Р Е Ш
Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-Г въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА И.при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от мл. съдия И.в. гр. д. № 7888 по описа за 2018 г. по
описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 361620 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 25040/2016
г. на СРС, 118 състав, „Т.М.“ ЕООД е осъдено да заплати на М.З.К. на основание чл.
49 ЗЗД сумата от 3000 лева (частично от 10000 лева) – обезщетение за
неимуществени вреди от публикация в брой от 04.02.2015 г. във вестник
„Телеграф“ – „Асистентка кара студенти да ѝ ръкопляскат“.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД (с настоящо наименование „Т.М.“ ЕООД, в
която решението се счита за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В
жалбата се навеждат оплаквания относно обстоятелството, че ответникът по делото
е „Т.“ ЕООД, а не„Т.М.“ ЕООД. Сочи се, че се е установило, че написаното в
статията е вярно и никой от процесните изрази не съдържа неприлични, вулгарни
или цинични думи, поради което не е налице обида, нито клевета. Излага се, че
процесната дописка е колективен труд, поради което и не следва да се приписва
на лицето Б.Р.. Намира се, че първоинстанционният съд е приел единствено
показанията на свидетелите на ищцата, като е игнорирал показанията на
останалите свидетели. Сочи се, че е установено, че информацията изхожда от
студенти и полученият сигнал не е анонимен. Счита се, че липсва
противоправност, тъй като не се е доказало разгласяването на неистинско или
позорно обстоятелство, както и наличието на унизителни съждения за качествата
на ищцата. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на насрещната страна.
Въззиваемата страна – ищец М.З.К.
оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана, като счита, че
правилно в обжалваното решение фактите, изнесени в процесната статия, са били
преценени като неверни, начинът на поднасяне на информацията – позорящ и
опетняващ честта, доброто име и репутация на ищцата. Сочи се, че смяната на
фирмата на дружеството няма отношение към правосубектността му и изменението,
осъществено след устните състезания, правилно е било взето впредвид от районния
съд. Намира, че не са били ангажирани доказателства досежно достоверността на
посочените в статията твърдения, като сочената подписка не е била
осъществявана, след като дори ръководителят на катедрата „Международно право и
Международни отнощения“ не е бил запознат с нея, а са били представени
документи, събрани след откриване на производството. Счита, че въззивникът не е
осъществил дължимата грижа при проверка и верифициране на информацията,
публикувана в процесната статия. Посочва, че наличието на името на Б.Р. в
мотивите на решението е техническа грешка, която не би могла да се отрази върху
неговата правилност, още повече, че същата не е допусната в диспозитива.
Твърди, че не е проведено адекватно журналистическо разследване, което да
докаже публикуваните в статията обстоятелства. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна в процеса, поради което е допустима, но разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
Предявен е иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди от разпространяването на неверни и позорящи
личността факти, съдържащи се в процесната статия.
За да постанови обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят относно
съществуването на процесната статия с посоченото от ищеца съдържание, както и
че ответникът е издател на вестник „Телеграф“. Счел е, че изложените в статията
твърдения са неверни и позорящи личността на ищцата и обективно са в състояние
да уронят престижа ѝ в академичните среди.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има
гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
По така предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото следва да бъдат
установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на
ответника: виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на
което от ответника е възложено извършване на някаква работа, като вината се
презюмира /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, причиняване на вреда при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат.
В исковата молба като
ответник е посочено „Т.“ ЕООД. Видно от приетите като доказателства във
въззивната инстанция справки от ТР на 11.01.2018 г. е осъществена промяна в
наименованието на дружеството, чиято фирма е изменена на „Т.М.“ ЕООД. Промяната
в наименованието на търговско дружество не води до изменения в неговата
правосубектност, нито го прави различен субект на правото. В този смисъл
неоснователен е доводът в жалбата, че ответник е „Т.“ ЕООД, а не „Т.М.“ ЕООД,
тъй като съдът е длъжен да зачете извършена промяна в наименованието на
страната по делото, осъществена в хода на производството и съвсем правилно
районният съд е посочил като страна в решението си дружеството с новото му
наименование.
Настоящият съдебен състав намира за правилен и обоснован извода на
СРС за липса на спор между страните по делото по част от релевантните
обстоятелства, а именно: за факта, че процесната статия е публикувана във
вестник "Телеграф" на 04.02.2015 г., чийто издател е ответното
дружество, поради което е доказано възлагането на работата /изготвянето и
публикуването на статията/ от страна на ответника, на неговите служители -
автори на статията. Правилен и законосъобразен е изводът на съда, с който е
прието, че в доказателствена тежест на ответника е установяване верността на
публикуваната информация, като в допълнение на това следва да се посочи, че
ответникът носи отговорност само за верността на информацията, но не и за
негативни субективни оценки и мнения на авторите, освен ако последните сами по
себе не засягат достойнството на лицето. Нормата на чл. 40, ал. 1 КРБ
прокламира основния принцип на свободата на печата и другите средства за масова
информация, която свобода, обаче, не е неограничена, тъй като тя опира до
границата, установена от нормата на чл. 41, ал. 1 КРБ, а именно - правата и
доброто име на другите граждани. В конкретният случай ищцата поддържа, че с
процесната статия е нарушена именно посочената рамка, тъй като с клеветнически
твърдения, изнесени в нея, е засегнато доброто ѝ име в обществото и академичните
среди.
Едно изявление е
противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото
и доколкото това изявление не е вярно. Това
е така, тъй като съгласно чл. 39, ал. 1 КРБ всеки има право да изразява
мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук,
изображение или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това
основно право на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно това
право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима
ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно
право от категорията на абсолютните права. Разгласяването на неистински позорни
обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление е противоправно
деяние – клевета, с което се накърнява правото на чест и достойнство на лицето
и положителната обществена оценка за личността му.
Неверните твърдения в
процесната статия със заглавие „Асистентка кара студенти да ѝ
ръкопляскат“, от която ищцата твърди да е претърпяла неимуществени вреди, са
свързани с обстоятелствата, че ищцата е принуждавала студенти да аплодират изявленията
ѝ, не присъствала на занятията си, както и навеждането на твърдение, че
същата е била асистент на професор, чието име е нашумяло след скандал. Основното
внушение на статията безспорно е, че ищцата не осъществява служебните си
задължения и принудително оказва въздействие върху аудиторията, пред която
преподава.
Безспорно е също така, че в
статията е изнесена информация, която свързва ищцата с твърдения за извършени
от нея непрофесионални действия, изразяващи се в неявяване на водените от нея семинарни
занятия, както и самоуправни действия, които са щели да попречат на
провеждането на изпит в учебното заведение, в която преподава, а именно сменила
бравата на кабинет и така попречила на достъпа на други преподватели. В случая
са изнесени данни, засягащи пряко личността на ищцата, които представляват
разгласяване на неверни позорни обстоятелства. Изнесената информация е създала
невярна представа у читателите на вестника относно изложените обстоятелства
свързани с професионалните качества на ищцата и е разклатила доброто ѝ
име в академичните среди. Използваните в статията изрази осъществяват
признаците на клеветнически твърдения,
тъй като представляват разгласяване за другиго на конкретни обстоятелства,
които накърняват името на М.К. като професионалист в работата си и предизвикват
еднозначна негативна оценка на обществото. За реализирането на състава на чл.
49 ЗЗД следва да се установи, че изнесените факти трябва да са неистински, т.
е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на
приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно
позорни. По делото не се установи изнесените факти да са верни.
От показанията на разпитаните
по делото свидетели се установява, че твърденията в жалбата са неверни. Св.
Натов заявява, че подмяната на бравата на кабинета е станала по негово
нареждане, а не както се твърди в статията по искане на ищцата, за да не бъде
тя необезпокоявана. Свидетелят е посочил, че публикацията е предизвикала
негативен отзвук сред колегите. Заявил е също така, че до него като ръководител
на катедрата по „Международно право“ и „Международни отношения“, към която се
числи М.К., не са достигали оплаквания от студенти, че водените часове в
аудиторията на ищцата са пречели на часовете на други преподаватели, с което се
оборва и изложеното в статията твърдение за подаден сигнал от студенти.
Свид. Т.заявява, че е
присъствал на всички семинарни занятия на М.К., тя не е отсъствала нито веднъж
и той не знае да е била инициирана подписка срещу нея, като сочи, че не е имало
случаи гл. ас. д-р К. да кара студентите да ръкопляскат по време на занятие.
Съдът е обсъдил и показанията
на свидетелите на ответника, като не е счел, че с тях могат да се докажат
ищцовите твърдения за извършена детайлна проверка на информацията, публикувана
в статията и сверяването ѝ с най-малко два независими източника. Св. И.е
посочила в показанията си, че след като в редакцията на вестника са били получили
няколко писмени сигнала за преподавателката, е било поискано потвърждение от СУ
„Св. Климент Охридски“ и след като такова е било дадено, статията е била
публикувана.
Св. П.установява, че в
редакцията на вестника са дошли група студенти, които са поискали журналистическо
съдействие, но сочи, че среща със засегнатото лице М.К. не е правена, нито е
публикувано опровержение.
Като се съобрази фактът, че
тази група свидетели са лица, служители при ответника, следва да се отчете, че за
така изнесените факти действително не е била извършена пълна и задълбочена
проверка на поднесената информация, както е заключил и районният съд. Същата се
е свела единствено до запитване до университета относно наличието на сигнал,
без допълнително проучване и вземане на становището на лицето, срещу което е
бил насочен този сигнал. Още повече, че от представените обръщения от СУ „Св.
Климент Охридски“ със заличени имена на подписалите ги лица е видно, че в
същите по никакъв начин не е посочено името на ищцата, нито се съдържа
оплакване за описаното в статията, а именно че М.К. е карала студенти да
ѝ ръкопляскат.
От изложеното може да се
направи изводът, че посочените в публикацията твърдения са неверни и същите
представляват позорящи обстоятелства, тъй като засягат доброто име и
професионалните качества на ищцата и целят да уронят престижа и авторитета
ѝ в академичните среди, поради което и тези действия следва да се
определят като противоправни.
По отношение на довода в
жалбата, че в решението е посочено, че ответник е Б.Р., следва да се изтъкне,
че в този пасаж от мотивите на решението е допусната техническа грешка, тъй
като от цялостното изложение на мотивите и диспозитива на решението
безпротиворечиво се установява, че посоченото лице няма отношение към
конкретното дело и фигурирането на това име е плод на техническо
несъответствие, което не може по никакъв начин да се отрази на правилността на
първоинстанционното решение.
При съобразяване на посочените
правни констатации се налага извод за наличието на предпоставките на чл. 49,
вр. чл. 52 ЗЗД по отношение както на причинителя на вредата, така и на
възложителя на работата в лицето на ответника. При това положение ищцата има
правото да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди. При
определяне на размера на понесените вреди съдът съобрази следното:
Общото правило е, че всеки
дължи обезщетение за вредите, които виновно е причинил другиму. В тази връзка
следва да се коментира справедливият размер на неимуществените вреди. Както е
прието в константната практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен
състав, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от
деликт, причинен чрез изнесено в медиите клеветническо твърдение, следва да се
преценяват всички обективно установени обстоятелства, в това число характерът
на твърдението и в каква степен то е злепоставящо; изживените от пострадалия
негативни емоции и доколко това клеветническо твърдение се е отразило на
общественото мнение за личността, включително и с оглед заеманата от
пострадалия обществена длъжност. По отношение на размера на обезщетението за
неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението (т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г.).
За установяване настъпването
на твърдените неимуществени вреди в първоинстанционното производстдво са
събрани гласни доказателствени средства.
Св. П.Ц.има непосредствени
възприятия относно реакцията на М.К. към процесната статия. Ищцата е станала
тъжна, некомуникативна, не искала да общува с приятели и семейство,
притеснявала се за мнението на колегите и родителите си за нея, затворила се в
себе си и говорела единствено за статията. Показанията на свидетеля следва да
бъдат кредитирани като логични и отразяващи непосредствени възприятия относно
релевантните за спора обстоятелства. Същият изнася в показанията си
впечатленията си относно начина по който се е отразила процесната статия върху
ищцата и в показанията му липсват вътрешни противоречия и взаимно изключващи се
изявления за един и същи факт, поради което няма основание същите да не бъдат
приети за безпристрастни.
В практиката на ВКС е
застъпено разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти
следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят
показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът
следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са
повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или
неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. Те не са опровергани от други доказателства по делото,
като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия
и неясноти относно спорните факти. От свидетелските показания се установи също,
че въпросната публикация се е отразила негативно на ищцата. Тя е изпитвала
страдания и негативни душевни изживявания, които съставляват неимуществени
вреди, подлежащи на репариране.
Следва да бъде отчетено и
обстоятелството, че процесните твърдения са разпространени чрез национален
вестник, издаван на цялата територия на Република България, т. е. клеветнически
твърдения са станали достояние на неограничен кръг лица, както и че същите
подронват личния авторитет на ищцата и внасят съмнение в нейния професионализъм.
С оглед изложеното се налага извод, че справедливото обезщетение по смисъла на
чл. 52 ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди, претърпени от ищцата
вследствие на процесната статия, правилно е било определено от районния съд в
размер на 3000 лева.
По тези съображения се налага
извод, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и като такова следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора право
на разноски има въззиваемата страна. Същата е поискала присъждането им, като е
представила договор за правна защита и съдействие с договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 1100 лева, платимо в брой, както и списък по чл. 80 ГПК. Съобразявайки направено възражение за прекомерност от страна на въззивника
и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ съдът намира, че на въззиваемата
следва да се присъди сума в размер на 440 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и с оглед цената на иска настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд, ІІ-Г въззивен състав
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 361620 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 25040/2016 г. на СРС, 118
състав.
ОСЪЖДА „Т.М.“
ЕООД, ЕИК ******, да заплати на М.З.К., ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 ГПК сумата
от 440 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
2.