№ 319
гр. Варна, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20223100500085 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба
вх.№291081/22.12.2020г. от С. С. СТ. ЕГН ********** ***, срещу решение
№261355/23.11.2020г., постановено по гр.д. № 3913/2019 г. на ВРС, в частта,
с която е прието за установено, че въззивникът дължи на „Водоснабдяване и
канализация – Варна” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, Район „Приморски”, ул. „Прилеп” № 33,
представлявано от Управителя В.Д.В., сумата от 364.24лв., представляваща
главница за ползвани и незаплатени В и К услуги за периода от 28.03.2018г.
до 30.10.2018г. на адрес ***, с абонатен номер 1164583, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 04.12.2018., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №9125/05.12.2018г.
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС, на основание чл.422 от
ГПК, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.
В жалбата се излагат доводи за недопустимост на обжалваното решение
като постановено на непредявено основание на иска, а по същество за
неговата неправилност и необоснованост. Поддържа се, че искът е основан на
твърдения за реална консумация, а не за служебни начисления поради отказан
достъп, по каквото основание се е произнесъл съдът, без да е бил изрично
сезиран. Съдът е основал решението на неравноправна клауза от ОУ без
1
самият ищец да се е позовал на нея, вместо служебно да констатира нейната
нищожност. Липсва произнасяне по твърдението, че ищецът е бил уведомен,
че имотът не се обитава целогодишно и въпреки това не е извършвал
отчитането в съответствие с чл.24, ал.3 от ОУ (веднъж годишно), а е
начислявал служебна консумация. Не са разгледани и възраженията на
ответника за погасяване на претенцията за главница и разноски чрез плащане
и за водените преговори за дължимата лихва. Съдът не е съобразил, че в
нарушение на чл.76, ал.1 от ЗЗД извършените в хода на процеса плащания са
отнесени от ищеца за погасяване на задължения за разноски и лихви, въпреки
че длъжникът изрично е заявил, че погасява главници, при това без да се
спази поредността по чл.76, ал.2 от ЗЗД, тъй като счетоводното погасяване е
частично. Съдът не се е произнесъл по възражението на ответника за
кредиторова забава, изразяваща се в неоказано съдействие за преизчисляване
на лихвите върху главниците след приспадане на извършените плащания и
неоправдано неприемане на предложеното от длъжника изпълнение на
задължението за лихва след уточняването му по размер. В обобщение
поддържа, че претендираните суми са недължими на твърдяното от ищеца
основание, а отделно от това са погасени чрез плащане в хода на процеса.
Предвид наличието на плащане на главницата, признание на обезщетението за
забава и кредиторовата забава, длъжникът следва да се освободи от законна
лихва и разноски по делото. Позовава се на допуснати от съда процесуални
нарушения при изготвяне на доклада, разпределение на доказателствената
тежест, по хода на делото и във връзка с процеса на доказване.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Счита за недоказано твърдението на
ответника, че многократно е уведомявал служители на ВиК оператора за
трайното си отсъствие от страната, като се позовава на съставените на
основание чл.35 от Наредба 4/2004г. на МРРБ констативни протоколи за
отказан достъп. В случай на отсъствие потребителят е длъжен да уточни с
ВиК оператора извършване на отчитането в удобно време в срок не по-дълъг
от една година от последното отчитане на основание чл. 24, ал.3 от ОУ.
Оспорва твърдението, че дружеството е преразпределило платените суми по
своя преценка и без законово основание. С оглед липсата на посочен начален
период на задължението в платежното нареждане за сумата от 1902.10 лева, а
само датата 30.10.2018г., операторът е приложил разпоредбата на чл.76 ЗЗД,
респ. на чл.37 от ОУ.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова молба на
„Водоснабдяване и Канализация - Варна” ООД за приемане на установено, че
С. С. СТ. ЕГН ********** дължи следните суми, за които е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС и след извършено в исковото
производство частично оттегляне на исковете: 364.24 лева, представляваща
2
незаплатена цена за ползвани ВиК услуги за периода от 28.03.2018г. до
30.10.2018г. на адрес ***, с абонатен номер 1164583, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 04.12.2018. и 7.60 лева,
представляваща сбор от обезщетенията за забава за заплащане на горното
задължение, начислени за периода от 27.05.2018г. – 04.12.2018г., на
основание чл.422 от ГПК, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че e предоставял ВиК услуги в имота на ответника,
които последният не е заплащал в сроковете предвидени в ОУ за
предоставянето на ВиК услуги. Неизпълнението на задълженията на
ответника е мотивирало ищеца да пристъпи към принудителното им
събиране, като за целта се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, с което обосновава
правния си интерес от търсената защита.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира писмен отговор, в който
оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че в имота не са
потребявани услуги от ищеца в претендирания обем. Излага, че имотът не се
обитава целогодишно, тъй като ответницата и семейството й живее постоянно
в чужбина, поради което отчитането на водомера следва да се извършва
веднъж годишно при условията на чл.24, ал.3 от ОУ. Релевира възражение за
погасяване чрез плащане на вземанията за главница за периода 04.12.2015г. –
30.10.2018г. в размер на 1897.31 лева. По отношение дължимостта на законни
лихви се поддържа отказано кредиторово съдействие да преизчисли размера
им при съобразяване на погасителната давност и датата на извършеното
пълно погасяване на главницата, въпреки заявената от ответника готовност за
заплащането им. Поддържа се, че ответникът е заплатил и ½ част от
разноските в заповедното производство разноски в размер на 41.98 лева.
Релевира се възражение за погасяване по давност на вземанията преди
04.12.2015г.
С молба от 09.09.2018г. ищецът е оттеглил частично предявените
искове с оглед обективираното в отговора възражение за давност и поради
постъпило на 29.07.2019г. частично плащане на задълженията по фактури от
18.12.2015г. до 28.03.2018г.
С влязло в сила на 17.03.2020г. определение №11868/12.09.2019г.,
поправено с определение №16888/18.12.2019г., производството пред ВРС е
прекратено на основание чл.233 от ГПК за разликата над 364.24 лева до
първоначално предявения размер от 3327.37 лева, а именно за сумата от
2963.13 лева, представляваща главница за периода 28.03.2013г. – 26.11.2015г.
и заплатени главници за периода 18.12.2015г. – 28.03.2018г. и за разликата
над 7.60 лева до първоначално претендираните 870.75 лева, представляваща
лихва за забава върху тази главница за периода 30.05.2013г. – 27.11.2018г.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа страна следното:
3
От представената по делото справка от Служба по вписванията
гр.Варна по партидата на С. С. СТ., се установява, че ответницата е
собственик на поземлен имот с построени в него едноетажна сграда и гараж,
находящи се в ***, считано от 19.08.2005г., въз основа на договор за покупко-
продажба.
По делото е приобщен карнетен лист на абонат № 1164583, за имот с
адрес ***, в който като потребител е вписана С. С. СТ., видно от който за
периода м.01.2015г. – 30.08.2018г. на абоната е начислявана служебна
консумация от 20 куб.м. вода месечно. В карнета липсва подпис за
потребител.
Приети са като доказателства по делото Констативни протоколи от
10.05.2017г. и от 30.07.2018г., удостоверяващи, че абонатът не осигурява
достъп до СТИ за неговото отчитане и подмяна, поради което ще се
начислява служебна консумация на вода. Констативните протоколи са
подписани от двама служители на ВиК оператора.
Представено е и уведомително писмо от 19.07.2019г., че поради изтекла
валидност на метрологична проверка, следва да бъде предоставен достъп до
имота за подмяна на СТИ по възможност с модул за дистанционен отчет.
Уведомителното писмо е подписано от служител на ВиК оператора и от
представител на потребителя. Липсват данни за оказано от потребителя
съдействие в тази насока, което възпрепятства ползването при формиране на
изводите на съда на реалните показания на водомера засечените преди
подмяната му.
Видно от представените по делото 2 бр. вносни бележки от 29.07.2019г.
вносителят А.И.Ч. е заплатил в полза на ищеца сумата от 1897.31 лева с
посочено основание „главница ф-ри п-д 30.10.2018, абн. 1164583 С. С. СТ.” и
сумата от 41.98 лева с основание „разноски една втора по ч.гр.д.18335/2018г.
ВРС, 30 състав“.
От заключението на изслушаната в първата инстанция съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че титуляр на партидата на частен
абонат 1164583 е С. С. СТ.. С вносни бележки от 29.07.2019г. са заплатени
общо 1939.29 лева. С платената сума от 1897.31 лева е погасена главница в
размер на 1539.81 лева по фактури, издадени за периода 18.12.2015г.-
27.04.2018г. и начислената по тях лихва към датата на плащането в размер на
357.50 лева. Сумата по втората вноска бележка от 41.98 лева е отнесена за
погасяване на ½ от начислено на 06.12.2018г. вземане за разноски с общ
размер 83.96 лева. Остатъчният размер на задълженията по процесния
абонатен номер възлиза на 364.32 лева главница по фактури издадени в
периода 27.04.2018г. – 30.10.2018г. и 7.85 лева законна лихва върху тях към
27.11.2018г.
Представени са извлечения от проведена между страните през
м.07.2019г. електронна кореспонденция във връзка с евентуалното постигане
на съдебна спогодба, съдържаща изразена от името на ответницата готовност
4
да изплати изцяло и веднага сумите по бъдещата спогодба, но при
предложените от нея параметри, а именно след опрощаване на лихвата.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда. Искът е предявен по реда на чл.415 от
ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от
уведомяването му за връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК,
поради което се явява процесуално допустим. Диспозитивът на съдебното
решение кореспондира на въведения с исковата молба предмет на иска и на
вида на търсената защита. Разгледаният иск е идентичен с предявения, тъй
като е налице произнасяне по съществуването на спорното материално право,
индивидуализирано по основание и размер в процесните фактури. Дали се
касае за реален отчет или служебна консумация е въпрос по правилното
отчитане и начисляване на сумите, поради което е от значение единствено за
основателността на иска. Прилагането на една или друга договорна
процедура за отчитане не е елемент от фактическото основание на иска,
поради което не би могло да приеме, че е налице произнасяне по непредявен
иск, както се поддържа в жалбата. Поради изложеното и доколкото е
постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки за надлежното упражняване правото на иск,
обжалваното решение се явява допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в
хипотезите на нарушение на императивна правна норма. В случая
оплакванията се свеждат до правилността на процедурата по отчитане,
наличието на неравноправни клаузи в ОУ, приложението на чл.76 от ЗЗД и на
последиците от кредиторова забава.
Съгласно разпределението на доказателствената тежест в процеса,
предвидено в разпоредбата на чл. 154 ГПК, в конкретния случай по
предявения положителен установителен иск, в тежест на ищцовото дружество
– въззиваем в настоящото производство, е да докаже наличието на валидна
облигационна връзка между него и ответника, количеството доставени ВиК
услуги и тяхната стойност. При безспорната установеност на тези факти за
ответника – въззивник в настоящото производство, възниква тежест да
докаже фактите, които погасяват вземането.
5
Фактът, че процесният имот е водоснабден и присъединен към
канализационната мрежа на града, не е спорен между страните. С
присъединяването на процесния имот към водопреносната и канализационна
мрежи, е възникнала валидна облигационна връзка по доставка на ВиК услуги
с неговия собственик. По делото е безспорно, че ответникът е собственик на
процесния обект на потребление, считано от 19.08.2005г., поради което от
този момент по силата на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗРВКУ, чл. 3 от Наредба № 4 от
14.09.2004 г. и чл. 2, ал. 1 от ОУ на ВиК-Варна, същият има качеството на
потребител на ВиК услуги.
Съобразно разпоредбата на чл.11, ал.7 от ЗРВКУ одобрените от ДКЕВР
Общи условия на договорите за предоставяне на В и К услуги стават част от
договорните отношения между страните ”ex lege” в едномесечен срок от
публикуването им. С оглед ноторно и служебно известния факт на
публикуване на общите условия, следва да се приеме, че същите са влезли в
сила по отношение на всички потребители на вода и ВиК услуги,
включително спрямо въззивника.
В рамките на дължимата служебна проверка за неравноправни клаузи
съдът не констатира противоречащи на принципа на добросъвестност клаузи
на ОУ, които да са уговорени във вреда на потребителя, поради което
съдържащите се в жалбата възражения се явяват неоснователни, още повече,
че същите имат бланкетен характер, без да са посочени конкретните клаузи,
които се оспорват като нищожни и без да уточнено по какъв начин
рефлектират неблагоприятно в правната сфера на ответника. Следва да се
посочи също, че в голямата си част относимите клаузи на ОУ възпроизвеждат
дословно законовата уредба в Наредба № 4 от 14.09.2004 г., което обуславя
тяхната валидност.
Съгласно чл. 23 ал. 4 от Общите условия отчитането на водомерите се
извършва в присъствието на потребителя или на негов представител, като при
неосигурен достъп, отчетът се подписва от свидетел, който може да бъде и
длъжностно лице на ВиК оператора. Съгласно чл.24, ал.1 от Общите условия,
потребителят е длъжен да осигурява свободен достъп на оператора за
извършване на отчети на индивидуалните водомери. По силата на ал.3, при
невъзможност за отчитане на водомерите поради отсъствие на потребителя,
или негов представител, потребителят е длъжен да уточни с ВиК оператора
извършване на отчитането в удобно време в срок не по-дълъг от една година
от последното отчитане. Следователно простото оспорване на начислената
служебна консумация в карнета не е достатъчно за опровергаване на
доказателствената му стойност, при липса на данни за инициирана процедура
по чл. 24, ал.3 от ОУ, за което задължение има потребителят. По делото не са
ангажирани единствено допустимите съгласно чл.67, ал.1 от ОУ, чл.5, т. 13 от
ОУ и чл.42 ОУ писмени доказателства за уведомяване на ВиК оператора за
целогодишно местоживеене на абоната в чужбина, но дори това
обстоятелство да бе доказано, не изключва предоставянето на ползването на
трето лице и не е равнозначно на искане за определяне на точен ден за реален
6
отчет. Подобно искане е обективирано едва с подаване на отговора на
исковата молба, т.е. проявено е бездействие от ответника за период от най-
малко четири години.
Съобразно ал.4 на чл.24 от ОУ, при отказ на потребителя да осигури
достъп и при неосигуряване на достъп повече от една година, длъжностното
лице съставя протокол, който се подписва от него и от поне един свидетел,
който може да бъде и длъжностно лице на ВиК оператора. След съставяне на
протокола, ВиК операторът изчислява изразходваното количество питейна
вода по реда на чл. 49 от ОУ. Посочените клаузи възпроизвеждат
съдържащата се в чл. 35 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. нормативна
регламентация. В случая липсата на оказано от потребителя дължимо
съдействие за период по-дълъг от една година е удостоверена по надлежния
ред с представените по делото констативни протоколи от 10.05.2017г. и от
30.07.2018г., изготвени съобразно предвидената в общите условия форма,
поради което процедурата по чл.24, ал.4 от ОУ следва да се приеме за
спазена. В хипотезите на отказано от потребителя съдействие,
невъзможността да бъде отчетено с точност количеството потребени ВиК
услуги налага да бъде начислена служебна консумация, определена съобразно
предвидените в общите условия и Наредба № 4 от 14.09.2004 г. методики.
Съгласно чл.35, ал.6 от Наредбата при отказ на потребителя да осигури
достъп на длъжностното лице на оператора за отчитане на показанията на
водомера разходът на вода се изчислява по пропускателната способност на
водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при
непрекъснато изтичане на водата със скорост 1,0 m/s, за периода до предишен
отчет по алинея 1. С оглед събраните доказателства за неоказано от страна на
абоната дължимо съдействие, са налице всички основания потребеното
количество ВиК услуги да бъде определено съобразно предвидената в
цитираната норма фикция. Пред първата инстанция не е повдиган спор за
приложимия алгоритъм за определяне на фингираното количество ВиК
услуги, а направените за първи път с въззивната жалба възражения в тази
насока са преклудирани.
Следва да се има предвид също така, че извършеното в хода на процеса
плащане и представените проекти за спогодба имат значението на
извънсъдебно признание на ответника за дължимост на процесните вземания
по основание и размер.
С оглед изложеното съдът намира за доказано, че всички фактурирани
количества ВиК услуги за процесния период от 28.03.2018г. до 30.10.2018г.
на обща стойност 364.24 лева са начислени законосъобразно.
По следващия спорен между страните въпрос относно прилагането на
чл.76 от ЗЗД съставът на ВОС намира, че извършеното в хода на процеса
плащане правилно е отнесено от кредитора за погасяване на по-старите по
смисъла на чл.76, ал.1 от ЗЗД главни задължения в поредността по чл.76, ал.2
от ЗЗД. При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на
7
задълженията и ако са налице условията по чл.76, ал.1 ЗЗД, изборът на
длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява, обвързва
кредитора. Условието за прилагане на чл.76, ал.1 ЗЗД е да съществуват
няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено
по основание и размер. Правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД е уредено в полза на
длъжника. При предложено от длъжника изпълнение със забава на
лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и
главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но
този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така
предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма
интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по реда на
чл.76, ал.2 ЗЗД. Това е така, тъй като правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД отчита
интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница
да продължи да се олихвява. Налага се изводът, че в разглеждания случай
изборът на длъжника да погаси първо главниците, не обвързва кредитора,
поради което начинът, по който плащането е отнесено за погасяване на най-
старите главници и дължимите върху тях лихви е законосъобразно, тъй като е
съобразено с постановките на ТР от 27.03.20019г. по т.д.3/2017г. на ОСГТК на
ВКС.
Видно от ССЕ след прихващане на изпълнението в посочената
поредност, неизплатеният остатък от дълга съответства на претендираните
размери и периоди, поради което предявеният иск се явява доказан по
основание и размер.
Възражението за давност не се поддържа в настоящата инстанция, а и
процесните вземания попадат извън рамките на изтеклата давност.
Забавата на кредитора не освобождава длъжника от задължението по
договора, а единствено от последиците на собствената му забава, т.е.
главницата е дължима дори при неоказано от кредитора съдействие. В случая
не е налице основание за изключване и на отговорността за забава, тъй като с
поведението си кредиторът не е възпрепятствал изпълнението. В
електронната база на ВиК оператора се съдържа подробна разбивка на
задълженията за главници и лихви по фактури, както и данни за онази част от
задълженията, които са погасени с извършените плащания. По този начин на
длъжника е оказано необходимото за изпълнението съдействие, тъй като при
справка същият е бил в състояние да се информира за размера на дълга по
пера, включително в частта относно законната лихва за процесния период. Не
е налице и отказ на кредитора да получи предложено надлежно изпълнение,
тъй като видно от проведената кореспонденция готовността на ответника за
плащане е изразена под условие, че задължението за лихви бъде опростено.
С оглед изложеното и предвид правоувеличаващия ефект на исковата
молба ответникът дължи и законната лихва върху съдебно признатото
вземане, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК – 04.12.2018 г., от когато се счита предявен
8
искът на основание чл.422 от ГПК, до окончателното му изплащане.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание
чл.422 от ГПК, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадение в крайните изводи на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
По отговорността за разноски по въззивната жалба:
Поради неплащане в срок на задълженията за главници и лихви,
ответникът е станал причина за предявяване на иска, поради което
независимо от извършеното конклудентно признание на главниците и
изрично на лихвите, не са налице основанията на чл.78, ал.2 от ГПК за
освобождаването му от отговорност за разноски.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски
в размер на 50 лева, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение.
По частната жалба:
Постъпила е частна жалба от С. С. СТ. срещу Определение
№271198/01.04.2021г., с което е отхвърлено инкорпорираното във въззивна
жалба вх.№291081/22.12.2020г. искане на жалбоподателката за изменение на
Решение №261355/23.11.2020г., постановено по гр. дело №3913/ 2019г. на
ВРС в частта за присъдените в полза на ищеца разноски.
Жалбоподателката твърди, че не е подавала искане по чл.248 от ГПК,
поради което произнасянето на съда е недопустимо. В условията на
евентуалност се твърди неправилност и необоснованост на определението.
В предоставения срок не е постъпил отговор от ответника по частната
жалба.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен
интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е частично основателна, като
съображенията за това са следните:
Производството по чл.248 от ГПК е образувано по обектвирано във
въззивна жалба вх.№29108/22.12.2020г. от ответника С. С. СТ. ЕГН
********** искане за изменение на Решение №261355/23.11.2020г.,
постановено по гр. дело №3913/2019г. на ВРС, в частта за разноските. На
стр.5 от жалбата се съдържат подробно развити многобройни възражения за
недължимост на разноски за заповедното производство в размер на 91.98 лева
и за първа инстанция в размер на 99.13 лева, поради забава на кредитора,
поради извършеното от ответника и признато от ищеца плащане на разноски
в размер на 41.98 лева и поради обезсилване на заповедта за изпълнения за
голяма част от задълженията.
9
Очевидно е, че релевираните оплаквания сочат на пороци при
разпределение на отговорността за разноски, а не на искане за ревизиране на
решението в частта за разноските в зависимост от изхода от въззивното
обжалване. Това налага твърдяните пороци на решението в частта за
разноските да бъдат разгледани по реда на чл.248 от ГПК, за да подлежат на
самостоятелно обжалване, тъй като в противен случай въззивният съд би бил
обвързан от посочените в решението размери като изходна величина.
Ето защо независимо, че не е адресирано до компетентния съд и в
надлежната форма – със самостоятелна писмена молба с препис за другата
страна, обективираното във въззивната жалба искане се квалифицира като
такова по чл.248 от ГПК, поради което произнасянето по него не е
недопустимо, както поддържа жалбоподателят.
В срока по чл.248, ал.2 ГПК не е постъпил отговор от ищеца.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е
процесуално допустима. Същата е депозирана от легитимирана страна с
правен интерес и в срока по чл.248, ал.1 от ГПК.
Разгледана по същество същата се явява частично основателна.
Сторените от ищеца в производството разноски възлизат на 100.84 лева
за заповедното производство и 449.13 лева за първа инстанция, изразяващи се
в заплатена държавна такса, ю.к. възнаграждение и депозит за ССЕ. При
произнасянето по разноските следва да се вземат като база началните размери
на исковете, преди частичното им оттегляне. На база начален размер на иска
от 4108.12 лева и уважен 371,84 лева, в полза на ищеца се следват разноски в
размер на 8.93 лева за заповедното производство и 39.78 лева за първа
инстанция, или общо 48.71 лева. След прихващане на тази сума с
предварително заплатените от ответника разноски в размер на 41.98 лева, в
тежест на ответника следва да бъде възложен остатъкът в общ размер на 6.73
лева, дължими разноски за първоинстанционното производство поради
погасяване първо на по-старото задължение за заповедното производство.
Поради частично несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции
обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която искането
по чл.248 от ГПК е отхвърлено за присъдените в полза на ищеца разноски за
заповедното производство в размер на 8.93 лева, както и за разликата над 6.73
лева до 39.78 лева за първа инстанция, като вместо него бъде постановено
друго, с което решението бъде изменено в посочения смисъл, а в останалата
част определението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора по частната жалба в полза на жалбоподателя се
следват сторените в производството разноски съразмерно с уважената част от
нея в размер на 99.11 лева от общо 115 лева, от които 15 лева за държавна
такса и 100 лева за адвокатско възнаграждение.
По компенсация с вземането за разноски на въззиваемия по въззивната
жалба в размер на 50 лева, в полза на въззивника С. С. СТ. следва да бъдат
10
присъдени разноски за въззивна инстанция в размер на 49,11 лева.
Съдът служебно констатира недопустимост на постановеното по делото
решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответника в размер на
273,43 лева, поради дублиране на идентично предходно произнасяне с
Определение 8279/02.07.2020г. (л.106), но поради липса на подадена жалба в
тази част и поради забраната за влошаване положение на обжалващия
определението по чл.248 от ГПК, този порок не може да бъде отстранен от
настоящата инстанция.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261355/23.11.2020г., постановено по гр.д.
№ 3913/2019 г. на ВРС, в частта, с която е прието за установено, че С. С. СТ.
ЕГН ********** *** дължи на „Водоснабдяване и канализация – Варна”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, Район
„Приморски”, ул. „Прилеп” № 33, представлявано от Управителя В.Д.В.,
сумата от 364.24лв., представляваща главница за ползвани и незаплатени В и
К услуги за периода от 28.03.2018г. до 30.10.2018г. на адрес ***, с абонатен
номер 1164583, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 04.12.2018г. до окончателното плащане, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №9125/05.12.2018г.
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС, на основание чл.422 от
ГПК, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.
ОТМЕНЯ Определение №271198/01.04.2021г., в частта, с която е
отхвърлено инкорпорираното във въззивна жалба вх.№291081/22.12.2020г. на
С. С. СТ. ЕГН **********, искане с правно основание чл.248 от ГПК за
изменение на Решение №261355/23.11.2020г., постановено по гр. дело
№3913/2019г. на ВРС, в частта за присъдените в полза на ищеца разноски за
заповедното производство в размер на 8.93 лева, както и за разликата над 6.73
лева до 39.78 лева за първа инстанция, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248 от ГПК решение №261355/23.11.2020г.,
постановено по гр.д. № 3913/2019 г. на ВРС, в частта за присъдените в полза
на ищеца „Водоснабдяване и канализация – Варна” ООД разноски, като
ВМЕСТО:
„ОСЪЖДА С. С. СТ. ЕГН ********** ***, да заплати на
„Водоснабдяване и канализация – Варна” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, Район „Приморски”, ул. „Прилеп”
№ 33, сумата от 39,78 лева от сторените разноски в исковото производство и
сумата от 8,93 лева по заповедното ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС, съобразно
уважената част от претенциите, съобразно уважения размер на вземанията, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.” ДА СЕ ЧЕТЕ:
11
„ОСЪЖДА С. С. СТ. ЕГН ********** ***, да заплати на
„Водоснабдяване и канализация – Варна” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, Район „Приморски”, ул. „Прилеп”
№ 33, сумата от 6.73 лева, представляваща сторени в първоинстанционното
производство разноски, съобразно с уважената част от претенциите и след
прихващане на дължимите съдебни разноски в общ размер на 48.71 лева, от
които 8.93 лева за заповедното производство по ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС
и 39.78 лева за първа инстанция, със заплатената в полза на „Водоснабдяване
и канализация – Варна” ООД с вносна бележка от 29.07.2019г. сума за
разноски по ч.гр.д.№18335/2018г. на ВРС в размер на 41.98 лева, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК.”
ПОТВЪРЖДАВА Определение №271198/01.04.2021г. в останалата му
част.
В останалата му част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и Канализация Варна” ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Прилеп“33, да
заплати на С. С. СТ. ЕГН ********** ***, сумата от 49,11 лева,
представляваща разноски за обжалване на Определение
№271198/01.04.2021г., съобразно изхода на спора и по компенсация, на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12