Р Е Ш Е Н И Е
№
2210
02.07.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета
година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 21026 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
въз основа на предявени от
К.Т.Н., ЕГН **********,*** против
ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 кумулативно съединени искове с правна
квалификация по и чл.55,
ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане
на суми по клауза за възнаградителна лихва и неустойка, като е допуснато
изменение на предявените искове и същите се считат предявени, както следва:
сумата от 73,15 лв.- главница, представляваща недължимо
платена сума по клауза за възнаградителна лихва по Договор за заем № *** от
31.01.2018 г. и сумата от 391,50 лв. – главница, представляваща
недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем № *** от 31.01.2018 г., ведно със законна лихва върху тази
сума от датата на предявяване на исковата молба -19.12.2019 г. до окончателното
й изплащане. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на
31.01.2018 г. е сключил с
ответното дружество договор за паричен
заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 750 лв. Бил договорен годишен процент на
разходите (ГПР) от 40,80 %, а възнаградителната лихва фиксирана на 35 %. Според
договора общият размер на всички плащания бил 533,28 лв. Дължала се неустойка в
размер от 391,50 лв., ако в тридневен срок от подписване на договора не се
представи обезпечение измежду две физически лица – поръчители и банкова
гаранция. Общата дължима сума плюс неустойката следва да бъдат върнати с
изплащането на 30 седмични вноски, като броят им бил фиксиран на 15 всяка с
размер от 55,5 лв. за периода от 16.02.2018 г. до 31.08.2018 г.
Твърди се, че договорът е недействителен
на специалните основание на чл. 22 ЗПК,
като не е спазена разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на
договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на възнаградителната лихва и
как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски
посочени в погасителния план.
Твърди се
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начин на
изчисляване на ГПР и липсва каквато и да била яснота по какъв начин е формирана
същият респ. общата дължима сума по него. Цитират се законови норми във връзка
с ГПР.
Твърди се
нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като не е посочено в
погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора
суми. В конкретния случай, е начислявана главница, възнаградителна лихва, ГПР и
неустойка, а в погасителния план е посочено само разпределението между
неустойката и сборът от главница, възнаградителна лихва и ГПР, но не са разпределени
трите компонента.
Сочи се и
друго основание за недействителност, а именно: нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК ,
като липсва подпис на кредитополучателя на всяка от страниците на общите
условия.
Твърди се, че неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение
на добрите нрави, изразяващо се в
посочените в исковата молба обстоятелства. На първо място се посочва, че поръчителството
или поемането на солидарно задължение по договора за кредит, следва да бъде
учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник,
следва да представят на кредитното дружество обилна документация, която е
невъзможно да бъде събрана в рамките на определение тридневен срок. Освен това
се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на правила в договора, по които
да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. В тази
връзка се сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението
на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1
ДР ЗПК). Сочи се недействителност на клаузата за неустойка и на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество
се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК
– ГПР да не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва се
противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната
разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Относно
датите на плащане на всяка от сумите, включена в общите размери на претенцията
се посочват датите на погасителните вноски, които съвпадат с отразените в
договора за кредит дати. Моли се
исковете да се уважат. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок е депозиран отговор на исковата молба от ответникат Не
се спори, че на 31.01.2018 г. между
страните е сключен договор за паричен заем.
Оспорват се твърденията на ищеца за
недействителност на договора за заем на сочените в исковата молба основания.
Посочва, че при фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа
информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Оспорва да е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, като се сочи, че ГПР е посочен ясно и е
в размер на 40,80 %. Посочена е и общата сума за плащане 833,25 лв. Относно
твърденията за нарушение на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК посочва, че отразяването на
последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени
суми е само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти, а лихвеният
процент по договора е фиксиран в размер на 35 %. Оспорва се и нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, като се сочи, че в договора за паричен заем
се съдържат всички условия и всички уговорки между страните по отношение на
кредита, като същият е подписан на всяка страница от ищеца.
Оспорват се твърденията и за недействителност на
клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като
преценката за това следва да се направи на база цялата сума, дължима по
договора, която не се достига от неустойката. Още повече, че чл. 19, ал. 4 ЗПК
не е нарушен.
Относно целите на уговорената неустойка се
посочва, че с нея се цели обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за
погасяване в срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи,
неустойката се дължи при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение . Оспорва се твърдението, че
неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, като ищецът не взема
предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят изплаща при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Оспорва да е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Прави възражение за липса на предпоставките по чл. 38 от Закона за
адвокатурата, като прави доказателствени искания в тази насока. Моли исковете
да се отхвърлят. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 31.01.2018
г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 750 лв.,
която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 833,25 лв.
чрез заплащане на 30 седмични вноски за периода от 16.02.2018 г. до 31.08.2018
г. Видно от приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 35 %, а ГПР е в
размер на 40,80 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем
сума в размер от 750 лв., като това е изрично посочено в договора.
Не се оспорва и, че сумите по
договора за заем са изцяло заплатени, като се твърди и не се оспорва от ответника, че
вноските са платени на съответните падежни дати.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 391,50 лв. на вноски от по 26,10 лв., които се добавят към размера на
месечните погасителни вноски.
Не е представен по делото погасителен план,
като договора за заем е отразено, че размерът на двуседмичната погасителна
вноска е 55,55 лв. В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че с подписване на
договора страните се съгласяват да се рефинансира текущия заем на заемателя,
като същият заявява, че желае да погаси изцяло задължението си Договор за
паричен заем № *** в размер на 315,45 лв. Страните са направили изрично
изявление за прихващане до размера на тази сума, а за остатъка договорът има
силата на разписка.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали
правоотношения по договор за паричен
заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите
и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена
защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните
юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Относно възраженията за
недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Възражението за липса на подписани
общи условия е неоснователно. От съдържанието на договора се установява, че в
същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните,
начина на прекратяването му и други общи разпоредби, с оглед на което следва да
се приеме, че общите условия са инкорпорирани в съдържанието му, а доколкото
самият договор за заем е бил подписан от ищеца на всяка страница следва и
извода, че не е налице недействителност на
договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 2 от ЗПК.
В договора се съдържат
условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в
представения по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай
размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на
изчисление на ГПР, както и значимите компоненти
на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде
включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 35% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
договора са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, ето
защо не е налице основание за
недействителност на договора на посочените основания, като иска за връщане на
неоснователно получената за възнаградителна лихва сума от 73, 15 лева, основано
на недействителност на договора, ще се
отхвърли като неоснователен.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 35 %, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване
на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на
конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства.
Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя
нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно
защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, поради противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния
съд е взел предвид всички обстоятелства по делото, а не само размера на
възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за същия период от време,
вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката,
че дори при предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия
размер, без клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево
отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението към заемния капитал. В
настоящия случай се установява, че доколкото липсва друго обезпечение по
договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок, то определената
договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява прекомерна.
Искът за връщане на платената
договорна лихва, като платена без основание поради нищожност на клаузата за
договорна лихва, като противоречаща на добрите нрави е неоснователен и на това
заявено от ищеца основание и следва да се отхвърли.
По предявения иск за връщане на платената без основание неустойка:
Настоящият съдебен състав
намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите
нрави:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 391,50 лв. Така
предвиденият размер е близо 52 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано
висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение,
а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4,
ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 52 % от заетата
сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на
обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо
иска за връщане на платената без основание неустойка в размер на 391,50 лева ще
се уважи като основателен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на
всяка от страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на
уважена и отхвърлена част от исковите претенции. Ищецът претендира разноски в
размер от 100 лв. за платена държавна
такса, като с оглед отхвърляне на исковата претенция по единия от
обективно съединените искове следва да му се присъди само сумата от 50 лв.-
държавна такса по предявения иск за връщане на сумата, платена като неустойка
по договора за заем. Представен е договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38,
ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Неговият
размер съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (изм. с Решение № 5419 на ВАС на РБ от 8.05.2020 г. - бр. 45 от
15.05.2020 г., в сила от 15.05.2020 г. ), възлизащо
на стойност 100 лв., съобразно цената на уважения обективно
съединен иск . В случая е представен договор за правна
защита и съдействие с адвокатско дружество „***“ в полза, на което следва да се
присъди възнаграждението.
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да
заплати на К.Т.Н., ЕГН **********,*** сумата от 391,50 лв. – главница,
представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем № ***
от 31.01.2018 г., ведно със законна
лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба -19.12.2019 г.
до окончателното й изплащане, както и сумата от 50 лв.- разноски в размер на
платена държавна такса за разглеждане на уважения иск.
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Т.Н., ЕГН **********,***
против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 иск за връщане
на сумата от 73,15
лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по клауза за
възнаградителна лихва по Договор за заем №
*** от 31.01.2018 г., ведно със законна
лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба -19.12.2019 г.
до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да заплати на Адвокатско дружество „***“, Булстат *********,
гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1 сумата
от 100 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна
правна помощ с включено ДДС по уважения иск.
Присъдените суми
да се преведат по банковата сметка: ***,
IBAN: ***ежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ