Решение по дело №290/2020 на Районен съд - Хасково

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

№ 260028/15.01.2021 година, град Хасково

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Хасковският районен съд, Девети граждански състав

на седемнадесети декември две хиляди и двадесета година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                               Председател: Петър Вунов      

секретар: Михаела Стойчева

прокурор:

като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 290 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.

Образувано е по искова молба от „Теленор България" ЕАД срещу И.З.Д..

Ищецът твърди, че ответникът бил негов абонат по силата на договор за мобилни услуги от 30.05.2016 г., във връзка с който страните сключили и договор за лизинг от същата дата 30.05.2016 г. По силата на последния договор ответникът взел мобилно устройство SONY модел Xperia М5 Black на изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 25.59 лв., дължими за периода от м. май 2016 г. до м. април 2018 г. включително, или с обща лизиигова цена в размер на 588,57 лв. За периода от 30.05.2016 г. до 10.12.2016 г. включително ответникът заплатил общо 6 броя месечни лизингови вноски, след което преустановил плащанията по договора. Следователно, за периода от 10.12.2016 г. до 30.04.2018 г. включително дължал цената на 11 лизингови вноски в размер на 435.03 лв. Освен това, в чл. 1, ал. 2 от договора за лизинг страните уговорили, че лизингополучателят имал право да придобие собствеността върху предоставеното мобилно устройство, като подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя най-малко 10 дни преди изтичането на срока на договора и след като заплати допълнителна сума в размер на съответно 25,59 лв. за устройството. Ако лизингополучателят не упражни това си право, устройството подлежало на връщане в срок от 1 месец след изтичане срока на договора, като в същия срок лизингополучателят можел да заяви изрично и в писмена форма, че желае да го върне. Ако устройството не бъде върнато, той бил длъжен да заплати допълнителната сума в размер на 25,59 лв. - чл. 1, ал. 3. Тъй като нямало данни ответникът да е върнал мобилното устройство на оператора, нито да е заплатил дължимите месечните лизингови вноски, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу него, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на PC – Хасково и била издадена заповед за изпълнение относно горепосочената сума, но тя била връчена на длъжника при условията на 47, ал. 5 ГПК. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца тази сума, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, като се претендират направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се заповедно производство.

            Ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва иска като допустим, но неоснователен. Твърди, че по отношение на процесното вземане бил изтекъл 3-годишния давностен срок по в чл.111 ЗЗД относно периодичните плащания. Освен това, от приложените към исковата молба доказателства не се установявало по несъмнен и категоричен начин, че ответникът дължал на ищеца претендираната сума. Предвид изложеното се моли да бъде отхвърлен изцяло иска, а при условията на евентуалност претендираната сума да бъде намалена с посоченото в представената фактура погашение в размер на 293,45 лв.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са представени Договор за мобилни услуги от 30.05.2016 г., Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни лица от 30.05.2016 г., Заявления за пренасяне на номер и за смяна на собственост от 30.05.2016 г., Договор за лизинг от 30.05.2016 г., Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услугия; Фактура (дубликат) № **********/10.12.2016 г., и от тях е видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.

От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на РС -Хасково, приложено като доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление с вх. № 23828/28.11.2019 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1814/29.11.2019 г. за процесната сума в размер от 460,62 лв. за главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 27.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и направените в производството разноски, от които 25.00 лв. за заплащане на държавна такса и 180.00 лв. - възнаграждение за упълномощен по делото адвокат. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение от ответника и с разпореждане от 12.12.2019 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и последният е сторил това.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, който е процесуално допустим, доколкото изхожда от заявителя по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесното вземане.

Разгледан по същество, искът се явява основателен, като съображенията за това са следните:

Не се спори по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по силата на сключен договор за лизинг от 30.05.2016 г. Съдържанието му е подробно регламентирано в този договор и в Общите условия към него, обективирани на втората му страница. Тези съглашения са подписани и от ответника, който не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка верността на съдържанието им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Няма спор, че ищецът е изпълнил точно основното си задължение, а и в чл. 4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ на договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация. При това положение следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното задължение да заплаща дължимите месечни лизингови вноски в сроковете и размерите съобразно договорните клузи. На следващо място, няма спор, че той не го е изпълнявал надлежно, като има неплатени лизингови вноски за мобилното устройство SONY модел Xperia М5 Black в общ размер от 460,62 лв. с ДДС, за които е издадена фактура № **********/10.12.2016 г. Тук е уместно да се отбележи, че поддържаното неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника е отрицателен факт, поради което не е необходимо да бъде доказвано от ищеца. По делото не са ангажирани доказателства относно изпълнението на тези изискуеми задължения. Възражението на ответника за погасяването им поради изтекла давност не може да бъде споделено. В тази връзка следва да се има предвид, че се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което в случая е приложима кратката тригодишна давност. Видно от фактура № **********/10.12.2016 г. срокът за плащане на процесното задължение е 25.12.2016 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 27.11.2019 г., от когато се смята за предявен установителният иск за съществуването му съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което давностният срок не е изтекъл и съотв. сумата се явява дължима. Изложените във възражението по чл. 414 ГПК доводи също са неоснователни, тъй като вземането, предмет на ч. гр. д. № 1694/2018 г. по описа на РС – Хасково, се е основавало на твърдения за съществуването му по силата на договор за далекосъобщителни услуги от 13.02.2016 г.

По тези съображения съдът счита, че предявеният иск е изцяло основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен в пълния му размер.

Вземането е дължимо ведно с поисканата законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на РС – Хасково - 27.11.2019 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е погасил процесното вземане. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са действително направени и възлизат на 205,00 лв. за внесена държавна такса и платено адвокатско възнаграждение.

С оглед изхода на настоящото производство и че ищецът претендира разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 405,00 лв., съобразно ангажираните доказателства за извършването им и представения списък по чл. 80 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

            ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, по отношение на И.З.Д., ЕГН **********, адрес: ***, че дължи на „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 460,62 лв., представляващи неплатени лизингови вноски по сключения между тях на 30.05.2016 г. договор за лизинг за мобилното устройство SONY модел Xperia М5 Black, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на Районен съд - Хасково – 27.11.2019 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА И.З.Д., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 610,00 лв., от която 405,00 лв., представляваща направени разноски по настоящото дело и 205,00 лв., представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 3732/2019 г. по описа на Районен съд - Хасково, за която е издадена Заповед № 1814/29.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните. 

 

                                                                       СЪДИЯ: /п/ не се чете

                                                                                           /Петър Вунов/

 

Вярно с оригинала!

Секретар:К. С.