№ 13822
гр. София, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВА ЦВ. НЕШЕВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от ИВА ЦВ. НЕШЕВА Гражданско дело №
20231110160468 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба на М. П. С., с която против „фирма“
ООД са предявени обективно кумулативно съединени:
1/ установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузите регламентиращи неустойка в
договор за потребителски кредит № (номер) от (дата) г., сключен между страните;
2/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 177,80 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до погасяването, представляваща получени от
ответника и платени от ищеца суми по процесния договор за кредит за неустойка.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за потребителски
кредит. Твърди, че въз основа на нищожна като противоречащи на закона клауза по
договора ответникът е получил неустойка в размер на 177,80 лева при начална липса
на основание, поради което предявява посочените по-горе искове.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер. Оспорва сключването на
процесния договор за кредит, както и наличието на неравноправни клаузи.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства и въз основа на закона, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По иска с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД:
Според чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат
на закона или го заобикалят. Следователно предпоставките за уважаването на иска са:
1
1. да е сключен процесният договор за кредит; 2. в договора да се съдържат клаузи,
уговарящи неустойка – чл. 11, ал. 2 от договора; 3. тези клаузи да противоречат на
закона или да го заобикалят и да са неравноправни.
С определението по чл. 140 от ГПК ответникът е бил задължен по реда на чл.
190 от ГПК да представи по делото договор за потребителски кредит № (номер) от
(дата) г. Ответникът е отказал да предостави по делото този договор. Съгласно чл. 190,
ал. 2, вр. чл. 161, ал. 1 от ГПК с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да
приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
допуснати доказателства. В случая ответникът е създал пречки за събиране на
допуснатото доказателство. Същевременно от заключението на вещото лице по ССчЕ
се установява, че договор за потребителски кредит № (номер) от (дата) г. действително
е бил сключен между страните. Вещото лице е извършило проверка при ответника и е
обективирало констатациите си в експертизата. Ето защо съдът приема за доказано
сключването на процесния договор за кредит.
По силата на този договор ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от
800 лева, а ищецът се е задължил да я върне на 9 вноски, заедно с възнаградителна
лихва. Към всяка вноска е добавена и неустойка като крайният размер на вноската е в
размер на 137,00 лева. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,05 % и годишен процент на разходите – 49,64 % /вж. заключението на вещото
лице/. Следователно налице е първата предпоставка за уважаване на иска.
На следващо място трябва да се установи дали този договор съдържа клаузи
уговарящи неустойка и дали същите противоречат на закона или го заобикалят. Според
от договора, заемателят се задължава да предостави обезпечение, по начина и реда, и
отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия - поръчител или банкова
гаранция.
Според чл. 11 от договора, в случай че потребителят не предостави
обезпечение, то същият дължи на кредитора неустойка в размер 357,44 лева. Както
беше посочено, тази неустойка е включена в погасителния план и се съдържа в
погасителните вноски.
Сключеният между „фирма” ООД и ищеца договор, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими
разпоредбите на този закон. Посочената неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение представлява неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение (доколкото основното задължение по договора за заем е връщането на
заетите пари), което не е свързано пряко с претърпени вреди. Тя обезпечава едни
евентуални вреди от непредставянето на обезпечение. Освен това, вземайки предвид
размера на отпуснатия кредит и размера на неустойката, съдът счита, че тази
неустойка излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели само и единствено да постигане неоснователното обогатяване на
търговеца. Подобна клауза е нищожна като противоречаща на закона и целяща
неговото заобикаляне.
Освен това изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или
банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок, в
който следва да бъдат предоставени - тридневен от подписване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Така уговорена неустойката се дължи
2
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва
съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така
уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи
от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението,
включително е предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи на принципа на
добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно
основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр.
параграф 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Отделно от това, с така
уговорената неустойка се цели дерогиране на разпоредбите на глава 4 от ЗКП относно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде
извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на
заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна. По
аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения),
като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на
договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на
договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ГПР да не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%).
В случая видно от заключението на вещото лице по ССчЕ с включването на
договорната лихва и неустойката спрямо датата на връщане размерът на ГПР по
процесния договор за кредит е 446,40 %. Очевидно е налице съществено разминаване
между посочения в договора ГПР (49,64%) и действителния ГПР (446,40%). По този
начин е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен
лихвен процент /който се включва в ГПР/. Не е посочен и реалният ГПР, което пък се
явява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С включването на неустойката в ГПР
неговият размер надвишава максимално допустимия размер от 50%, което пък е в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. По изложените съображения, доколкото са налице
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде
приет за недействителен – арг. чл. 22 ЗПК, в това число и посочената клауза за
неустойка.
На следващо място въвеждането на тази неустойка постига и заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. В случая се въвежда още едно обезщетение за кредитора за
неизпълнението на едно акцесорно задължение, от което на практика не настъпват
вреди и от своя страна би довело до обогатяване на кредитора за сметка на
задълженото лице. Ето защо процесната неустоечна клауза е нищожна и като
заобикаляща закона.
Отделно от това, в чл. 16, ал. 1 от ЗПК е регламентирано задължение за
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна
информация. Това задължение цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост
и неплатежоспособност. В случая, процесната клауза, която предвижда, че се дължи
неустойка при неосигуряване в срок от 3 дни след подписването на договора, на
обезпечение, отговарящо на определени условия, е в пряко противоречие с целта на
закона. Тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на
кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-
3
длъжник върху самия длъжник. Също така се вменява на длъжника задължение да
осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи задължението му
нараства, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост. Това също е
аргумент за противоречието на процесната клауза на добрите нрави, което от своя
страна още веднъж потвърждава извода за нейната нищожност. Не на последно място,
съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПК кредиторът не може да задължава
потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед
или менителница. В по- широк смисъл забраната следва да се тълкува като отнасяща
се и до други способи за обезпечаване на вземането, каквито в случая са поръчител,
залог, ипотека или банкова гаранция. В случая клаузата за осигуряване на обезпечение
има точно такъв характер. Следователно, поемането на задължение за бъдещо
осигуряване на обезпечение на кредита под каквато и да е форма, както и предвиждане
на санкция на неизпълнението му, представлява забранено от закона задължаване на
длъжника да гарантира потребителския кредит, поради което тази клауза е нищожна и
не поражда целените с нея правни последици. По тези съображения предявения иск
следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД:
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне. Следователно за уважаване исковете следва да се установи: 1.
обедняване на ищеца – заплащането на процесните суми; 2. обогатяване на ответника
– получаването на сумите; 3. изискуемост на вземането – моментът на
даването/получаването на сумата.
От заключението на вещото лице се установява, че ищцата е заплатила на
ответника сумата от 995,68 лева. От тази сума е погасена неустойка в размер на 177,88
лева, която се явява нищожна и платената сума е лишена от основание. Тази сума
подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С оглед на това, основателен се
явява и осъдителният иск.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право
на разноски с оглед уважената част от исковете – в пълен размер. Тя е заплатила 100
лева за държавна такса и 350 лева за депозит за вещо лице. Била е представлявана от
адвокат, който е предоставил безплатна правна помощ според чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. Ответникът е възразил по разноските. Отчитайки постановките на решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело № C‑438/22 и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по
т.д. № 1908/2022 г. на ВКС съдът намира, че посочените в наредба № 1/2004 г. размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото. Все пак съдът взе предвид като
ориентир посочения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата размер и отчитайки фактическата и
правна сложност на делото намира, че следва да бъде определено възнаграждение в
размер на 200 лева. Тази сума се явява напълно адекватна на извършената защита и
съдействие по делото, още повече че адвокатът не се е явявал в открито съдебно
заседание и освен депозиране на искова молба не е извършвал процесуални действия.
Ето защо, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 450 лева за разноски по
делото и 200 лева на адв. Д. М. за осъществената безплатна правна помощ.
4
Мотивиран от горното,
съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД по
иска на М. П. С., ЕГН: **********, адрес (град), (адрес), срещу „фирма“ ООД, ЕИК:
(номер), със седалище и адрес на управление (град), (адрес), клауза по чл. 11 от
сключения между страните договор за потребителски кредит № (номер) към искане
(номер) от (дата) г., уговаряща неустойка за непредоставяне на обезпечение като
противоречаща на закона.
ОСЪЖДА „фирма“ ООД, ЕИК: (номер), със седалище и адрес на управление
(град), (адрес) да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, адрес (град), (адрес), на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 177,88 лева – неустойка, платена при
начална липса на основание .
ОСЪЖДА „фирма“ ООД, ЕИК: (номер), със седалище и адрес на управление
(град), (адрес) да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, адрес (град), (адрес), сумата
от 450 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „фирма“ ООД, ЕИК: (номер), със седалище и адрес на управление
(град), (адрес) да заплати на Еднолично адвокатско дружество “Д. М.” с адрес (град),
(адрес), сумата от 200 лева за осъществената безплатна правна помощ на ищцата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на
страните с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5