уговорена в размер на 1434,20 лева, която следва да
бъде върната на заемодателя.
Представен по делото е рамков договор за цесия от
16.11.2010г. сключен между ищеца и „И.А.М.“ АД, ведно
с Приложение №1/01.11.2017г. към него, от което от позиция № 107 се установява,
че ищцовото дружество е придобило вземането произтичащо от договор
за паричен заем № 2992054/11.07.2017 г.
Представено по делото е уведомително писмо от „И.А.М.“ АД, чрез
Агенция за събиране на вземанията, с което ответникът била уведомен за
осъществената цесия, на осн. чл. 99, ал.3 ЗЗД. Представена е обратна разписка,
в която е удостоверено, че получателя е „преместен“.
С пълномощно от 09.09.2015г. „И.А.М.“ ЕАД упълномощава ищцовото дружество да осъществява уведомления до длъжниците
по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД, във връзка с рамков договор за цесия от
16.11.2010г.
По
делото е прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза на вещото лице Д.П.,
в което се посочва, че общия размер на задължението по договора за кредит от
11.07.2017г. възлиза на 2267,12 лева, от които 1195,12 лева главница, 167,37
лева – договорна лихва и 832,56 лева – неустойка по чл. 4 от договора, както и обезщетение за
забава в размер на 54,07 лева. Експерта установява, че ответникът е осъществил
плащания на задълженията си на обща стойност от 115,55 лева, от които
кредиторът е отнесъл 54,88 лева за погасяване на задължението по главница, 16,83
лева за погасяване на договорна лихва и 43,82 лева за неустойка. Незаплатеният
остатък възлиза на 1195,12 лева за задължението по главница, 167,37 лева за
договорна лихва, 832,56 лева за заплащане на неустойка и 18 лева разходи по
събиране на вземането. Обезщетението за забава за периода от 11.08.2017г. до
31.05.2018г. – датата на депозиране на заявлението в съда възлиза на 54,07
лева.
При тази установеност на фактите, съдът
възприе следните правни изводи:
От представения по делото договор за паричен заем №
2992054/11.07.2017 г.,съдът приема, че между „ И.А.М. “ ЕАД и ответника е възникнало
облигационно правоотношение по повод предоставяне на кредит в размер на 1250
лева, като последният се е задължил да върне предоставената му сума в срок до
19.04.2018г. Уговорено е разсрочено плащане на задължението на 20 равни
седмични вноски. В разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора от 11.07.2017г.
страните придават характер на разписка за получената сума явяваща се разлика
над осъщественото прихващане по старо задължение, която сума съдът приема, че е
предадена на ответника.
От доказателствата по делото
съдът приема, че вземането на кредитора „И.А.М.“ ЕАД е придобито от настоящия ищец по
силата на рамков договор за цесия от 16.11.2010г., ведно с приложение
№1/01.11.2017г. към него, от което се установява, че предмет на прехвърляне е
произтичащото от договор за паричен заем №
2992054/11.07.2017г. задължение на ответника към посочения кредитор. Цедента
действащ като пълномощник на цеисонера, по силата на изрично пълномощно от
09.09.2015г. е уведомил длъжника, на осн. чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД изисква цесията да бъде
съобщена на длъжника като до датата на съобщаването за прехвърлянето на
вземането няма действие за последния /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. До тази дата
длъжникът не знае за цесията и за него не съществува задължение да престира на
цесионера, а задължението му спрямо него възниква едва след получаване на съобщението
от предишния кредитор.
Уведомяването на длъжника
няма отношение към валидността на договора за цесия, а има отношение за момента, от който новия кредитор може да поиска
изпълнение на вземането си като насочи претенцията си към вече уведомения длъжник. Съгласно теорията и
трайно установената практика разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД предвижда
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането. Преследваната
цел с това уведомяване е да се защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, в смисъл да се защити срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането.
Принципно, с оглед характера и естеството на съществувалата до момента на
цесията стара облигационна връзка /стар кредитор (цедент) – длъжник/ и възникналата на базата на
договора за цесия нова облигационна връзка
(цесионер-длъжник), в закона е акцентирано на изискването съобщението за
прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (от
цедента). Уведомяването, извършено
по този начин ще създаде в достатъчна степен сигурност за длъжника за
извършената замяна на
стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му.
Поставя се въпроса дали лично цедента трябва да извърши това съобщаване или
може да го възложи чрез упълномощаване на трето лице или на цесионера. Съдът намира, че
ще е налице валидно съобщаване както в
случаите, когато това е направено лично от цедента, така и в случаите когато по
пълномощие на цедента, цесионерът извърши такова съобщаване. Съобщаване може да
се направи дори от което и да е друго
лице, стига същото да се легитимира като пълномощник на стария кредитор.
В случая, не се касае за лично, непрехвърлимо действие, което може да бъде извършено
само и единствено от стария кредитор. Не може по никакъв начин да се игнорира института на
упълномощаването, като способ и начин да се постигне в крайна сметка целта,
преследвана от цесията, а именно да се обвърже валидно длъжника към новия
кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане. Затова следва да се
приеме, че съобщение, извършено от цесионера като пълномощник на
цедента е правно валидно, действително е и поражда правните си последици.
Не би имало пречка
уведомлението да се извърши и с подаването на исковата молба, в хипотезата
когато цесионера действа и като пълномощник на цедента.
В настоящия случай, към исковата молба е
приложен договора за цесия, като и изрично пълномощно, съгласно която клауза и пълномощно
цесионерът ще се смята изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито
вземания се прехвърлят и че той се задължава сам да извърши уведомяването от
името на цедента и за своя сметка.
Получаването на
уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за
спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал.3 ГПК. Доколкото законът не
поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано. В този смисъл
и съдебната практика обективирана в Решение № 123/24.06.2009г., постановено по
т.дело №12/2009г. на ВКС, ІІ-ро ТО.
Уведомлението за
осъществената цесия може да бъде съобщено на длъжника – ответник и чрез
особеният му представител в хода на исковото производство, който извод може да
бъде извлечен от съдебната практиката обективирана в Решение №198/18.01.2019г., постановено по т.дело
№ 193/2018г. на І т.о. на ВКС.
На 01.10.2019г.
ответникът, чрез особения си представител е получил препис от исковата молба ведно
с приложените към нея писмени доказателства, след които процесния договор за
цесия и приложение №1 към него, пълномощно за уведомяване от стария в полза на
новия кредитор, както и изрично уведомление от страна на упълномощеното лице
спрямо длъжника. При това положение и с оглед зачитане на съдебната практика на
ВКС в тази насока, настоящия съдебен състав намира, че ответникът е надлежно
уведомена за осъществената цесия на задължението произтичащо от договора за
паричен заем, което уведомление е осъществено с връчване на препис от исковата
молба, в която включително се съдържат и изявления в тази насока.
Установената съдебна практика
(Решение
№ 23/07.07.2016г.
по т. дело № 3686/2014г. на ВКС, Iт.о. и др.) приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да
се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013г. по
тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на претенцията за
дължимост на сумата от 18 лева – такса разходи за събиране на вземането:
По твърдения в исковата молба,
при забава на плащането на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя
разходите за изпращане на електронни съобщения, провеждане на телефонни
разговори, изпращане на писма, покани и пр. за събиране на просроченото
вземане, като при дълготрайна забава се ангажира и дейността на служител, който
осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. Така начислената
такса противоречи на императивната норма, обективирана в разпоредбата на чл.
33, ал. 1 във вр. чл. 2 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът
има право само на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Начисляването на допълнителни такси за извънсъдебно събиране на
вземането на практика заобикаля посочената законова разпоредба, като разширява
отговорността на потребителя при допусната забава. Освен това посочените такси
са свързани с управлението на просрочения кредит и същите са недължими, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
При тези съображения предявения
иск за установява дължимостта на сумата от 18 лева – такса разходи следва да
бъде отхвърлен.
По отношение претенцията за
сумата от 832,56 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорна
задължение за периода 10.08.2017г.-19.04.2018г., съдът намира следното:
Посочената
чл.4 от договора
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за
неравноправна и недействителна както по арг. на
чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.3 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСТК на ВКС,е прието, че условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им
на парични или непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката,
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнението вреди. Освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като
настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за основателност на
възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на ВКС.
Доколкото в случая размерът на уговорената неустойката от 1000 лева, от която се
претендират 832,56 лева е
почти еквивалентен на заетата сума от 1250 лева,
тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от
това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият
в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 41,03%, нараства допълнително с размера на
неустойката по чл.4 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски,
тази неустойка по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца –
заемодател и поражда значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на
сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на
договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето
като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи
това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка. Така
изложеното съобразно решение постановено по в.т.дело № 1978/2018г. на ВОС, т.о.
по идентичен с настоящия казус.
При тези
съображения предявеният установителен иск за сумата от 832,56 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорна задължение за периода 10.08.2017г.-19.04.2018г.
се явява неоснователен, поради което
следва да бъде отхвърлен.
От
заключението на в.л. Д.П. по назначената от съда съдебно – счетоводна
експертиза, което се кредитира от съда, като обективно и компетентно дадено се
установи, че ответникът е заплатил общо по договорът за паричен заем сумата от 115,55
лева, които кредиторът е отнесъл за погасяване, като следва: за главница 54,88
лева за договорна лихва – 16,83 лева и за неустойка 43,82 лева. Последната
сума, съдът намира, че следва да бъде приспадната последователно при спазване
поредност, предвидена в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД, като бъде извършено
погасяване на задължението за договорна лихва. При тези мотиви от претендирания
размер на договорната лихва от 167,37 лева следва да бъдат приспаднати 43,82
лева, при което този иск следва да бъде уважен за сумата от 123,55 лева, като за разликата над този
размер до пълно предявения размер от 167,37 лева претенцията е неоснователна и
като такава подлежи на отхвърляне.
След
приспадане на осъщественото плащане от страна на ответника в размер на 54,88
лева, с което е погасено задължението за главница от общо 1250 лева, то за
дължимата разлика от 1195,12 лева
претенцията се явява основателна. Следва да бъде уважено искането, като бъде
присъдена и законна лихва върху главницата считано от депозиране на заявлението
в съда до окончателно изплащане на задължението.
Съобразно
уговорката в чл.8 от договора за паричен заем, при забава на плащане на някоя
от погасителните вноски, се дължи законна лихва върху забавената сума за всеки
ден забава. От заключението на в.л. П. съдът приема, че за периода
11.08.2017г.-31.05.2018г. размера на мораторната лихва за забава възлиза на 54,07 лева, поради което този иск
следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
С оглед изходът на спора в полза
на ищеца се дължат съдебно – деловодни разноски съразмерно уважената част на
предявените искове, като за заповедното производство се дължи сумата от 57,72 лева съставляващи разноски и
дължимо юрисконсултско възнаграждение. За исковото производство в полза на
ищеца се дължат разноски в размер на 553,03
лева и дължимо юрисконсултско възнаграждение, като за определяне на същото съдът взима за основа минимума от
100 лева посочен в НЗПП, на осн. чл. 78, ал.1 вр.
осн.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 и 26 НЗПП.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.А.А., ЕГН ********** с адрес ***
дължи н.А.З.С.Н.В.
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, офис –СГР. Л. Ет
*, ОФИС *сумата от 1 195.12 (хиляда сто деветдесет и пет лева и 12ст.) лева,
представляваща дължимата главница по Договор за паричен заем № 2992054/11.07.2017
г., сключен между С.А.А., като заемател и „И.А.М.“ АД, като заемодател,
което дружество от своя страна прехвърля вземането в полза н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и
Приложение №1/01.11.2017г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата от 123,55 (сто
двадесет и три лева и 55 ст.) лева представляваща
договорна лихва за периода 10.08.2017 г. до 19.04.2018 г., като отхвърля
предявеният иск в частта за
разликата над уважения размер от 123,55 лева до пълно предявеният размер от
167,37 лева,както и сумата 54.07 (петдесет и четири лева и седем ст.) лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 11.08.2017г. до
31.05.2018г., за които сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 4225/04.06.2018г.,
постановена по гр. дело № 8476/2018г. на ВРС, на осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД, по реда на чл.
422 ГПК.
отхвърля
предявените
искове от А.З.С.Н.В. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, офис –СГР. Л. Ет *, ОФИС *срещу С.А.А., ЕГН ********** с адрес *** за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи сумата от 18.00 (осемнадесет) лева, представляваща такса разходи за събиране на
вземането, както и за сумата от 832.56
(осемстотин тридесет и два лева и 56ст.) лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение за
периода 10.08.2017 г. до 19.04.2018г., за които сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 4225/04.06.2018г., постановена по гр. дело № 8476/2018г. на ВРС.
Осъжда С.А.А., ЕГН ********** с адрес *** да заплати н.А.З.С.Н.В. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, офис –СГР. Л. Ет *, ОФИС *сумата от 57,72 (петдесет и седем лева
и 72 ст.) лева
съставляващи разноски и дължимо юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, като и сумата от 553,03
(петстотин петдесет и три лева и 3 ст.) лева съдебно – деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в исковото
производство съразмерно уважената част на предявените искове, на осн. чл. 78,
ал.1
вр. осн.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 и 26 НЗПП.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :