№ 84
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000952 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 2.09.2024 г. на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД и по
въззивна жалба от 9.09.2024 г. на ответника „Айсиен Консулт“ ООД против решението от
17.07.2024 г. по търг. дело № 838/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, с което:
на осн. чл. 135 ЗЗД са обявени за относително недействителни по отношение на ищеца
„Булгару“ ЕООД сключените между ответниците: 1) договор за продажба на недвижим
имот, обективиран в нотариален акт № 14/15.10.2020 г., том V, рег. № 10259, нот. дело
№ 2755/2020 г. на нотариус В. М., и 2) договор за продажба на недвижим имот,
обективиран в нотариален акт № 111/23.02.2021 г., том І, рег. № 1822, нот. дело №
103/2021 г. на помощник нотариус по заместване Г. Т.,
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 7 751,06 лв. – съдебни разноски
В двете жалби си съдържат идентични оплаквания. Твърди се, че решението е
недопустимо, тъй като в исковата молба не били напълно индивидуализирани, вкл. според
актуалния регулационен статут, имотите, предмет на договора, на който ищецът основава
качеството си на кредитор, както и на договорите, които се атакуват. Сочи се, че в
нарушение на диспозитивното начало съдът се произнесъл относно предварителен договор с
различен предмет от описания в исковата молба, тъй като в нея бил описан друг недвижим
имот. Ищецът нямал и правен интерес от предявения иск, тъй като не бил страна по
атакуваните договори, а освен това спрямо единия от имотите /апартамента/ било
недопустимо провеждането на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, доколкото този имот нямал
изискуемото прилежащо помещение. Поради противоречията в исковата молба относно
индивидуализацията и регулационния статут на терена, в който са построени имотите, то
това е следвало да се уточни, вкл. чрез допускане на съдебна експертиза, каквото
неправилно съдът отказал да допусне. Такава експертиза била необходима и за проверка на
идентичността на имотите по предварителния договор и по атакуваните договори за
1
продажба. Неправилно било прието и, че са налице предпоставките на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Твърди се, че ответникът „ВМВ ТИМ“ ЕООД е оспорил датата на предварителния договор,
по който не е страна и датата не му била противопоставима, като било игнорирано и
оспорването, че договорът е подписан от лице, което не е имало представителна власт
спрямо ответника „Айсиен Консулт“ ООД към момента на сключването му, както и че бил
нищожен. Не бил установен увреждащия характер на двете атакувани сделки. Неправилно
било прието за презумирано и знанието за увреждане у „ВМВ ТИМ“ ЕООД единствено
поради роднинската връзка между управителите на двете дружества – страни по атакуваните
сделки, като не било отчетено, че те са сключени в изпълнение на решение от 8.01.2020 г. на
общото събрание на „Айсиен Консулт“ ООД. Твърди се, че отношенията между двете
дружества били конфликтни, като от началото на 2017 г. „ВМВ ТИМ“ ЕООД била най-
големия кредитор на „Айсиен Консулт“ ООД.
Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск, както и да им присъди направените разноски по
делото.
Въззиваемият „Булгару“ ЕООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбите. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Противно на доводите в
жалбите няма разминаване между предмета на исковете, описан в исковата молба, и този, по
който съдът се е произнесъл със съдебното решение. Предмет на исковете по чл. 135 ЗЗД са
сделките, които се атакуват чрез упражненото потестативно право /процесните договори за
продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г./, а не сделката, на която ищецът основава
качеството си на кредитор /предварителния договор от 13.11.2017 г./. Описанието на
атакуваните сделки в исковата молба е извършено чрез препращане към конкретно
посочените нотариални актове, чрез които са сключени. Възпроизвеждането на
съдържанието на тези нотариални актове /за какви конкретни имоти се отнасят/ е ненужно и
за това не е извършено в исковата молба, както е било ненужно в диспозитива на
първоинстанционното решение – достатъчно е било да се посочат нотариалните актове с
индивидуализиращите им характеристики /номера, дати, нотариус/, което минимално
описание се съдържа в съдебното решение и то съответства напълно на описанието на
сделките по исковата молба. Конкретното описание на предмета на тези атакувани сделки,
макар да е полезно за яснота, не е необходимо, поради което евентуалното неточно или
погрешно описание на съдържанието на сделките не влече порок на съдебното решение,
още по-малко – да води до недопустимост на същото. По-конкретно – неотносимо към
редовността или допустимостта на този иск е описанието на имотите, които са предмет на
атакуваните сделки според техния актуален регулационен статут. Подобно изискване
съществува спрямо вещни или делбени искове, а не спрямо иск по чл. 135 ЗЗД.
Неоснователни са и възраженията за липсата на правен интерес и легитимация на ищеца за
предявените искове. Искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен, като той принадлежи на всяко
лице, което твърди, че е кредитор на ответник по делото и, че атакуваната сделка го
уврежда. Това е достатъчно за обосноваване на процесуалната легитимация, а дали тези
твърдения отговарят на действителността, е въпрос по съществото на исковете. Що се
отнася до разминаването между посочената в исковата молба дата на сключване на
предварителния договор /17.11.2017 г./ и тази по приложения към нея предварителен
2
договор /13.11.2017 г./, то това разминаване е отстранено с уточнителната молба от 9.01.2024
г., в която е посочено, е датата на договора е 13.11.2017 г. Ето защо исковете са допустими.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради
което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната
жалба доводи повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата
инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това
следва да се добави и следното:
1. Част от възраженията на ответниците, поддържани и в жалбите, се отнасят до
действителността на договора, на който ищецът основава качеството си на кредитор спрямо
ответника „Айсиен Консулт“ ООД – предварителния договор от 17.11.2017 г. В тази връзка
се поддържа, че този договор бил нищожен /евентуално унищожаем поради грешка/, тъй
като имал невъзможен предмет поради несъществуване на описаните в него недвижими
имоти, доколкото не съществувал поземленият имот, върху който е предвидено да бъдат
изградени /УПИ ХІ в кв. 206А/, а освен това – поради липсата към единия самостоятелен
обект /апартамент № 14/ на изискуемо прилежащо складово помещение /избено или
таванско/. От страна на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД се поддържа и, че договорът е
сключен от лице без представителна власт – бил антидатиран и сключен след 9.06.2020 г., от
когато подписалият от името на ответника „Айсиен Консулт“ ООД управител В. К. не е имал
еднолична представителна власт, доколкото е можел да представлява дружеството само
съвместно с управителя В. В.. В първата инстанция са били заявени и други доводи за
недействителност, които не се поддържат във въззивните жалби.
Всички посочени доводи обаче не могат да се разглеждат в настоящото производство, в
което предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е потестативното право на кредитора да оспори
действие на длъжника и само по този предмет се формира СПН, а не правоотношението, от
което ищецът извежда качеството си на кредитор. Както е разяснено и в мотивите към т. 2 от
ТР № 2/9.07.2019 г. на ВКС – ОСГТК съдът по Павловия иск изхожда от положението, че
вземането на кредитора съществува, ако произтича от твърдените факти, като може да
приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В случая
такова отричане със СПН липсва, поради това съдът в производството по чл. 135 ЗЗД не
може да изследва действителността на процесния предварителен договор, който не е
предмет на иска. Да се приеме обратното означава да се допусне по този въпрос да се
постановят противоречиви съдебни решения, доколкото е възможно в производството по чл.
19, ал. 3 ЗЗД да се достигне до друг правен извод, а това е възможно и в евентуално друго
дело /напр. бъдещ вещен спор между настоящия ищец и ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД по
повод същите имоти/. Несподелими са доводите на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД, че тъй
като не бил страна в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, то само в настоящото производство
можел да се защити срещу валидността на предварителния договор. Следва да се посочи, че
не е съществувала пречка този ответник да предяви иск в отделно производство или
насрещен иск в рамките на настоящото производство, с който да иска прогласяване
нищожността на този договор, в който случай валидността му би била разгледана, а
настоящото производство би било спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, но това не е било
сторено. Само за констатация следва да се посочи, че достоверността на датата на сключване
на предварителния договор /13.11.2017 г./ е установена и чрез представените и неоспорени
банкови платежни нареждания, в които датата на договора е посочена.
2. Ответниците оспорват предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД – наличието на увреждане
на ищеца и знанието за увреждане у ответниците, по който въпрос въззивният съд намира
следното:
Тезата на ответниците е, че няма увреждане, тъй като липсвала идентичност между
имотите по процесния предварителен договор от 13.11.2017 г., на който ищецът основава
правата си, и по атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г. Липсата
на идентичност следвала от това, че е налице несъответствие между номерацията на
поземления имот, върху който се намира сградата, в която са имотите по договорите – в
3
предварителния договор е посочен УПИ ХІ-1426, а в двата нотариални акта е УПИ XL-1426.
Въззивният съд споделя становището на първоинстанционния съд, че това разминаване е
несъществено и се касае до техническа грешка в номерацията на парцела по предварителния
договор, като идентичността на поземлените имоти следва от останалите описани
индивидуализиращи белези, които напълно съвпадат в процесните договори: 1) еднаквата
номерация по старата кадастрална основа – пл. № 1426; 2) еднаквата номерация на квартала
и местността по рег. план – кв. 206А, м. „Подуяне – Редута; 3) еднаквата площ – 652,50 кв.
м.; 4) еднаквия административен адрес – гр. София, ул. „***“ № *; 5) съвпадащите
местоположение, площ и съседи по отношение на процесните апартамент и гараж.
Следва да се отбележи и, че настоящата позиция на ответника „Айсиен Консулт“ ООД за
липсата на идентичност противоречи на позицията му, изразена в отговора на исковата
молба по делото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предмет на т.д. № 873/2022 г. на СГС, в който той е
оспорил този иск и поради това, че вече не е собственик на процесните имоти, тъй като се е
разпоредил с тях именно с двата процесни договори за продажба от 15.10.2020 г. и
23.02.2021 г., което пък е мотивирало ищеца да предяви настоящите искове по чл. 135 ЗЗД.
Посоченото дело на СГС е било спряно до приключването на настоящото дело по чл. 135
ЗЗД, а спирането е потвърдено с влязло в сила определение № 2046/7.08.2023 г. по ч.гр.д. №
2133/2023 г. на САС /служебно известно на настоящия съдебен състав/. Този позиция на
ответника „Айсиен Консулт“ ООД, изразена в другото дело, следва да се приеме и за
извънсъдебно признание /спрямо настоящия спор/ за идентичността на имотите по
предварителния договор и по двата нотариални акта.
Ето защо въззивният съд намира, че тази идентичност е доказана по несъмнен начин. От
това следва, че атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г. увреждат
интереса на ищеца, като кредитор по предварителния договор от 13.11.2017 г., тъй като
осуетяват възможността да реализира потестативното си право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Това
предполага и защитата на неговия интерес по реда на чл. 135 ЗЗД – така ППВС №
1/29.03.1965 г.
3. Въззивният съд приема за доказана и субективната предпоставка на правото по чл. 135
ЗЗД.
Доколкото възникването на твърдяното вземане на ищеца по предварителния договор от
13.11.2017 г. предхожда атакуваните договори за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г., то
е приложима хипотезата на чл. 135, ал. 1 и изискуемото от закона субективно отношение е
знание за увреждане, което при възмездни сделки, като процесните, следва да е налице както
у длъжника „Айсиен Консулт“ ООД, така и у приобретателя „ВМВ ТИМ“ ЕООД. По
необходимост това знание предполага знание за наличието на облигационна обвързаност
между ищеца и ответника „Айсиен Консулт“ ООД, произтичаща от предварителния договор.
Несъмнено обстоятелството, че ответникът „Айсиен Консулт“ ООД е страна по
предварителния договор с ищеца е достатъчно за установяване и на знание у него за същия.
Без значение за това е, че по този договор ответникът е представляван от един управител, а
по атакуваните продажбени договори – от друг управител. Знанието е такова на
юридическото лице и то веднъж придобито чрез един законен представител се счита за
налично, без значение от последващата промяна в представителството на дружеството.
Що се отнася до ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД, то според въззивния съд знанието в
случая е доказано и за него. Не е спорно, че управителите на двете ответни дружества, които
са представлявали и при нотариалното изповядване на двете сделки, са в близка роднинска
връзка – брат и сестра. Според част от съдебната практика на ВКС в подобна хипотеза
намира пряко приложение презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, според която знанието се
предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ,
брат или сестра на длъжника. Според друга част от практиката на ВКС презумпцията по чл.
135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответната степен на
близост в отношенията има значение и ако бъде доказана може да залегне в основата на
фактическия извод за наличието на знание, като естеството на тази близост определя
4
естеството на узнатите обстоятелства[1]. Изяснено е и, че доказването на подобно знание за
увреждане най-често се извършва по пътя на косвеното доказване чрез такава верига от
косвени доказателства, която да създаде сигурност, че фактът, индициран от съвкупността от
доказаните факти, наистина се е осъществил[2].
В случая дори и да се приеме, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не намира
приложение към конкретния казус, то установената роднинска връзка между управителите
на двете дружества към момента на сключване на атакуваните договори е достатъчна
индиция за това, че ответникът „ВМВ ТИМ“ ЕООД е знаел за наличието на неудовлетворено
задължение на ответника „Айсиен Консулт“ ООД спрямо ищеца по процесния
предварителен договор. Споделим е и аргументът на първоинстанционния съд, че това се
подкрепя и от установената съпричастност на „ВМВ ТИМ“ ЕООД към реализирането на
процесния строеж, произтичаща от представения комисионен договор от 16.01.2017 г.
Същият е бил сключен от името на „Айсиен Консулт“ ООД от същия управител, който е
сключил и процесния предварителен договор от 13.11.2017 г. Установените тесни бизнес
отношения между двете дружества по реализирането на този проект сочат на високо ниво на
доверие, което наред с роднинската връзка между управителите им е достатъчно косвено
доказателство за наличието на знание на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД за сключения
процесен предварителен договор от 13.11.2017 г. към момента на сключване на атакуваните
договори от за продажба от 15.10.2020 г. и 23.02.2021 г.
В заключение: Налице са всички законови предпоставки за уважаване на предявените
искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят своевременно
поисканите от ответника „Булгуру“ ЕООД разноски за производството в размер на 3 500 лв.
– за заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по представения
договор за правна защита и съдействие от 12.11.2024 г. Неоснователно е възражението за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД.
Възнаграждението е значително под необвързващия размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /при цена на исковете
126 916,20 лв./, но по-важното е, че не е несъответно на фактическата и правна сложност на
спора.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 34/4.05.2022 г. по гр. д. № 1250/2021
г. на ВКС, ІІІ г.о.
[2] така решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 266/18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020
г. на ВКС, ІV г.о.;
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.07.2024 г. по търг. дело № 838/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-17 състав.
ОСЪЖДА „Айсиен Консулт“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“ № 24, офис 405, и „ВМВ
ТИМ“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, район
„Овча купел“, ул. „Любляна“ № 46, ет. 11, да заплатят на „Булгару“ ЕООД с ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление – гр. Кюстендил, ул. „Оборище“ № 14, на
5
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 3 500 лв. – разноски за исковото производство пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията до ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД да се изпратят чрез профила в ЕПЕП на
адвоката, а до останалите страни – по общия ред.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6