РЕШЕНИЕ
№ 1315
гр. Пловдив, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501728 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Т. Н. А. с ЕГН **********, от
Пловдив, ул. „***, против Решение № 1888 от 29.05.2022 г., постановено по
гр.дело № 16262 /2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив - XII гр.с-в,
което се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея против
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* иск за осъждането на ответника
да и заплати сумата от 260,25 лв., представляваща възнаградителна лихва,
заплатена по договор за заем № 2742102/03.02.2017 г. без основание, предвид
недействителността на договора на основание чл.22 ЗПК. Във въззивната
жалба се поддържа оплакването, че в тази част обжалваното решение е
неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови
въззивно решение по съществото на спора, с което предявеният иск да се
уважи. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „Изи Асет Мениджмънт” АД оспорва въззивната
жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение в тази му
част като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира
заплащането на разноски за инстанцията.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
1
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал. 1, предложение първо от
ЗЗД.
Ищцата е изложила твърдения в исковата молба, че е сключила с
ответника договор за паричен заем № 2742102 от 03.02.2017 г., по силата на
който е получила от ответника в заем сума от 3000 лв., срещу задължението и
да върне посочената сума ведно с възнаградителна лихва от 40 % и уговорен
годишен процент на разходите от 46.83 %. В договора било уговорено и
задължението и за заплащане на кредитора на неустойка, дължима в случай на
неизпълнение на задължението на длъжника за представяне на посочено в
същия обезпечение. Такова обезпечение не било представено, поради което
ищцата платила на ответника всички дължими по договора суми,
включително неустойка в размер от 1562,40 лв. и възнаградителна лихва в
размер от 260,25 лв. Ищцата твърди, че договорът за паричен заем № 2742102
от 03.02.2017 г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, както и че на
самостоятелно основание са недействителни отделни негови клаузи. Така
твърди, че уговорката за заплащане на възнаградителната лихва е нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави, тъй като същата е прекомерна
поради надвишаване трикратния размер на законната лихва, като не е посочен
размерът й и начинът на нейното прилагане. В нарушение на чл.11, ал.1 т.10
ЗПК в договора не е посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът,
по който е формиран и каква би била общата дължима сума. Твърди, че в него
не е включено скрито оскъпяване на кредита поради задължение за заплащане
на неустойка, уговорката за която също била нищожна, като ако същата беше
включена в ГПР, той би надвишил 50 %. Ето защо предвид твърдяната
недействителност на договора или на клаузите за заплащане на неустойка и
договорна лихва, се поддържа, че платените от нея суми от 1526,40 лв. за
неустойката и 260,25 лв. за договорната лихва са заплатени без правно
основание, поради което се иска осъждането на ответника да и върне
посочените суми.
С решението си районният съд е приел за установено, че страните по
делото са сключили договор за паричен заем № 2742102/03.02.2017 г. с
твърдените в исковата молба параметри, както и че ищцата е заплатила на
ответника всички суми по договора, включително и сумата от 1526,40 лв. за
неустойката и 260,25 лв. за договорната лихва.
Тези фактически констатации и правни изводи не са спорни пред
настоящата инстанция.
С решението си районният съд е направил извод за нищожност
2
клаузата, предвиждаща задължение на заемополучателя за заплащане на
неустойка, а решаващите мотиви на съда са за това, че уговорената в
договора неустойка не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не
биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на
ответника да представи обезпечение; че неустойката няма възстановителна
функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове
законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен, почти три
четвърти части от главницата. ПРС е приел, че плащането на сумата по тази
неустойка е самоцелно, поради което тази клауза противоречи на добрите
нрави, както и че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за
защита на потребителите, тъй като води до значително неравновесие между
договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и
нееквивалентно кредитора по договора. Прието е, че тази клауза не е
индивидуално договорена, поради което е нищожна и на основанието по чл.
146 от ЗЗП.
При така формираните правни изводи ПРС е постановил в решението си
осъждането на ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на ищцата
Т. Н. А. сумата от 1562,40 лв. - недължимо платена неустойка по договора,
като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. На основание чл.
297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища.
Ето защо, доколкото спорът между страните за валидността на клаузата
за заплащане на неустойка е разрешен между страните с влязло в сила
съдебно решение, то следва да се зачетат последиците на същото.
Настоящият съдебен състав на съда приема, че освен до недействителност на
клаузата за дължимост на неустойката, са налице основания за приемане на
недействителен целия договор за кредит по следните причини:
Видно от договора за паричен заем, в чл.4, т.2 от същия страните са
уговорили, че дължимата се от заемателя неустойка в размер на 1562,40 лв. се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка
една от тях се добавя сумата от 74,40 лв. Включването на задължението за
неустойка в погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и се
явява добавък към възнаградителната лихва, като представлява сигурна
печалба за заемодателя. Тази уговорка не отговоря на изискванията на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 46,83 %, но без да
са включени разходите за неустойка. С клаузата за заплащане на неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в
размера на ГПР до пет пъти размера на законната лихва. Съгласно
3
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От
определението е видно, че годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. В
случая обаче разходът за неустойка, с уговорката същият да се заплаща на
равни месечни вноски и представляващ допълнително оскъпяване на кредите
не е включен в ГПР.
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Ето защо съдът приема за неправилен извода на районния съд за
неоснователност на иска за заплащане на сумата от 260,25 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, заплатена по договора за заем.
Същата е недължимо платена, тъй като ищцата е дължала заплащането само
на чистата стойност на кредита. Ето защо искът като основателен следва да се
уважи, като ответникът следва да се осъди да заплати на ищцата посочената
сума, ведно с обезщетение за забавеното и плащане в размер на законната
лихва за периода от предявяване на иска пред съда до окончателното
погасяване.
Предвид изложеното съдът приема, че в тази му част решението на
районния съд е неправилно. Като такова същото ще се отмени, като ще се
постанови друго такова в казания смисъл. Решението ще се отмени и в частта
за разноските, с която жалбоподателката – ищец е осъдена да заплати на
въззиваемата страна – ответник разноски по делото пред РС.
Предвид основателността на въззивната жалба въззиваемата страна
следва да заплати на жалбоподателката направените разноски пред въззивната
инстанция, възлизащи на 25 лв. за внесената държавна такса за обжалването и
360 лв. в полза на адвокатско дружество „***“ -възнаграждение по чл.38, ал.2
ЗА, съгласно приложения списък.
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1888 от 29.05.2022 г., постановено по гр.дело
№ 16262 /2021 г. по описа на Районен съд –Пловдив - XII гр.с-в в частта му, с
която е отхвърлен предявеният от Т. Н. А. с ЕГН ********** против „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* иск за осъждането на ответника да
заплати на ищцата сумата от 260,25 лв., представляваща възнаградителна
4
лихва, заплатена по договор за заем № 2742102/03.02.2017 г. без основание,
предвид недействителността на договора на основание чл.22 ЗПК, както и в
частта, с която Т. Н. А. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Изи Асет
Мениджмънт” АД сумата от 22,66 лв. разноски по делото, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град С., бул. „****, офис 40- 46, да заплати
на Т. Н. А. с ЕГН ********** от Пловдив, ул. „**** сумата от 260,25 /двеста
и шестдесет лв. и 25 ст./ лв., представляваща възнаградителна лихва,
недължимо платена по договор за заем № 2742102/03.02.2017г. предвид
недействителността на договора на основание чл.22 ЗПК, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 15.10.2021 г. до
окончателното й плащане, както и сумата от 25 (двадесет и пет) лв. -
разноски по делото пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град С., бул. „**** офис **, да заплати на
адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ *********, седалище и адрес на
дейност в Пловдив, ул. „****, на осн. чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Т. Н. А. с ЕГН
********** безплатно процесуално представителство по делото пред
въззивната инстанция в размер на 360 (триста и шестдесет) лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5