№ 130
гр. София, 30.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:ГЕОРГИ СТ. МУЛЕШКОВ
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТ. МУЛЕШКОВ Въззивно
гражданско дело № 20211800500649 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Ответникът по делото „С.К...“ ЕООД обжалва Решение № 124 /
22.06.2021 г. по гр. д. № 795 / 2019 г. на Самоковския районен съд в частите, с
които е бил осъден да заплати на ищеца „С.Ч.“ ЕООД сумата от 1000 лв.,
представляваща непогасен остатък от задължението по фактура № 112 /
21.12.2015 г., ведно със законната лихва, и сумата от 338,91 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 31.03.2016 г. – 02.08.2019 г.
Като последица решението се обжалва и в частта за разноските.
Жалбоподателят развива доводи за неправилност на обжалвания акт.
С отговора по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна оспорва жалбата.
Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо решение на
първоинстанционен съд.
1
Решението е правилно в обжалваните части.
Пред първата инстанция не е имало спор за сключването на договора за
абонаментни услуги от 21.09.2015 г. и за неговото изпълнение от страна на
ищеца. Ответникът е потвърдил изпълнението с приемането на фактурата от
21.12.2015 г., с осчетоводяването й и с извършените по нея плащания в общ
размер на 8960 лв. В продължение на повече от три години след издаването на
фактурата, включително и с отговора на исковата молба и в първото съдебно
заседание, ответникът не е въвел възражения за неизпълнение на договора от
насрещната страна, респ. за недължимост на цената поради липса на
насрещна престация. Той не е възразил и извънсъдебно след получаване на
двете покани за доброволно плащане от м. май и м. юли 2019 г. Ето защо
въззивната инстанция приема, че ответникът дължи плащане на договорената
цена за предоствените услуги съгласно фактурата от 21.12.2015 г.
Спорът пред районния съд е бил изключително за това дали част от
цената по фактурата е била авансово платена с два разходни касови ордера от
02.12.2015 г. и от 04.12.2015 г. за общо 4100 лв. (по 2050 лв. всеки РКО). За
въззивния съд не съществува съмнение, че плащанията си били извършени
именно по процесния договор, тъй като страните не твърдят между тях да са
съществували и други договорни или извъндоговорни отношения. При
тълкуването на договора и анекса към него обаче не може да се направи
извод за авансово плащане на цената на работата, която ищецът е следвало да
извърши в бъдеще. Липсва такава договорна клауза. Цената по отделните
етапи е била дължима едва след извършването на работата и нейното
приемане от ответника като възложител. От клаузата на чл.21 от договора във
връзка с чл.9 и чл.10 от анекса от 01.10.2015 г. следва, че плащанията по
двата РКО са били за вече свършена и приета работа за предходен месец.
Този извод се подкрепя и от факта, че по процесната фактура на стойност
9960 лв. с ДДС ответникът е извършил множество погасявания за общо 8960
лв. вместо само за 5860 лв. след приспадане на платените 4100 лв. по двата
РКО.
Изложеното мотивира съда да приеме, че главният иск за непогасения
остатък от 1000 лв. е доказан по основание и размер.
Доводът във въззивната жалба за неправилност на решението поради
съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен. На
2
първо място, за да бъде обсъден един довод за процесуални нарушения, той
трябва винаги да е свързан с произтичащо от него процесуално (вкл. и
доказателствено) искане. В настоящия случай жалбоподателят не е направил
никакво искане пред въззивната инстанция. На следващо място, не е вярно
твърдението, че районният съд не е допуснал доказателствени искания,
направени с отговора по чл.131 ГПК и в съдебно заседание. Напротив, всички
доказателствени искания на ответника, свързани с предмета на спора, са били
уважени. Отхвърлено е било доказателственото искане за разпит на свидетели
във връзка с инцидентен установителен иск, който не е бил приет за
съвместно разглеждане. А този иск е бил недопустим не само на посоченото
от районния съд формално основание (настъпила преклузия), но и поради
липсата на интерес от предявяването му. В дълбока колизия с принципите и
логиката на процесуалния закон е било искането, заявено като ИУИ, за
установяване автентичността на документи (двата РКО), които самата страна
е представила, от които тя черпи права и които не са били оспорени от
насрещната страна.
Доводът за недоказаност на вземането поради непредставянето на
приемо-предавателни протоколи не следва да бъде обсъждан, тъй като спор за
изпълнението на договора от страна на ищеца не е бил повдиган пред първата
инстанция нито с отговора на исковата молба, нито до приключване на
първото съдебно заседание след изготвянето на доклада по делото. Спорът е
бил изключително за това дали ответникът като възложител е платил пълния
размер на договорената цена.
Доводът на жалбоподателя за необоснованост на първоинстинционния
акт досежно относимостта на двата РКО към процесния договор е
основателен. По същество този довод беше разгледан от въззивната
инстанция по-горе в мотивите, но основателността му не рефлектира по
никакъв неблагоприятен върху правното положение на изпълнителя, респ.
върху извода за доказаност на главния иск.
Що се отнася до мораторната лихва, то във въззивната жалба не са
въведени никакви конкретни доводи за неправилност на обжалваното
решение. Ето защо въззивната инстанция следва да се ограничи единствено
до направената вече проверка за валидност и допустимост на атакувания
съдебен акт.
3
В обобщение, решението на районния съд следва да бъде потвърдено в
обжалваните части, включително и в частта за разноските.
При този изход на делото въззивникът дължи на въззиваемата страна
направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 400 лв. за
адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 ГПК
Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 124 / 22.06.2021 г. по гр. д. № 795 / 2019
г. на Самоковския районен съд В ЧАСТИТЕ, с които ответникът „С.К...“
ЕООД с ЕИК *********** е бил осъден да заплати на ищеца „С.Ч.“ ЕООД с
ЕИК ********** сумата от 1000 лв., представляваща непогасен остатък от
задължението по фактура № 112 / 21.12.2015 г., ведно със законната лихва от
02.08.2019 г. до окончателното изплащане, и сумата от 338,91 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 31.03.2016 г. до 02.08.2019 г.,
както и В ЧАСТТА за разноските.
В частта, с която искът за мораторна лихва е бил отхвърлен за разликата
над 338,91 лв. до пълния предявен размер от 362,28 лв., решението не е било
обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „С.К...“ ЕООД с ЕИК *********** да заплати на „С.Ч.“
ЕООД с ЕИК ********** направените пред въззивната инстанция разноски в
размер на 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4