№ 20464
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. Т.
като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ ИЛ. НИКОЛОВ Гражданско дело
№ 20221110165973 по описа за 2022 година
Предявени са искове по чл. 224, ал. 1 от КТ и по чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът К. Е. В. твърди, че с Решение № 43481/18.02.2019 г. по гражданско дело №
25382/2018 г. на СРС, 64 състав, влязло в сила на 03.11.2020 г. е признато за незаконно
уволнението, извършено със Заповед № 08/27.02.2018 г., считано от 01.03.2018 г., като е
отменено същото и е възстановен със Заповед № РД-06-366/17.12.2020 г. на заеманата
длъжност преди уволнението „Ръководител сектор Жалби и рекламации“, отдел
„Технологичен контрол, управление на качеството, жалби и рекламации “, дирекция
„Вътрешен контрол“ към Централно управление на „..........“ ЕАД. Заявява, че за времето от
незаконното уволнение до възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност му се
полага платен годишен отпуск. Поддържа, че по силата на Решение по съединени дела С-
762/18, QH/ВКС на РБ, С-37/19, CV/Iccrea Banca SpA във връзка с Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията
на работното време, както и чл. 31, §2 от Хартата на основните права на ЕС, периодът от
незаконното уволнение на служителя до възстановяването му на работа се приравнява на
период на действително полагане на труд и затова служителят, който е незаконно уволнен, а
по-късно възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие отмяна на
уволнението му с решение на съда има право на полагаемия се за този период платен
годишен отпуск. Твърди, че за времето от възстановяване на предишната работа - 17.12.2020
г. до прекратяване на трудовия договор - 23.12.2020 г. не е било възможно да ползва
платения годишен отпуск, като работодателя - ответника е бил длъжен да плати
обезщетението за това. Заявява, че е отправил до ответника - работодател покана за
доброволно изплащане на сумата от 5548.80 лева, представляваща обезщетение за
1
неизползвания платен годишен отпуск за периода от 01.03.2018 г. до 22.12.2020 г. ( 20 дни за
2018 г.; 24 дни за 2019 г. и 24 дни за 2020 г.). Поддържа, че плащането на дължимото
обезщетение е следвало да бъде извършено до последния ден на месеца, следващ месеца,
пред който трудовия договор е прекратен, или до 31.01.2020 г. Претендира ответника да му
заплати сумата от 5548.80 лева, представляваща обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск в размер на 68 дни - за периода от 01.03.2018 г. до 22.12.2020 г. ( 20 дни за
2018 г.; 24 дни за 2019 г. и 24 дни за 2020 г.), ведно със законната лихва върху горепосочената
сума от датата на предявяването на исковата молба - 01.12.2022 г. до окончателното им
изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 1029.61 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 01.02.2021 г. до 30.11.2022 г. Претендира разноски.
Ответникът „..........“ ЕАД е получил препис от исковата молба и в срока по чл. 131 от
ГПК е подал писмен отговор. Заявява, че за времето от прекратяване на трудовото
правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и възстановяване на
незаконно уволнения работник/служител на предишната работа, последния реално не е
престирал труд по трудово правоотношение, поради което за него не възниква право да
ползва платен годишен отпуск, като в случай на последващо уволнение за този период от
време работодателя не дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че със Заповед №
08/27.02.2018 г. трудовото правоотношение, между ищеца и ответника е прекратено на
основание 328, ал. 2 КТ, както и че ищеца е възстановен с Решение № 43481/18.02.2019 г. по
гражданско дело № 25382/2018 г. на СРС, 64 състав, влязло в сила на 03.11.2020 г. на
заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител“ сектор „Жалби и рекламации“, отдел
„Технологичен контрол, управление на качеството, жалби и рекламации“, дирекция
„Вътрешен контрол“ към Централно управление на „..........“ ЕАД.
От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че размера на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ и
определено за 2018 г.; 2019 г. и 2020 г. е на стойност 5592 лева, като изчислената законна
лихва за забава, съгласно чл. 228, ал. 3 от КТ върху главницата от 5592 лева за периода от
01.02.2021 г. до 30.11.2022 г. е в размер на 1037.62 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ:
По въпроса за дължимостта на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на
работа е дадено разрешение от Съда на европейския съюз. Според Решение на СЕС от
2
25.06.2020 г., по съединени дела C-762/18 и C-37/19, ECLI: EU: C: 2020: 504 член 7, параграф
1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003
година относно някои аспекти на организацията на работното време, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е
уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен
годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на
работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя;
член 7, § 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото
правоотношение - след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на
работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със
съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа. В т. 78 от мотивите се сочи, че работник, който е уволнен
незаконно, а по - късно е възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение има право да иска платен
годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до
датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Според възприетото в т.
87 от мотивите, когато съответният работник отново е уволнен, след като е бил възстановен
на работа вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може да иска на
основание член 7, §2 от Директива 2003/88 обезщетение за неизползван годишен отпуск при
новото уволнение, включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа. Заключението на Съда по конкретно преюдициално
запитване е обвързващо и създава задължение за неговото спазване, защото в обсъжданото
производство СЕС не упражнява консултативна, а решаваща функция - постановява
заключение, облечено във формата на съдебен акт - решение или определение. Съгласно чл.
91 от Процедурния правилник на Съда (обнародван ОВ на ЕС, бр. L 265 от 29.09.2012 г.),
съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване, а определението -
от деня на неговото връчване.
Доколкото съгласно чл. 633 ГПК практиката на СЕС е задължителна за националните
съдилища, съдът счита, че е обвързан от указанията на СЕС, поради което искът за
присъждане на платен годишен отпуск за процесния период от датата на уволнението до
датата на отмяна на уволнението като незаконосъобразно и възстановяване на служителя на
работа е доказан по основание.
Между страните няма спор, а и от представените доказателства се установява, че
между същите е възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на който ищецът е
назначен при ответника на длъжност „Ръководител“ сектор „Жалби и рекламации“, отдел
„Технологичен контрол, управление на качеството, жалби и рекламации“, дирекция
„Вътрешен контрол“ към Централно управление на „..........“ ЕАД, както и че трудовото
3
правоотношение е прекратено със Заповед № 08/27.02.2018 г. на основание 328, ал. 2 КТ и че
същия е възстановен с Решение № 43481/18.02.2019 г. по гражданско дело № 25382/2018 г.
на СРС, 64 състав, влязло в сила на 03.11.2020 г. на заеманата преди уволнението длъжност.
С оглед гореизложеното съдът достига до извода, че ищеца има право на обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение до датата на
възстановяването на работа. За периода през който е било прекратено трудовото
правоотношение, за ищеца е възникнало право да ползва 68 дни платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж - 36 години, 06 месеца и 11
дни, и съобразно уговорения размер на платения годишен отпуск в трудовия договор.
Съгласно чл. 177, ал. 1 от КТ за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща
на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия
работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-
малко 10 работни дни. При прекратяване на трудовото правоотношение между страните
работника или служителя има право на обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск, чийто размер също се определя въз основа на полученото среднодневно брутно
трудово възнаграждение за последния календарен месец, през който служителят е работил
най-малко 10 работни дни (аргумент от чл. 228, ал. 1 от КТ). Съобразно правилата на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата(НСОРЗ) - чл. 17, ал. 1 от
Наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 КТ се включва
основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено
според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с
колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя,
доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15
НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са определени
тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и
професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време. Следователно, в брутното трудово
възнаграждение се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови
възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен
трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в
индивидуалния трудов договор. В тази връзка, в основата за определяне на обезщетението
по чл. 224, ал. 1 от КТ следва да се включат само основна заплата и допълнителното трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит.
Видно от представения по делото Фиш за заплати през последния месец преди
първото уволнение - месец февруари 2018 г. ищецът е отработил 20 дни, поради което и
полученото среднодневно брутно възнаграждение през този месец е в размер на 81.60 лева
или 81.60 лева умножено по 68 дни неизползван платен годишен отпуск прави сумата от
4
5548.80 лева, в който смисъл е и размера на исковата претенция.
По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, която е обективно и
компетентно изготвена и се кредитира от съда. От експертизата се установява, че съгласно
Фиша за начислена заплата за месец февруари 2018 г., ищецът е с основна работна заплата
1200 лева; допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в
размер на 36% върху основната работна заплата. В същият Фиш за м.02.2018 г. е изплатено
обезщетение на основание чл. 224 от КТ - за неизползван отпуск в размер на 18 дни от които
14 дни за 2017 г. и 4 дни за 2018 г., определени за м.януари и м.февруари 2018 г. Размерът на
така определеното брутно трудово възнаграждение във връзка с обезщетение по чл. 224 от
КТ е на стойност 1335.24 лева, като за следващите две години - 2019 г. и 2020 г. процента е
съответно 37% и 38% и така изчисленото от вещото лице обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2018 г.(20 дни), 2019 г.(24 дни) и 2020 г.(24 дни) е в размер на
5592.00 лева, от които 1632 лева за 2018 г.; 1972.80 лева за 2019 г. и 1987.20 лева за 2020 г.,
която сума надвишава исковата претенция на ищеца.
В разглеждания случай непрестирането на работна сила е поради незаконно
уволнение, резултат от което е невъзможността на служителката да упражнява права,
свързани с това правоотношение, между които и правото на платен годишен отпуск.
Следователно съгласно правнорелевантните факти на незаконното уволнение, периода на
оставане без работа, в който служителката не е била страна по трудово правоотношение,
датата на възстановяване на работа, полагащите се дни платен годишен отпуск на
ищеца(общо 68 дни) и размера на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за
процесния период в размер на 5592 лева, съгласно заключението на съдебно – счетоводната
експертиза /неоспорено от страните/, настоящият състав приема несъмнения извод за
дължимост от страна на ответната страна на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа
в претендираният размер от 5548.80 лева, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от датата на исковата молба- 01.12.2022 г. до окончателното му
плащане.
С оглед на гореизложеното и предвид диспозитивното начало в гражданския процес,
регламентиран в чл.6 ГПК, искът следва да бъде уважен за пълния предявен размер от
5548.80 лева, представляващ обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск в размер
на 68 дни - за периода от 01.03.2018 г. до 22.12.2020 г. ( 20 дни за 2018 г.; 24 дни за 2019 г. и
24 дни за 2020 г.), ведно със законната лихва върху горепосочената сума от датата на
исковата молба - 01.12.2022 г. до окончателното им изплащане.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
След като съдебния състав приема, че главния иск е основателен и доказан, то
основателен и доказан се явява и акцесорния иск за мораторната лихва и за периода
(съобразно чл.228, ал.3 КТ) след последния ден на месеца, следващ месеца, през който
трудовия договор е прекратен, т.е. от 01.02.2021 г. до датата на исковата молба, т.е. до
30.11.2022 г. Според съдебно-счетоводната експертиза, мораторната лихва за
5
гореспоменатия период- от 01.02.2021 г. до 30.11.2022 г., съобразно чл.228, ал.3 КТ, върху
главницата от 5592 лева е в размер на 1037.62 лева.
Предвид гореспоменатото и във връзка с диспозитивното начало в гражданския
процес, регламентиран в чл.6 ГПК, искът за мораторна лихва следва да бъде уважен за
пълния предявен размер от 1029.61лева и за периода от 01.02.2021 г. до 30.11.2022 г.
По разноските:
Процесуалният представителна ищеца е направил искане за присъждане на разноски,
като е оказал безплатна правна помощ на К. Е. В., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, във връзка
с чл. 38, ал. 2 от ЗА. В тази връзка на адвокат Л. Р. С., като процесуален представител на
ищеца следва да се присъди на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2, във
връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА, възнаграждение в размер на 1160 лева, като същото е определено
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2, във връзка с чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено
от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати
всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда.
В случая ищецът е освободен от държавна такса и разноски по делото, тъй като същото е с
предмет- искове произтичащи от трудово правоотношение. В тази връзка ответникът следва
да бъде осъден да заплати на съда сумата от 471.95 лева, представляваща разноски за
държавна такса от 271.95 лева и възнаграждение на вещо лице от 200 лева.
По изложените съображения, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „..........“ ЕАД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Акад. Стефан Младенов“ № 1 бл. 31, да заплати на К. Е. В. с ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ж.к.“Люлин“ бл.721, вх.В, ап.60, на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от
5548.80 лева, представляваща обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск (общо в
размер на 68 дни) за периода от 01.03.2018 г. до 22.12.2020 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на исковата молба – 01.12.2022 г. до окончателното й изплащане и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1029.61 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата от 5548.80 лева и за периода от 01.02.2021 г. до 30.11.2022 г.
ОСЪЖДА „..........“ ЕАД, ЕИК ........... със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Акад. Стефан Младенов“ № 1 бл. 31, да заплати на адвокат Л. Р. С., с рег.№ **********
от САК, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от
ЗА, сумата от 1160 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „..........“ ЕАД, ЕИК ........... със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Акад. Стефан Младенов“ № 1 бл. 31, да заплати на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 471.95 лева, представляваща разноски.
6
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд, в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7