Р Е Ш Е Н И Е
№……….../………01.2020г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията Атанасов, въззивно търговско дело №1644 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на М.Л.М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, действаща
чрез назначеният ѝ особен представител адв.А.Г., с адрес: ***, против
Решение №3495 от 29.07.2019г. по гр.д.№15031/2018г. на Районен съд Варна, в
частта, с която е уважен предявения от “Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15,
ет.6, представлявано от Л К Д, действаща чрез юрк.Т.К.,
против жалбоподателката, иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че
въззивницата дължи на въззиваемия вземания по договор Договор за потребителски
кредит с №*********, сключен между нея и “Провидент Файненшъл България“ ООД,
които са прехвърлени на ищеца с Договор за прехвърляне на вземания от
28.07.2016г., както следва: сумата от 276.33лв., представляваща главница по
договора за кредит; сумата от 1.58лв., представляваща договорна лихва върху
главницата за периода 03.11.2015-18.11.2015г.; сумата от 17.18лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода
03.11.2015-31.05.2018г. и сумата от 8.44лв., представляваща сбор от такси по
договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда-25.06.2018г. до
окончателното ѝ изплащане, за които суми по ч.гр.д.№9955/2018г. по описа
на РС Варна е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна е неправилно и необосновано. Поддържа се, че
неправилно съдът е приел, че е налице цесионен договор, без да съобрази
неговата нищожност, поради липса на предмет. Поддържа се, че съдържанието на
въпросният договор, не позволява да идентифицират кое вземане се прехвърля, по
кой договор и срещу кой длъжник. Поддържа се още, че съдът не е съобразил и
обстоятелството, че съществена част от договора е напълно нечетлива. На
следващо място се сочи, че назначеното по делото вещо лице е изложило, че не му
е посочен срока, за който се иска изчисляване на остатъчното задължение, което
потвърждава тезата, че ищецът не е в състояние да установи вземането си в
рамките на това производство. С оглед изложеното, се моли за отмяна атакуваната
част от решението.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се
поддържа становище за нейната неоснователност. Оспорват се доводите на
въззивника за нищожност на договора за цесия. Поддържа се, че част от
съдържанието на процесния договор за цесия е умишлено заличено, тъй като
въпросните клаузи на договора съдържат финансови данни, които представляват
търговска тайна и разпространяването им може в съществена степен да засегне
правата и законните интереси на цесионера и на трето за производството лице,
каквото е цедентът. Поддържа се, че въпросните клаузи не рефлектират върху
действителността на сключения договор за цесия, тъй като от съдържанието му е
ясно, че същият е възмезден, единствено не е видно какъв е размерът на цената,
която следва да плати цесионерът. Сочи се, че цедентът е представил Уведомление
по чл.99 от ЗЗД, което съгласно чл.4, ал.3 от договора за цесия, се издава едва
след заплащане на цената. Сочи се, че е представено Приложение №1 към договора
за цесия, в което подробно са индивидуализирани прехвърлените вземания.
Оспорват се доводите на жалбоподателя относно заявеното от в.л. по ССч.Е, като се
поддържа, че ответникът е могъл да допълни задачите на експертизата, в случай,
че счита заключението ѝ за непълно. В заключение се поддържа, че в
кориците на делото са налице достатъчно данни относно периодите, за които ищеца
претендира вземането си. Моли се за потвърждаване на атакуваното решение и за
присъждане на разноски.
В съдебно заседание
назначеният особен представител на въззивницата, поддържа подадената въззивна
жалба и моли за нейното уважаване.
Въззиваемата страна,
чрез писмена молба подадена от пълномощникът ѝ, оспорва жалбата, моли за
потвърждаване на атакуваната част от първоинстанционното решение и за присъждане
на разноски.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79 от ЗЗД, и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че М.Л.М. дължи на “Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, както следва: -сумата от 276.33лв., представляваща главница
по Договор за потребителски кредит с №*********, сключен между ответницата и
“Провидент Файненшъл България“ ООД; -сумата от 34.47лв., представляваща
договорна лихва върху главницата за периода от 03.11.2015г. до 18.11.2015г.;
-сумата от 17.18лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.11.2015г.
до 31.05.2018г. и -сумата 123.06лв., представляваща такси по кредита за периода
от 03.11.2015г. до 18.11.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на
задължението, за които суми по ч.гр.д.№9955/2018г. по описа на РС Варна е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
В исковата молба се
твърди, че на 12.10.2015г. между “Провидент Файненшъл България“ ООД и
ответницата, е сключен Договор за потребителски кредит с №*********, с предмет
паричен заем в размер на 300лв., който втората се задължил да върне, ведно с
дължимите лихви и такси. Сочи се, че с подписване на договора
кредитополучателката декларирала получаването на заемната сума. Сочи се, че
срока за погасяване на задължението е 45 седмици, чрез вноски включващи
главница, договорна лихва в размер на 40.98лв. и такси за услуги по кредита в
размер на 189.84лв. Твърди се, че считано от 03.11.2015г. ответницата е
преустановила погасяването на кредита, както и че крайният срок за изпълнение е
настъпил на 18.11.2015г. Сочи се, че на 28.07.2016г. между кредитора и ищеца, е
сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на който вземането от
ответницата, е прехвърлено на втория. Поддържа се, че уведомлението за
извършената цесия, следва да се счита за връчено на длъжника с получаване на препис
от исковата молба от ответницата.
С постъпилият в
срока по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба от особеният представител на
ответницата, се поддържа становище за недопустимост на предявеният иск, поради
липса на материалноправна легитимация на ищеца. Поддържа се, че цесионният
договор е нищожен, поради липса на предмет, тъй като от неговото съдържание не
става ясно кое вземане се прехвърля, по кой договор и срещу кой длъжник.
Поддържа се още, че уведомлението за извършената цесия, не е породило ефект
предвид пороците на договора за прехвърляне на вземането.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2
от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В случая оплакванията на
въззивника, съставляват оспорване на изводите на районния съд за действителност
на процесният договор за цесия. Така направените оспорвания не съставляват
новонаведени възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат
разгледани по същество.
По делото не е
налице спор и от приетия препис от Договор за потребителски кредит №*********
от 12.10.2015г., е видно, че на посочената дата между ответницата и “Провидент
Файненшъл България“ ООД, е сключен договор, по силата на който на първата е
предоставена в заем сумата от 300лв., срещу задължение да я върне, чрез 45
седмични вноски от по 11.80лв., включващи и задължения за такса за оценка на
досие в размер на 15лв., възнаградителна лихва в размер на 40.98лв. и такса за
услуга “кредит у дома“ в размер на 174.84лв. Видно е още, че размера на
възнаградителната лихва е 26.73 %, а този на ГПР 49 %, както и че с полагането
на подпис върху договора от кредитополучателката, същата е декларирала
получаването на заеманата сума.
Установява се от
представеният по делото заверен препис от Договор за прехвърляне на вземания от
28.07.2016г., ведно с Приложение №1-Списък на длъжниците и вземанията, че
“Провидент файненшъл България“ ООД, е прехвърлило на ищеца вземането си от
ответницата, произтичащо от процесният договор за кредит.
По делото са
представени заверени преписи от Уведомление за извършено прехвърляне на
вземания, ведно с нот.заверено Пълномощно от 08.06.2016г., с което кредитора
“Провидент Файненшъл България“ ООД, чрез ищеца, е отправил волеизявление до ответницата,
че е прехвърлил на втория вземанията си по процесният договор за кредит, като
няма доказателства същото да е доведено до знанието на адресата.
Според заключението Съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно и добросъвестно изготвено, и
неоспорено от страните,
ответницата е погасила четири вноски по договора за кредит, в които са включени
задължения за главница, договорна лихва и такси. Последното плащане е извършено
на 08.11.2015г., като с него са погасени 5.97лв.-главница, 1.61лв.-договорна
лихва и такси по договора. Към 28.07.2016г. непогасени са: 276.33лв.-главница,
34.47лв.-договорна лихва за периода от 09.11.2016г. до 11.07.2016г. и
123.06лв.- такси за периода от 16.11.2015г. до 06.06.2016г. За периода от
03.11.2015г. до 18.11.2015г. непогасена договорна лихва е в размер на 1.58лв. и
за периода от 28.07.2016г. до 25.06.2018г. законната лихва върху главницата от
276.33лв. е в размер на 53.57лв.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира следното:
Предвид правилата
за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета на предявените
претенции, ищеца следва да установи, че между ответницата и неговият
праводател, е сключен договор за кредит, съдържащи твърдените права и
задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения и т.н./, в това
число и предаване на заемната сума от кредитора на кредитополучателят. Следва
да установи, че е носител на вземанията по договора за кредит, който са му
надлежно прехвърлени от кредитора, чрез договор за цесия, за което е уведомен
длъжника. На последно място ищеца следва да установи размера на претенции за
главница, лихви и такси. Ответникът, следва да установи правоизключващите си
възражения за недействителност на процесния договор за цесия или че е изправна
страна, т.е. че е налице погасяване на задължението.
Както се изложи
по-горе сключването на процесният договор за кредит и получаването на сумата
предмет на същия, както и наличието на непогасени задължения в претендираните
размери, не се оспорва от ответницата, която на първо място възразява за
неоснователност на иска, с твърдения за недължимост към ищеца, с оглед
нищожността на договора за цесия, сключен между стария кредитор и ищеца на
28.07.2016г., поради липса на предмет. Съгласно чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД договорите,
които имат невъзможен /липсва/ предмет, са нищожни. Невъзможният предмет
представлява невъзможен резултат, тъй като е невъзможно онова, към което
страните са насочили усилията си. Съдържанието на предмета се определя от
волеизявленията на страните, като същото не е елемент от фактическия състав на
сделката, но при липса на предмет фактическият ѝ състав остава незавършен.
В разглежданият казус предмета на процесният договор за цесия, е описан в
раздел II от същия, а именно възмездно прехвърляне в полза на ищеца на вземания
на “Провидент Файненшъл България“ ООД от трети лица, като конкретните вземания
подлежат на индивидуализация с Приложение №1, съставляващо неразделна част от
договора. Така описаният предмет на договора не попада в хипотезата на
горепосочената правна норма, доколкото целеният с него резултат е напълно възможен,
поради което сделката не е нищожна. Тук е мястото да се посочи, че липсата
/заличаването/ на част от съдържанието на договора, не води до неговата
недействителност, а до компрометиране на доказателствената му стойност, каквото
обаче в случая не е налице. Действително част от съдържанието на договора е
заличено, но това не препятства установяване на предмета на договора, който
както вече се посочи е ясен, а от представеното по делото Приложение №1-Списък
на длъжниците и вземанията, еднозначно се установява, че “Провидент файненшъл
България“ ООД, е прехвърлило на ищеца вземането си от ответницата, произтичащо
от процесния договор за кредит.
С оглед
гореизложеното неоснователно се явява и следващото възражение на ответницата за
липса на индивидуализация, кое вземане, по кой договор и срещу кой длъжник, се
прехвърля договора за цесия.
Неоснователно е и
възражението на ответницата, че не е завършен фактическия състав по прехвърляне
на вземането от стария на новия кредитор, тъй като уведомлението за извършената
цесия, не е породило ефект, предвид пороците на договора за прехвърляне на
вземането. На първо място следва да се има в предвид, длъжникът може да
възразява успешно за непротивопоставимост на договора за цесия, поради липса на
уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомлението /така в Определение №987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г. на ВКС,
IV г.о./, като такива трънения не са изложени в настоящия процес. На следващо
място за пълнота следва да се има в предвид, че съобразно избраният процесуален
ред за предявяване на претенциите, а имено чрез иницииране на заповедно
производство за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и съобразно т.9 от ТР №4 от
18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, в производството по установяване на съществуването
на вземане по издадена заповед за изпълнение, приложение намира нормата на
чл.235, ал.3 от ГПК, респективно следва да бъдат съобразени фактите, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед, до момента на приключване
на съдебното дирене в исковия процес. В този смисъл с обективираното, както в исковата молба, така и в приложеното към
нея уведомление, волеизявление на стария кредитор, чрез пълномощник, до
длъжника-ответницата за прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит
в полза на ищеца, с Договор за цесия от 28.07.2016г., е осъществен фактическият
състав на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Съобразно приложимата по аналогия към
разглеждания казус съдебна практика обективирана в Решение №198 от 18.01.2019г.
по т.д.№193 по описа за 2018г. на ВКС, I т.о., в хипотезата на претенции за
вземания по договор за кредит, връчването на искова молба с горепосоченото
съдържание, на особеният представител, представлява надлежно уведомяване на
длъжника-ответник. В случая връчването, е извършено на 02.01.2019г., от който
момент уведомяването на
длъжника за извършената цесия, е произвело трансформиращият си ефект, досежно
новият кредитор.
В заключение
съставът на въззивният съд приема, че претенцията за установяване на
съществуването на вземанията по процесния договор за кредит, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, се явява
основателна в уважените от първоинстанционният съд размери. Ето защо и като е
достигнал до същия краен извод районният съд, е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено в атакуваната му част.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, и в съответствие с направеното искане, в полза на ищеца, следва да се присъдят деловодни разноски, които възлизат общо на 450лв., от които 300лв. за внесен депозит за възнаграждение на особен представител и 150лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка с факта,
че въззивната жалба, е подадена от особен представител, респективно че не е
внесена дължимата ДТ за въззивното производството и на основание чл.78, ал.6 от ГПК жалбоподателката-ответница, следва да бъде осъдена да плати държавна такса,
чиито размер възлиза на 100лв. На основание чл.405, ал.5 от ГПК във вр. с чл.11
от ТДТКССГПК ответницата, следва да бъде осъдена да заплати и 5лв. за служебно
издаване на изпълнителен лист.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№3495 от 29.07.2019г. по
гр.д.№15031 по описа за 2018г. на Районен съд Варна, в обжалвана му част.
ОСЪЖДА М.Л.М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати на “Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15,
ет.6, представлявано от Л К Д, сумата от 450лв., представляваща
деловодни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА М.Л.М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметката на Окръжен
съд Варна, сумата от 100лв.,
представляваща дължимата държавна такса за въззивното производството и сумата от 5лв. за служебно издаване
на ИЛ.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.