№ 1014
гр. Пазарджик, 21.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Мария Ненова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело №
20235220100131 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Ищецът „Изи Финанс“ ЕООД чрез пълномощника юрисконсулт Г.
твърди, че на 19.11.2020 г. е предоставил на ответника Н. Г. М. сумата от 2
950 лв. по договор за кредит от разстояние № 317640. С влязло в сила
решение по гр.д. № 691/2021 г. по описа на Районен съд – Пазарджик било
прието, че между страните не бил сключен договор за кредит, поради което
предявеният от ищеца иск бил отхвърлен. Поради това счита, че сумата е
получена от ответника без основание и същият се е обогатил неоснователно с
нея. Твърди, че за част от платената при начална липса на основание сума, а
именно 983.33 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане, се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 3319/2022 г. по описа на Районен съд – Пазарджик. Тъй като
против заповедта за изпълнение било постъпило възражение по чл. 414 от
ГПК от длъжника, предявява иск за съществуване на вземането, предмет на
заповедта. Претендира разноските в заповедното и исковото производство.
Ангажира доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Н. Г. М. чрез
пълномощника си адвокат К. намира иска за допустим, но неоснователен.
Оспорва същия по основание и размер. Твърди, че не се е обогатил
неоснователно и че сумата е получена от него на договорно основание, а
именно договор за потребителски кредит № 317640, сключен с ищеца.
1
Твърди, че не дължи връщане на сумата с оглед формираната сила на
пресъдено нещо по гр.д. № 691/2021 г. по описа на Районен съд – Пазарджик,
с което е отречена основателността на паричната претенция на ищеца.
Посочва, че мотивите на това решение не са задължителни за настоящия съд,
поради което не може да се твърди, че между страните няма сключен договор
за кредит. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото.
Ангажира доказателства.
Съдът като взе предвид становището на страните и прецени поотделно и
в съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
На 19.11.2020 г. между „Изи Финанс“ ЕООД в качеството на кредитор и
Н. Г. М. в качеството на потребител е сключен договор за кредит от
разстояние № 317640, по силата на който кредиторът се е задължил да
предаде в собственост на потребителя сумата от 2 950 лв., а потребителят се е
задължил да върне сумата на кредитора в срок от 90 дни, при фиксиран ГЛП в
размер на 40.15 % и ГПР в размер на 48.30 %. За обезпечаване на вземанията
във връзка с предоставения кредит потребителят се е задължил в срок от пет
дни от сключване на договора да предостави на кредитора едно от посочените
в договора обезпечения – банкова гаранция или две физически лица –
поръчители, отговарящи на подробно разписаните в договора условия. При
неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка в размер на
780.57 лв. Общата дължима по договора сума при изпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е 3 144.70 лв., а при
неизпълнение на това задължение – 3 925.27 лв.
С влязло в сила решение по гр.д. № 691/2021 г. по описа на Районен съд
– Пазарджик е отхвърлен предявеният от „Изи Финанс“ ЕООД против Н. Г.
М. иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 144.70 лв., от които
2 950 лв. главница и 194.70 лв. договорна лихва за периода 19.11.2020 г. до
17.02.2021 г. по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 317640 от
19.11.2020 г., ведно със законната лихва върху претендираните суми от
подаване на исковата молба до окончателно изплащане. За да отхвърли иска,
съдът е приел, че договорът е нищожен поради противоречие със закона и
противоречие с добрите нрави, поради което основаващата се на него
претенция е неоснователна. С решение по чл. 250 от ГПК мотивите на
постановеното решение са допълнени, като съдът е приел, че направеното от
ответника възражение за прихващане следва да се остави без уважение
поради липса на установени в процеса насрещни ликвидни и изискуеми
вземания.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-икономическата
експертиза сумата от 2 950 лв. е преведена от наредителя „Изи Финанс“
ЕООД на 19.11.2020 г. по банкова сметка в ОББ АД с IBAN BG****** с
титуляр Н. Г. М. и основание на превода: договор за заем № 317640.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
2
Предявен е по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на дадено без основание.
За да е основателен искът за неоснователно обогатяване, е необходимо
и достатъчно ищецът, който твърди неоправдано разместване на имуществени
блага, да установи при условията на пълно и главно доказване предоставянето
на процесната сума на ответника. Това обстоятелство се установява по
категоричен начин от приетото заключение на съдебно-икономическата
експертиза, което съдът цени като компетентно, обективно и обосновано. С
оглед на това съдът приема за осъществен юридическият факт по
предаването, съответно получаването на сумата от ответника.
Ответникът оспорва да се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца,
поради което в негова тежест е да установи по делото при условията на пълно
и главно доказване, че е получил сумата на годно правно основание, в случая
въз основа на валидно сключен между страните договор за кредит.
От събраните по делото писмени доказателства не се установява
страните да са били надлежно обвързани от валидно възникнала между тях
облигационна връзка по договор за кредит. Вярно е, че мотивите на
съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо и съдът не е
обвързан от изложеното в мотивите на съдебното решение по предходен
правен спор между същите страни, но също така задължение на съда съгласно
ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства. В този смисъл съдът следва да
извърши самостоятелна преценка за действителността на договорното
правоотношение между страните, послужило като основание за разместването
на блага.
Договор за кредит от разстояние № 317640 от 19.11.2020 г. има
правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което валидността му следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност
на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора . Поради това
посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за
3
потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК „общата
сума, дължима от потребителя“ представлява сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
От съдържанието на договора за кредит се установява, че е уговорен
ГПР, чийто размер не отговаря на действителните разходи, които
потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като в него не е включена
дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 780.57
лв. Заплащането на неустойката представлява скрит косвен разход за
потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма
характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на
заетата сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до
възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били известни
на кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало
да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това
не е сторено, като по този начин отразената в договора стойност на ГПР се
оказва невярна и в пъти по-ниска от действителната такава. Не са необходими
специални знания, за да се установи, че само стойността на неустойката
оскъпява кредита с 26.46 %. Като се прибави и размерът на ГПР от 48.30 %,
се оказва, че действителният размер на разходите по кредита е 74.76 %. Това,
освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на
кредита, заобикаля императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречи на
задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит, което води до
недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
Също от съдържанието на договора е видно, че той противоречи на
добрите нрави с оглед размера на уговорения лихвен процент. Съгласно
установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на
законната лихва за забава, а по обезпечените кредити – два пъти. Към
момента на сключване на договора за потребителски кредит – 19.11.2020 г.,
размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определена
по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 10 %. Дори да се
приеме, че кредитът не е обезпечен, тъй като не е предоставено предвиденото
4
в договора обезпечение, то максималният размер, до който може да бъде
уговаряна възнаградителна лихва е 30 %. Уговореният в случая ГЛП е 40.05
% и надхвърля допустимия съгласно морала размер, противоречи на добрите
нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и
търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации.
Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора
за потребителски кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща
заеми по занятие, което изключва възможността да бъде сключен без
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва. Липсват и повелителни
правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора, поради
което договорът за потребителски кредит е нищожен съгласно чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД.
С оглед на изложеното сключеният между страните договор за кредит е
нищожен, не е породил правно действие и не представлява валидно правно
основание за разместване на блага. Поради това получаването на сумата от
2 950 лв. от ответника е без основание и последният дължи връщането й. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която при обявяване
на договора за потребителски кредит за недействителен, потребителят връща
чистата стойност на кредита. По делото липсват доказателства за връщане на
сумата или за погасяването й по друг начин, поради което следва да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
претендираната сума, получена при начална липса на основание.
На основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК разноските в заповедното и
исковото производство, в т.ч. възнаграждение за юрисконсулт, определено от
съда съгласно чл. 37 от ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в минимален
размер предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, следва
да се възложат в тежест на ответника.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК Районен съд –
Пазарджик
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, че Н. Г. М., ЕГН ********** от гр.
Пазарджик, ул. „****** дължи на „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. „******,
представлявано от управителя Б. И. Н., сумата от 983.33 лв., представляваща
част от платена на 19.11.2020 г. при начална липса на основание сума в общ
размер на 2 950 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 20.10.2022 г., до
окончателното изплащане, за която сума в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3319/2022 г. по описа на
Районен съд – Пазарджик.
5
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК Н. Г. М., ЕГН
********** от гр. Пазарджик, ул. „****** да заплати на „Изи финанс“ ЕООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к.
„******, представлявано от управителя Б. И. Н., разноски в исковото
производство за държавна такса в размер на 25 лв., юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. и депозит за възнаграждение за вещо лице
в размер на 100 лв., както и разноски в заповедното производство за държавна
такса в размер на 25 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
6