№ 182
гр. Варна, 30.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николина П. Дамянова
Членове:Дарина Ст. Маркова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско
дело № 20233001000146 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.258 и сл ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на БАНКА ДСК АД,
ЕИК *********, София, чрез ю.к.Хр.Д. срещу решение №527/18.11.2022г. по
т.дело №476/2021г. по описа на ВОС, ТО, с което е бил уважен предявен от
ищеца А. Н. Н. иск срещу БАНКА ДСК АД, за приемане за установено, че
ищецът не дължи на банката сумата от 289 361.55 лева, представляващи
главница по договор за ипотечен банков кредит от 26.09.2007г. С жалбата се
претендира недопустимост на постановеното решение, евентуално неговата
неправилност с искане за отмяна и постановяване на друго, с което искът да
бъде отхвърлен изцяло.
В жалбата се твърди, че за да достигне до извод за основателността на
предявения отрицателен установителен иск първоинстанционният съд е
приел, че погасителна давност за вземането тече, считано от 11.05.2014г., с
връчване препис от исковата молба по т.дело №464/2014г. на ВОС,
образувано по иск на банката срещу ищеца, въз основа на издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза на кредитодателя –ищец
по ЧГД №4387/2011г. на ВРС, на основание чл.422 ГПК. С влязло в сила
решение /на ВАС/ този иск на банката е бил изцяло отхвърлен поради липса
на настъпила предсрочна изискуемост към датата на приключване на устните
състезания пред АС-Варна по в.т.дело №72/2016г. Въззивникът счита, че с
решението е установено със СПН, че предсрочната изискуемост не е била
1
настъпила към м.04.2016г. След този момент банката е върнала дълга си в
редовност и е обявена нова предсрочна изискуемост с връчване на длъжника
нова покана на 03.04.2017г. Този нов факт следва да бъде отчетен в
настоящото производство, а не бъде преразглеждан обхванат от СПН факт
относно настъпилата по-рано предсрочна изискуемост, както е приел
първоинстанционният съд. /цит.съдебна практика решения по т.дела
№№2195/2019г. на първо т.о. и по т.дело №2278/2019г. на първо т.о. на ВКС,
решение по гр.дело №1922/2020г. на първо т.о. и по т.дело №4509/2021г. на
IV г.о. на ВКС/ В тази връзка въззивникът излага подробно доводи във връзка
с недопустимо зачитане от първата инстанция на релевантна към спорния
факт дата, която е отречена с предходно влязло в сила решение между същите
страни, въз основа на същото основание. Въззивникът навежда довод, че
ищецът се е позовал изрично на нов факт, настъпил след приключване на
предходен спор, в който искът е бил отхвърлен не поради несъществуване
вземането на банката, а поради липса на предсрочната му изискуемост,
обявена по реда на т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
От друга страна, въззивникът твърди, че са налице законовите
основания за обявяване новата изискуемост на задължението по договора за
кредит от 26.09.2007г. поради продължаващо неплащане съгл. т.20.2 от
раздел VII от договора и надлежно връчена покана на длъжника А. Н. за
предсрочна изискуемост на задължението на 03.04.2017г. Твърди се, че с
невлязло в сила решение по т.дело №1140/2020г. на ВОС е приета идентична
дата на предсрочната изискуемост. От този момент са започнали да текат
всички давностни срокове, вкл. тези за погасяване на главницата по чл.110
ЗЗД. Давността е била прекъсната с предявяване на осъдителния иск по цит.
т.д.№1140/2020г. на 09.10.20г. и не тече докато трае процеса относно
вземането. Претендира, че обжалваното сега решение не е съобразено с
чл.298 и чл.235, ал.3 ГПК. Въззивникът претендира отмяната му ведно с
присъждане на сторените разноски за производството.
В срока по чл.263 ГПК е постъпило становище на насрещната страна А.
Н. чрез адв.Б.Е., за неоснователност на жалбата. Излагат се доводи във връзка
с превратно тълкуване от въззивника на правното значение на настъпилата
предсрочна изискуемост, вкл. релевантния за това момент –дали към датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК или към датата на приключване на
устните прения по предходен спор между страните относно същото вземане.
Твърди се, че връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост е
извършено с връчване от ЧСИ Н.Д на покана за доброволно изпълнение и
издадена заповед за изпълнение на 30.01.2014г. В този момент е настъпила
изискуемостта и на непадежиралите вноски по кредита. Ако не бъде
споделено това твърдение, то уведомлението се твърди за връчено на
длъжника най-късно с препис от исковата молба по т.дело №464/2014г. на
ВОС. Поради това се претендира неоснователност на жалбата.
Съдът преценява постъпилата въззивна жалба за редовна и
производството по същата – допустимо. Жалбата е подадена от легитимирана
2
страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител, в
преклузивния срок и при интерес от обжалването. Същата е администрирана
надлежно ведно с постъпилия отговор на насрещната страна.
Страните не правят доказателствени искания и не твърдят допуснати от
съда процесуални нарушения, които налагат съответно приложение на чл.266
ГПК и т.2 и т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
В съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата чрез ю.к.Х.
Претендира сторените в производството разноски.
Насрещната страна, представлявана от адв.Е., поддържа становище за
неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по жалбата съдът съобрази, че производството е
образувано по искова молба на А. Н. Н. срещу БАНКА ДСК ЕАД, за
установяване между страните, че ищецът няма задължение към банката в
размер на 289 361.55 лева, представляващи главница по договор за банков
ипотечен кредит от 26.09.2007г. поради погасяване по давност към
11.05.2019г.
В исковата молба ищецът признава сключването на договора за кредит
от 2007г. за сумата от 315 490 лева. Твърди, че на 07.02.2011г. е взел решение
за обвяване на кредита за предсрочно изискуем. Въз основа на издадено
извлечение от сметка за сумата от общо 330 987.97 лева: 304 665.31 лева
главница по договора за кредит; 24694.53 лева – договорна лихва за периода
от 07.02.11г. до 24.02.11г.; 1533.13 лева – санкционираща лихва за същия
период и 95 лева заемни такси, е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по ЧГД №4387/2011г. на ВРС, връчена на ищеца на
30.01.2014г. от ЧСИ Н.Д. Въз основа на подадено от длъжника възражение
било образувано т.дело №464/2014г. на ВОС, по което исковете по чл.422
ГПК са отхвърлени поради липса на обявена предсрочна изискуемост преди
подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Твърди се издадено от банката ново
извлечение от сметка на 04.05.2017г. за различни суми, представляващи
главница, договорна лихва и обезщетение за забава, за период от 03.11.2010г.
до 03.05.2017г. Подадено е ново заявление като на 05.05.2017г. по ЧГД
№5973/2017г. на ВРС е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист. Поради възражение на длъжника срещу заповедта било
образувано т.дело №1113/2017г. на ВОС, което обаче било прекратено с
влязло в сила определение от 14.01.2019г. ведно с обезсилване на заповедта и
листа. Най-после, ищецът твърди издадено ново извлечение от сметка на
07.07.2020г. с предоставен срок за доброволно плащане. Твърди се, че не
дължи сумата по последното извлечение, тъй като вземането на банката е
погасено по давност. Ищецът твърди, че уведомление за изискуемост на
целия дълг по кредита му е връчено от ЧСИ Д на 30.01.2014г. като от този
момент е настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение.
Евентуално се твърди, че такова изявление на банката представлява
връчването на исковата молба по т.дело №464/2014г. на ВОС, тъй като видно
3
от приложено към исковата молба извлечение от сметка /на л.9/, банката е
взела решение за обявяване на кредита за изискуем още през февруари 2011г.
Поради това вземането по банковия кредит се явява погасено по давност и
именно такова установително действие ищецът търси с предявения иск. С
уточняваща молба се въвеждат основания, обуславящи правния интерес от
иска като се сочи, че банката предявява вземането си с непрекъснати покани
за плащане и отказва да заличи длъжника от Централния кредитен регистър
при БНБ както и отказва да заличи вписаната върху имота на длъжника
договорна ипотека.
С постъпил своевременно отговор на исковата молба ответната страна
Банка ДСК ЕАД оспорва допустимостта и основателността на иска. Твърди,
че искът е недопустим предвид подадена искова молба срещу длъжника за
осъждането му да заплати дължими въз основа на същия договор за кредит
суми съгласно чл.430 ТЗ, във връзка с което е направено искане за
прекратяване на производството на основание чл.126 ГПК. В допълнение се
твърди, че в същото исково производство, ищецът А. Н., вече като ответник, е
направил възражение срещу предявените осъдителни искове за погасяване по
давност. Релевантните обстоятелства относно дълга се твърди, че са били
разгледани и в решението по т.дело №1140/2020г. на ВОС, което не е
приключило с влязъл в сила акт. Поради това е направено в евентуалност
искане за спиране на производството до приключване на предходно
образувания спор. По основателността на иска се твърди, че не са налице
основанията за уважаване.
Твърди се, че банката е предоставила на А. Н. под формата на ипотечен
кредит сумата от 315 490 лева като е упражнила и правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем с връчена на длъжника покана от
03.04.2017г. Твърдят се необслужени 60 бр. месечни вноски по договора за
кредит към тази дата. За събиране на целия дълг по кредита е образувано
т.дело №1140/2020г. на ВОС, по което е постановено и решение на първата
инстанция. В отговора се изтъква, че по предходно заявление на банката по
чл.417 ГПК е било образувано друго исково производство – по в.т.дело
№72/2016г. на АС-Варна, по което искът е бил отхвърлен поради ненастъпила
предсрочна изискуемост. След този момент банката е върнала задължението
по кредита в редовност и обявила отново предсрочна изискуемост с връчената
на длъжника покана на 03.04.2017г.
Съдът, въз основа на твърденията и възраженията на страните, в
пределите на въззивното производство, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
При преценка допустимостта на производството съдът констатира, че
жалбата е подадена от надлежно легитимирана страна, чрез упълномощения
по делото процесуален представител, в преклузивния срок и при интерес в
обжалваната част. Жалбата е администрирана редовно.
В жалбата не се правят оплаквания за допуснати от първата инстанция
4
процесуални нарушения. Не се правят нови доказателствени искания.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение
правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.236
ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и
правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
решението са допустими. Решението се обжалва изцяло.
Преди постановяване на първоинстанционното решение е произнесено
решение по висящото към момента свързано производство по т.дело
№1140/2020г. на ВОС – решение №201/28.06.2021г., производството по което
е спряно с определение на АС от 17.01.2023г. по в.т.дело №490/2022г. до
приключване с влязъл в сила акт на настоящото т.дело №476/2021г. на ВОС.
Понастоящем спряното дело се намира по касационна жалба във ВКС. С
решение №201/28.06.2021г. по т.дело №1140/2020г. са уважени предявените
от Банка ДСК ЕАД срещу А. Н., искове за осъждане на ответника да заплати
сумите, дължими по договор за банков кредит от 2007г., включително
спорната главница от 289 361.54 лева, предмет на предявения установителен
иск. В това производство е било разгледано и възражение на длъжника /сега
ищец/ за погасяване на задълженията по договора за кредит по давност като
съдът е счел същото за неоснователно.
Относително по едно и също време са предявени и висящи пред съд
осъдителни искове на кредитодателя за вземането му, основано на договор за
кредит както и отрицателен установителен иск на кредитополучателя за
погасяване на главницата по същия договор по давност. Както бе посочено
по-горе, по исковете с правно основание чл.430 ТЗ е било разгледано и
възражение на длъжника за изтекла погасителна давност. В тази връзка
настоящият състав намира, че предявеният отрицателен установителен иск,
предмет на въззивното производство, е недопустим на изложените основания.
Част от тях са обхванати от силата на пресъдено нещо по приключило
производство по чл.422 ГПК по т.дело №464/2014г. на ВОС, а идентичен
предмет е част и от висящото производство по осъдителните искове на
банката по т.дело №1140/2020г. на ВОС, основани на новонастъпилия факт.
Не се твърдят обстоятелства, обхванати от съставите на чл.439 и чл.424 ГПК.
Независимо от това, с оглед постановеното определение
№211/23.05.2022г. по к.т.дело №940/2022г. по описа на ВКС, Търговска
колегия, Първо отделение, с което е било отменено определение по ч.т.дело
№35/2022г. на АС – Варна за потвърждаване определение на ВОС по т.дело
№476/2021г. за прекратяване на производството по отрицателния
установителен иск на длъжника поради недопустимост, настоящият съд е
обвързан от указанията на горната инстанция съгласно чл.278, ал.3 и чл.294,
ал.2 ГПК. Поради изложеното, съдът не излага самостоятелни съображения
относно допустимостта на иска, в частност правния интерес от същия.
5
По същество: Няма спор, че страните са били обвързани от договор за
банков ипотечен кредит от 26.09.2007г.; не се спори усвояване на сумата по
кредита от страна на кредитополучателя А. Н.; не се спори и относно размера
на непогасената главница в размер на 289 361.55 лева, предмет на иска.
Не са спорни водените между страните дела относно вземанията,
произтичащи от договора за кредит. Спорна е датата на обявяване на
предсрочната изискуемост на тези задължения и течащата от този момент
спрямо вземането погасителна давност, на чиито последици се позовава
ищецът по предявения установителен иск.
По същество не се спори /тъй като ищецът не твърди както
понастоящем, така и в останалите производства/, че е налице изпълнение на
задълженията по договора след първоначалната дата на спиране на
плащанията - към 07.02.2011г. са били налице обективните предпоставки за
обявяване на предсрочната изискуемост съгласно чл.20.2 от Общите условия
към договора за кредит с дата на последно извършено плащане 03.10.2010г. и
те са останали непроменени към датата на новото уведомление за
изискуемостта през 2017г.
С решение по т.дело №464/2014г. на ВОС, образувано по предявени от
банката искове по чл.422 ГПК, въз основа на издадена заповед за изпълнение
и изпълнителен лист по ЧГД №4387/2011г. на ВРС, исковете са били
отхвърлени единствено по причина липсата на обявена предсрочна
изискуемост на вземанията по договора преди подаване на заявлението по
чл.417 ГПК на 24.02.2011г. Решението по цитираното производство е влязло в
сила на 28.06.2016г., с необжалване на постановеното в.т.дело №72/2016г. на
ВнАС решение от 05.05.2016г. /приложено на л.12 по гр.дело №36507/2020г.
на СРС/ Оттук произтичат основните тези на двете страни за течене на
погасителната давност: ищецът по настоящия иск А. Н. сочи като дата на
надлежно обявена предсрочна изискуемост връчване на заповедта по ЧГД
№4387/2011г. на ВРС, на 30.01.2014г. от ЧСИ Н.Д или най-късно връчването
на исковата молба, по която е образувано т.дело №464/2014г. на ВОС през
март 2014г. Заявлението по чл.417 ГПК, чието продължение е производството
по чл.422 ГПК по т.дело №464/2014г. на ВОС, е подадено на 24.02.2011г. /по
ЧГД №4387/2011г./ Срещу това банката –ответник противопоставя, че е
налице нов факт с правно значение, а именно обявена нова дата на
предсрочна изискуемост на кредита – с нотариална покана на нотариус
Л.Гонова, връчена на длъжника Ал.Н. на 03.04.2017г., лично. Двете тези и
съответно резултата от постановените междувременно съдебни актове в
производства по чл.422 ГПК, са обусловени от постановките на т.18 от ТР
№4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС както и ТР №8/2019г. на ОСГТК на
ВКС, а така и от динамиката в съдебната практика на съдилищата.
Принципно, съдът споделя виждането, обективирано в постановено от
ВКС решение №10 по т.д.№16/2019 г., II т. о., в което се приема, че когато
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
6
инкорпорирано в искова молба или в отделен документ, представен като
приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчване преписа от исковата молба на ответника – кредитополучател, ако са
налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки.
Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство
представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда
на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми. В същия
смисъл са и мотивите към т.1 на ТР №8/2019г. по т.дело №8/2017г. на ОСГТК
на ВКС, съгласно които преценката на съда за основателността на иска следва
да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или
въззивна/, а не в деня на предявяване на иска.
С оглед неоспореното спиране на плащанията още към ноември 2010г.-
януари 2011г. и наличие на обективните предпоставки на чл.60, ал.2 ЗКИ още
към 2011г., очевидно е, че към датата на образуване на производството по
т.дело №464/2014г. и връчване на заповедта за изпълнение на длъжника на
30.01.2014г., е било налице обективното условие за изискуемост на кредита.
Но исковете по чл.422 ГПК са отхвърлени поради констатация на съда,
разглеждащ спора за ненастъпила предсрочна изискуемост поради липса на
обявяването към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК –
февруари 2011г. Настоящият състав съобрази влязлото в сила решение на
ВнАС по в.т.дело №72/2016г., с което е отречено съществуването на
предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на
приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция – 05.04.2016г. е
датата на откритото съдебно заседание, без да е отречено възникване на
спорното основание за вземания по договора за банков кредит.
Установителният иск по чл.422 ГПК, въз основа на издадената заповед по
ЧГД №4387/2011г. е бил преждевременно заведен и като такъв е отхвърлен,
поради което и ищецът, след трансформиране на кредита в редовен, е
предявил нов иск при твърдения, че изискуемостта е настъпила, позовавайки
се на новонастъпил факт – връчване на нотариална покана –уведомление по
чл.60, ал.2 ЗКИ на длъжника, на 03.04.2017г. Този факт поради това не е
обхванат от силата на пресъдено нещо на решението по т.дело №464/14г. на
ВОС. Силата на пресъдено нещо /СПН/ на приключилото производство по
чл.422 ГПК /т.дело №464/2014г. на ВОС, отменено с решение по в.т.дело
№72/2016г. на ВнАС/ по отношение неосъществяване предпоставките за
отнемане преимуществото на срока, уговорен в полза на кредитополучателя
като възможност за разсрочено плащане на кредита, е формирана към датата
на устните състезания пред въззивната инстанция, т.е. към 05.04.2016г.
Поради това към тази дата е отречено по задължителен за настоящия състав
начин, настъпване на предсрочната изискуемост по процесния кредит
/устните състезания по в.т.дело 72/2016г. на АС-Варна/. Това разрешение е
било в духа на преустановената вече съдебна практика, според която щом
надлежно релевираното основание за възникването на вземанията,
7
подлежащи на установяване в исковото производство по реда на чл.422 ГПК,
е предсрочната изискуемост на кредита, а фактите, относими към обявяването
не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, то и процесните вземания не са възникнали "на предявеното
основание". С оглед постановеното ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, т.1,
присъждането на вноски с настъпил падеж, когато се претендира цялата
главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява
недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по
непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически
факти, от които произтича претендираното от него субективно материално
право, а те се основават на договора за банков кредит.
За да се отговори на поставения в настоящия спор правен въпрос съдът
съобразява постановеното по въпроса решение №60102/06.10.21г. по т.дело
№1922/2020г. по описа на ВКС, Първо т.о., с което е прието, че ако с влязло в
сила решение е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр.чл.415 ГПК поради
ненастъпване на твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост на вземанията по
договор за кредит, недопустимо е с оглед разпоредбата на чл.297 ГПК, при
нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в
сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия
кредит, последната да се счете доведена до знанието на длъжника с връчване
препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща
твърдение за отнемане преимуществото на срока. В същия смисъл са налице
мотиви и в решение по т.дело №2313/2019г. на Първо т.о. на ВКС. С оглед на
изложеното, настоящият съд няма основание да приеме, че давност по
отношение на цялата главница /падежирала и непадежирала/ е текла преди
посочената по-горе дата 05.04.2016г. и до влизане в сила на решението по
този спор на 28.06.16г.
Поради отхвърлянето на иска, давността не се смята за прекъсната по време
висящността на спора съгласно чл.116, б.“б“, предложение последно.
Съгласно решение №452/20.05.2005г. на ТК, на ВКС по т.дело №748/2004г., с
подаване на исковата молба и образуване на делото, давността се прекъсва
съгласно чл.116, б."б" ЗЗД, а нова давност би започнала да тече, едва след
като приключи исковият процес. По този начин се проявява и ефектът на
спирането по смисъла на чл.115, б"ж" ЗЗД за времето докато трае съдебният
процес за вземането. При неуважаване на иска отпада с обратна сила ефектът
на спиране на давността и се осуетява прекъсването . Само при наличие на
влязло в сила решение за уважаване на иска давността се прекъсва и
съответно само при тази хипотеза е приложима нормата на чл.117 ЗЗД за
последиците от прекъсване на давността. Поради изложеното, по време на
висящността на спора по т.дело №464/2020г. на ВОС давност спрямо
отделните падежиращи вноски е текла, но не и по отношение на целият дълг
като предсрочно изискуем съгласно чл.60, ал.2 ЗКИ.
Не е спорно настъпването на твърдения от банката –ответник по иска
нов факт. С връчване на нотариалната покана на длъжника на 03.04.2017г., е
8
настъпила изискуемостта на цялото задължение по процесния договор за
банков кредит, т.е. след този момент тече петгодишна давност спрямо цялото
изискуемо вземане, а не само по отношение на падежиралите до този момент
погасителни вноски.
Преди приемането на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС на ВКС е налице
съдебна практика, приемаща, че настъпването на предсрочна изискуемост на
кредита съставлява обективен факт, който не е обвързан от изявлението на
банката по чл.60, ал.2 ЗКИ и от настъпването на този факт започва да тече
срока на погасителната давност. След приемането на цитираното ТР и със
задължителна практика в Решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014
г., I т. о. и Решение № 23/24.03.15 г. по т. д. № 1717/13 г. на ВКС, I т. о., ВКС
приема, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита,
е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако
към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване
преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък по
кредита е изискуем. Това е и началният момент на течението на срока на
погасителната давност. В случая, това е сторено с връчената на 03.04.2017г.
лично на длъжника, покана за изпълнение с уведомление за предсрочна
изискуемост на кредитния дълг. Очевидно е, че спрямо главницата по
кредита, предмет на иска, не е изтекла общата давност по чл.110 ЗЗД от този
момент до предявяване на иска по чл.430 ТЗ от кредитодателя на 09.10.2020г.
по т.дело №1140/2020г. на ВОС. С предявяването на иска по изложените по-
горе аргументи, теченето на давността се прекъсва и не тече докато трае
процеса относно вземането.
Поради това настоящият състав приема за неправилен извода на първата
инстанция, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с връчване
препис от исковата молба по т.дело №464/2014г. или дори още на
30.01.2014г., когато е връчена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК от ЧСИ
Надежда Д. Липсата на изискуемост на кредитния дълг /в частност
главницата/ по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, се обхваща от СПН на решението по
в.т.дело №72/2016г. на ВнАС. /съгласно цит.решение по к.т.дело
№1922/2020г. на Първо т.о. на ВКС/
От друга страна, към безспорно установеното лично връчване на
уведомлението на длъжника, на 03.04.2017г., следва да се прибави и
обективният факт на необслужване на кредита /спиране на плащането/ още от
м.11.2010г. – м.01.2011г., осъществяващо основанието на чл.20.2 от ОУ към
Договор за жилищен ипотечен кредит за обявяване на изискуемостта.
Последно извършено плащане е на 03.10.2010г., поради което през м.02.2011г.
банката е пристъпила към събиране на вземането си по реда на чл.417 ГПК.
Този факт не е бил отречен и в предходно решение по т.дело 464/2014г. За
пораждане ефекта на предсрочно изискуем дълг липсващо е било единствено
волеизявлението на банката, достигнало до длъжника. Поради зачитане
силата на пресъдено нещо, настоящият състав не следва да вземе предвид
9
приетото за безспорно връчване на препис от исковата молба по т.дело
464/2014г. на ответника А. Н., на 11.05.2014г., като начало на изискуемостта
на целия дълг.
От обявяване на изискуемостта с връчване на нотариалната покана през
2017г. до предявяване на осъдителните искове от страна на кредитора на
09.10.20г. не са извършвани други действия, с които давността да е спирана
или прекъсвана. Образуваното междувременно т.дело №1113/2017г. по
искове на кредитодателя по чл.422 ГПК, въз основа на нова заповед по чл.417
ГПК, е прекратено на основание чл.238, ал.2 ГПК с обезсилване на заповедта
и листа. Изтеклият до предявяване на осъдителния иск срок не е достатъчен
за прилагане последиците по чл.110 ЗЗД спрямо цялото вземане за главницата
по кредита, предмет на иска.
С връченото на длъжника уведомление по чл.60, ал.2 ЗКИ, на
03.04.2017г., кредитът е преобразуван в предсрочно изискуем като е
отпаднало занапред действието на погасителния план по договора. Преди този
момент обаче, в сила между страните е действащият погасителен план към
договора, съобразно който следва да се приеме, че давност тече, но по
отношение на отделни дължими вноски за главница, считано от падежната им
дата по плана. Разсрочването на части от усвоения кредит на отделни
погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея
остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.
Междинните срокове по плана не водят до типичната периодичност, а имат
правното значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете
страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната
част от главницата. За всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в
забава за съответно изискуемата част от нея. При това давността тече отделно
за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо /в този см. решение № 90/31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013
г., IV г. о., ГК/, т.е. считано от 03.10.2010г. /когато е извършено последно
плащане/ до датата, на която са извършени действия, които спират или
прекъсват теченето на давността. Въз основа на горното, следва да се приеме,
че давност по отношение на отделните месечни вноски тече от падежа им до
предявяване на исковете по чл.430 ТЗ. Погасени по давност ще се явят
вноските за главница, дължими пет години преди предявяване на исковете от
кредитора. /т.дело 1140/2020г. на ОС-Варна, спряно към момента/
Действително, в този период от време банката е упражнявала правото си
да събере вземането си, вкл. с предявените искове по чл.422 ГПК по т.дело
№464/2014г. по описа на ВОС. Началото на този процес е поставен с
подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ЧГД
№4387/2011г. на ВРС, 26 състав, което е сторено на 24.02.2011г. Поради
отхвърляне на исковете с влязло в сила на 28.06.2016г. съдебно решение по
в.т.дело №72/2016г. на АС-Варна, съгласно чл.116, б.б ЗЗД, давността не се
смята прекъсната и спряна и е продължила да тече. С оглед на това са без
значение постановките на т.14 от ТР №2/2015г. по т.дело №2/2013г. на
10
ОСГТК на ВКС, без значение е дали давността се прекъсва/спира от момента
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК или от момента на предявяване на
иска по чл.422 ГПК, основан на издадената заповед за изпълнение. Въз основа
на горното, следва да се приеме, че части от падежираща главница с падежи
пет години преди предявяване на иска по чл.430 ТЗ, са погасени по давност,
т.е. неплатените главници, изискуеми според погасителен план от
03.01.2011г. до 08.10.2015г. С подадената на 09.10.2020г. искова молба по
чл.430 ТЗ за вземанията на банката по договора за кредит, теченето на
давността за цялото вземане /обявено за изискуемо през април 2017г./ е
прекъсната и не тече до приключване на спора, на основание чл.116, б.б и
чл.115, б.ж ЗЗД.
С оглед на изложеното, настоящият състав достига до краен извод за
частична основателност на жалбата – за дължимостта на вземане за главница
по процесния кредит, съответно за липса на пълното погасяване съгласно
чл.110 ЗЗД. Не може да бъде възприет за правилен довода на длъжника по
кредита, че погасителната давност е започнала да тече от връчване покана за
доброволно изпълнение и заповед за изпълнение от ЧСИ Н.Д на 30.01.2014г.
до предявяване на иска по чл.430 ТЗ на 09.10.2020г. След влизане в сила на
решението по т.дело №464/2014г. на ВОС на 28.06.2016г., кредитът е бил
преобразуван в редовен и обявен отново за предсрочно изискуем на
03.04.2017г. По настоящия спор банката изрично се е позовала на този
новонастъпил релевантен за спора факт. С оглед постановено по въпроса
решение на ВКС – по т.дело №1922/2020г. на Първо т.о. – настоящият състав
на основание чл.293 ГПК е длъжен да зачете липсата на обявена предсрочна
изискуемост по кредита, вкл. по арг. от чл.235 ГПК, до приключване на
устните състезания по делото на 05.04.2016г. във въззивния съд. В исковата
молба ищецът не навежда други основания за несъществуване на вземането,
поради което предявения отрицателен установителен иск като недоказан
изцяло подлежи на отхвърляне за частта, която се явява непогасена по
давност. В останалата част, в която съдът приема, че части от дължима по
погасителен план главница е била погасена по давност, решението на първата
инстанция следва да се потвърди.
При съответни изчисления от погасителния план приложен по делото,
главницата с падежи от 03.11.2010г. до 03.10.2015г. е погасена по давност с
изтичане на петгодишен давностен срок, считано от съответния падеж по
плана към договора, до размера от общо 25 110.30 лева. За остатъка от
отричаното вземане на кредитодателя до размера от 289 361.55 лева, главница
по договора за кредит, искът се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне. Изчислената главница е по действащия погасителен план при
приспадане на договорните лихви, посочени отделно. Началната дата на
спиране на плащане към 03.11.2010г. съдът съобрази от приложено от банката
извлечение от счетоводни книги към 04.05.2017г., към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост. /приложено по т.дело №1113/2017г. на ВОС/
На страните се дължат търсените разноски съобразно уважената част от
11
иска/жалбата на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Направеното от въззивника
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адв.възнаграждение съгласно чл.78, ал.5 ГПК в размер на 16 000 лева за
въззивна инстанция, съдът намира за неоснователно с оглед представените
доказателства по смисъла на ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.1 и новата
редакция на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба за МРАВ. Поради изложеното, на
въззивника се следват разноски за първа инстанция в размер на 274 лева и за
въззивна инстанция в размер на 5 559 лева. На насрещната страна се следват
разноски за първа инстанция, съобразно уважената част от иска в размер за
първа инстанция - 694.22 лева, а за въззивна инстанция – 1388.45 лева.
Съобразно изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №527/18.11.2022г., постановено по т.дело №476 по
описа за 2021г. на Варненски окръжен съд, в частта, в която съдът е приел за
установено в отношенията между А. Н. Н., ЕГН **********, Варна, и БАНКА
ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, че ищецът не дължи на кредитодателя
сумата 264 251.25 лева, явяваща се разлика над 25 110.30 лева и
претендираните общо 289 361.55 лева, главница по договор за жилищен
ипотечен кредит от 26.09.2007г., като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Н. Н., ЕГН **********, Варна, срещу
БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, иск за приемане за установено, че
ищецът не дължи на банката –кредитодател сума в размер на 264 251.25 лева,
явяваща се разликата над 25 110.30 лева и претендираните общо 289 361.55
лева, главница по договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г. като
погасена по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 527/18.11.2022г., постановено по т.дело
№476 по описа за 2021г. на Варненски окръжен съд, в частта, в която съдът е
приел за установено в отношенията на А. Н. Н., ЕГН **********, Варна, и
БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, че ищецът не дължи на
кредитодателя сумата от 25 110.30 лева, представляваща главница по
договора за банков кредит от 26.09.2007г., която сума се явява сбор от
главници по погасителен план към договора, падежирали в периода от
03.11.2010г. до 03.10.2015г.
ОСЪЖДА А. Н. Н., ЕГН **********, Варна, да заплати на БАНКА ДСК
ЕАД, ЕИК *********, София, сторените разноски в размер на 274 лева -за
първа инстанция и за въззивна инстанция 5 559 лева, на основание чл.78, ал.3
ГПК.
ОСЪЖДА БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, да заплати на А.
Н. Н., ЕГН **********, Варна сторените разноски в размер на 694.22 лева за
първа инстанция и за въззивна инстанция – 1388.45 лева, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
12
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните с касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13