№ 180
гр. Велико Търново , 19.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седми юли, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000188 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирана от М.С. Г. и К. Б. Б. въззивна жалба срещу
Решение № 38/ 18.02.2021 г. по Т.д. № 751/ 2020 г. по описа на ВТОС само в частта, с
която съдът е отхвърлил исковите им претенции срещу ЗД „Евроинс“ АД за лихва
върху присъдения им размер обезщетения за претърпени в резултат на ПТП на
25.07.2019 г. неимуществени вреди, считано от 01.08.2019 г. до 01.12.2019 г. за първата
жалбоподателка и от 01.08.2019 г. до 04.01.2020 г. – за втората. Счита решението в тази
му част за неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие с
материалния закон. Излагат подробни съображения защо за началния момент на
дължимост на лихвата е приложима разпоредбата на чл.429 ал.3 КЗ, а не чл.497 КЗ,
като се позовават на съдебна практика, че отговорността на застрахователя за забава за
периода от датата на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие е за
забавата на деликвента, а не за собствената му забава и след като лихвата не надхвърля
застрахователната сума, тя следва да се заплати. Счита, че лихвата е дължима от
изтичане на 7-дневения срок, в който деликвентът е бил длъжен да уведоми
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, т.е. от 01.08.2019 г. Молят
съдът да отмени решението в обжалваната му част и да присъди на всяка от тях лихва
върху главницата за сочения период. Процесуалният им представител претендира
1
присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗД „Евроинс“ АД е подал отговор на въззивната
жалба, в който заема становище за нейната неоснователност. Излага, че не е бил
уведомяван от застрахования деликвент за настъпването на ПТП и съдът правилно е
приел, че забавата му е след изтичане на тримесечния срок по чл.497 КЗ, тъй като
пострадалите лица не изпълнили дадените им указания да представят изискани им
допълнителни доказателства, включително да посочат банкова сметка. Моли
решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско
възнаграждение. Сочи и представя доказателства, че присъдените от
първоинстанционния съд обезщетения са изплатени от него на двете ищци.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира
следното:
Решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта за главниците на
дължимите от ЗД „Евроинс“ АД на двете ищци – жалбоподателки пред ВТАС –
застрахователни обезщетения, а именно: 30 000 лв. обезщетение за неимуществени
вреди и 309 лв. обезщетение за имуществени вреди на М.С. Г. и 5 000 лв. обезщетение
за неимуществени вреди на К. Б. Б.. Пред въззивния съд предметът на спора е сведен
само до началния момент, от който се дължи лихва за забава върху присъдените
обезщетения.
ВТОС е приел, че за началния момент приложение намира разпоредбата на
чл.497 ал.1 т.2 КЗ – с изтичането на тримесечен срок от предявяването на
застрахователната претенция от увредените лица предвид непредставянето от тях на
изискани им от застрахователя доказателства. Този извод на първоинстанционния съд е
правилен само по отношение на изпадането в забава на застрахователя спрямо
правоимащите лица за определяне и изплащане на застрахователно обезщетение, но
съдът не е съобразил, че той дължи на последните и обезщетение за забавата на
2
деликвента. На основание чл.429 ал.3 КЗ вр. чл.493 ал.1 т.5 КЗ и чл.429 ал.2 т.2 КЗ
застрахователят покрива дължимата на увредения лихва за забава на застрахования
деликвент, отговорността на който пряко обуславя отговорността на застрахователя.
Тази лихва е дължима не от датата на непозволеното увреждане, както предвижда
общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а считано от по-ранната от двете дати на
уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – от самия
застрахован или от пострадалия и само доколкото не надхвърля застрахователния
лимит. Отделно на основание чл.497 ал.1 КЗ застрахователят носи отговорност и за
собствената си забава да определи и изплати обезщетение, като такава се дължи от по-
ранната от двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на
всички доказателства, изискани съгласно чл.106 ал.3 КЗ, или изтичането на
определения в чл.496 ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно произнасяне
по претенцията на увреденото лице. В този смисъл са Решение № 167/ 30.01.2020 г. по
т.д. № 2273/ 2018 г. II т.о. на ВКС и Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018
г. I т.о. на ВКС. Разграничението има значение само при предявен от застрахователя
спрямо деликвента регресен иск, защото застрахователят не може с основание да
претендира от деликвента връщане на платеното на увреденото лице в резултат на
собствената му забава. За увредения разграничението е правноирелевантно. Отнесено
към казуса това означава, че за периода от 30.08.2019 г. до 01.12.2019 г. по отношение
на ищцата Г. и за периода от 03.10.2019 г. до 01.12.2019 г. по отношение на ищцата Б.
застрахователят дължи лихва за забава на деликвента, а от 01.12.2019 г. до
окончателното изплащане на обезщетението дължи лихва за собствената си забава.
Необосновано жалбоподателките считат, че лихва върху присъдените им обезщетения
следва да бъде начислена още от 01.08.2019 г. – от изтичането на предвидения в закона
7-дневен срок, в който деликвентът е бил длъжен да уведоми застрахователя за
настъпилото застрахователно събитие. Законовият текст е пределно ясен, че за да
дължи лихва, застрахователят следва да е уведомен за застрахователното събитие, като
това, кой ще го уведоми /застрахованият или увреденото лице/, има значение
единствено с оглед преценката на по-ранната от двете дати. В чл.430, където в ал.1 т.2
е предвидено задължение на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие в 7-дневен срок, не е предвидена санкция или някакви
последици, свързани с неизпълнението на това задължение. В случая ищците –
жалбоподателките – не са ангажирали доказателства, застрахователят да е бил
уведомен от застрахования преди датите, на които те са го сезирали със своите
претенции за изплащане на застрахователно обезщетение. Доказателствената тежест е
тяхна, тъй като те черпят права от този факт, отричан от застрахователя. С оглед
изложеното, постановеното от ВТАС решение следва да бъде отменено само в частта, с
която са отхвърлени предявените от Г. и Б. претенции за лихва за забава върху
присъдените им обезщетения за периода от 30.08.2019 г. до 01.12.2019 г. за първата и за
3
периода от 03.10.2019 г. до 01.12.2019 г. за втората. Жалбите срещу решението в частта
му, с която спрямо Г. искът за лихвата е отхвърлен за периода от 01.08. до 30.08.2019 г.
и в частта му, с която спрямо Б. искът за лихвата е отхвърлен за периода от01.08.д0
03.10.2019 г., са неоснователни и решението в тези му части като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода на спора във въззивното производство, на
застрахователя не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение. Съдът
намира, че не следва да присъжда и адвокатско възнаграждение на адв. П. К. на
основание чл.38 ал.2 ЗАдв. Видно от ангажираните от застрахователя доказателства, по
отношение на двете ищци не са налице предпоставките за осъществяване на безплатна
правна защита по чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. пред въззивния съд, тъй като преди приключване
на устните състезания по делото, близо месец преди датата на провеждане на
съдебното заседание, на същите са изплатени присъдените им с решението по
настоящото дело обезщетения и те не са материално затруднени лица, които имат
право на безплатна защита от адвокат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 38/ 18.02.2021 г. по Т.д. № 751/ 2020 г. по описа на ВТОС
в частта, с която съдът е отхвърлил предявените срещу ЗД „Евроинс“ АД иск на М.С.
Г. за лихва за забава върху присъдения й размер обезщетения за претърпени в резултат
на ПТП на 25.07.2019 г. неимуществени и имуществени вреди за периода от 30.08.2019
г. до 01.12.2019 г. и иск на К. Б. Б. за лихва за забава върху присъдения й размер
обезщетение за претърпени в резултат на ПТП на 25.07.2019 г. неимуществени вреди за
периода от 03.10.2019 г. до 01.12.2019 г., вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД да заплати на М.С. Г. лихва за забава върху
присъдения й размер обезщетения за претърпени в резултат на ПТП на 25.07.2019 г.
неимуществени и имуществени вреди – 30 309 лв. за периода от 30.08.2019 г. до
01.12.2019 г.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД да заплати на К. Б. Б. лихва за забава върху
присъдения й размер обезщетение за претърпени в резултат на ПТП на 25.07.2019 г.
неимуществени вреди – 5 000 лв. за периода от 03.10.2019 г. до 01.12.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5