Р Е Ш Е Н И Е
№ 260582
гр. Пловдив, 21.12.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, ІІ- ри състав в открито заседание на двадесет
и трети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА
при участието на прокурора Иляна Джубелиева и на съдебния
секретар Тодорка Мавродиева разгледа докладваното от съдията гр. дело № 549 по
описа на съда за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т.3
от ЗОДОВ.
Ищецът П.С.Н.,
ЕГН **********,***, чрез пълномощник адв. С.Н., със
съдебен адрес ***, моли съда да осъди Прокуратурата на Република България,
седалище гр. София, бул. „Витоша“ №2, да му заплати обезщетение в размер на 142
000 лв. за неимуществени вреди и на обезщетение в размер на 108 000лв. за
имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнато срещу него
обвинение в престъпление, ведно със законната лихва върху присъдените суми,
считано от 13.12.2011г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Исковата претенция се основава на твърденията, че срещу ищеца е
водено наказателно производство:на 13.12.2011г. срещу него е било образувано
досъдебно производство ДП № 759/ 2011г. по описа на РУ- **/пр. преписка № 1481/
2011г./ за престъпление по чл.209, ал.1 НК; с постановление от 18.02.2014г.
ищецът бил привлечен като обвиняем и му била взета МНО. Твърди, че
производството срещу него е прекратено с постановление на наблюдаващия прокурор
за прекратяване от 01.03.2017г., влязло в сила на 12.03.2017г., поради липса на
извършено престъпление по чл.209, ал.1 НК от ищеца.
Ищецът твърди,
че по време на производството неоснователно са издавани постановления за
принудително довеждане и е бил докладван за ОДИ, тъй като ищецът обективно не е
можел да се яви на разпит при разследващия полицай поради претърпяна злополука
– счупване на левия глезен, както и поради това, че призовките за явяване в РУ **са
били изпращани на адрес в гр. **, при условие, че на разследващия орган му е
било известно, че ищецът пребивава на адрес в гр. **. Твърди,
че неимуществени вреди се изразяват в преживени от него унижения, страх, напрежение, чувство на безпокойство и
несигурност, създадени от несправедливо повдигнатото срещу него обвинение и
евентуално осъждане, силен емоционален срив и преживяно тежко депресивно състояние.
Твърди, че стресът му се е отразил негативно върху психическото му състояние,
довел е до промени в социалното му поведение, станал е затворен и необщителен,
станал раздразнителен в общуването с близки и приятели. Твърди, че близките и
приятелите му са отчуждили от него, отнасяли се към него с недоверие и
неприязън.
Ищецът твърди, че в резултат на воденото срещу него
наказателно производство претърпял имуществени вреди, тъй като не можел да си
намери работа. Твърди, че през периода на висящото наказателно производство е
имал възможност да започне работа в престижни и проспериращи в страната
компании, но поради воденото срещу него наказателно производство, това не се е
осъществило. Твърди, че е имал конкретни предложения от „**“ АД за ** с размер
на трудовото възнаграждение от ** лв., от „**“ АД за ** с размер на трудовото
възнаграждение от ** лв., от ** „**“ за ** и ** с размер на трудовото
възнаграждение ** лв., но е бил налице отказ от тези фирми да го наемат на
работа поради повдигнато му обвинение.
Твърди, че имуществените вреди се изразяват в пропуснати ползи от
нереализирано трудово възнаграждение за периода от 18.02.2014 г. /датата, от
която е издадено постановлението за привличане на обвиняем/ до 1.03.2017г., или
за период от 36 месеца, по **лв. месечно.
В срока за
отговор по чл.131 ГПК ответникът Прокуратурата на Република България е подал
писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни по основание и по
размер и моли съда да отхвърли същите.
Прави
възражение, че ищецът не представя доказателства за това кога постановлението
за прекратяване на производството е влязло в сила, което обстоятелство е
релевантно с оглед преценка началния момент за отговорността на държавата за
вреди.
Оспорва претърпените от ищеца неимуществени вреди като
недоказани, като развива съображения, че не са налице доказателства както за
реалното наличие на вреди, така и за пряката им последица от твърдяното незаконно
обвинение.
Оспорва размера на предявения иск за неимуществени вреди
поради прекомерност и противоречие с принципа за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД.
Оспорва твърдението на ищеца за наличието на
непосредствена връзка между претърпените от ищеца вреди и повдигнатото
обвинение в престъпление от общ характер.
Прави възражение, че увреждането е причинено по
изключителна вина на ищеца, алтернативно, че ищецът е допринесъл виновно за
увреждането, с оглед на което се прави искане за освобождаване от отговорност,
алтернативно за намаляване на обезщетението.
По същество ищецът чрез пълномощника си
адв. Н. пледира за уважаване на исковете като основателни и доказани и за
присъждане на разноските в производството.
По
същество ответникът чрез прокурор Джубелиева пледира
за отхвърляне на исковете като неоснователни.
Пловдивският окръжен съд, като взе предвид събраните
по делото писмени и гласни доказателства, както и доводите на страните намери
за установено следното:
По
допустимостта на иска.
Предявените искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
По
основателността на иска.
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Отговорността на държавата е
обективна. Тя може да бъде ангажирана независимо от това дали вредите са причинени
виновно от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния
държавен орган, както и независимо от това дали осъществените отделни
процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и в
рамките на правомощията на съответния държавен правозащитен орган. Достатъчно
основание е обвинението в престъпление да е признато за незаконно, а то винаги
е такова, щом като привлеченото като обвиняем лице бъде оправдано или
наказателното производство спрямо него бъде прекратено на основание, че
деянието не е извършено или че извършеното деяние не е престъпление.
Основателността на предявения иск с правно основание
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление;
влязла в сила оправдателна присъда или акт за прекратяване на производството;
претърпени неимуществени и/ или имуществени вреди; причинна връзка между
претърпените вреди и незаконното обвинение.
В настоящия случай по отношение на първите две
предпоставки за уважаване на иска за неимуществени вреди – повдигнато срещу
ищеца обвинение и влязъл в сила акт за прекратяване на наказателното
производство, съдът намира, че същите са налице, което се установява от
приложените по делото материали по наказателното производство- ДП № 759/ 2011г. по описа на РУ- **/пр. преписка
№ 1481/ 2011г. по описа на РП- **/. От същите се установява, че на ищеца му е повдигнато
обвинение за престъпление по чл.209, ал.1 НК за това, че 22.08.2011г. в гр. **с
цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у С.К.С.и Г.Б.Ч., като се
представил за ** и поддържал заблуждение, с което им причинил имотна вреда в
размер на 500 лв. Установява се, че наказателното производство срещу ищеца е
прекратено с Постановление за прекратяване на наказателното производство от
01.03.2017г. /влязло в сила на 23.03.2017г./, на основание чл. 243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК, тъй като не е
осъществен съставът на престъплението от субективна страна.
По отношение на следващите две
предпоставки – претърпени неимуществени вреди и причинна връзка между
претърпените вреди и незаконното обвинение, съгласно ТР № 3/2005г. по т.д.
3/2004 на ОСГК на ВКС държавата отговаря за всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е
обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител
на вредите. В практиката на ВКС се приема, че когато при незаконно повдигнато
обвинение се претендират неимуществени вреди в рамките на обичайния размер – то
тяхното настъпване и причинната връзка с незаконния наказателен процес се
предполагат /в този смисъл са и Решение №
480/2012. по гр.дело № 85/2012 г., IV г.о. на ВКС; Решение № 138 по гр.д. №
637/2012, IV г.о. на ВКС; Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1506/2009 г., IV г. о. на ВКС/.
С оглед гореизложеното, настоящият
съдебен състав приема, че са налице всички кумулативно изискуеми елементи на
фактическия състав – като претърпяването на неимуществени вреди и причинната
връзка с незаконно водения процес се установяват от въведената с цитираната
практика на ВКС житейска презумпция.
Предвид гореизложеното искът за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди се явява доказан по своето
основание и съдът следва съгласно чл. 52 ЗЗД да определи размера на
неимуществените вреди по справедливост.
Съгласно задължителните за съдилищата
указания, дадени с ППВС 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне размера на обезщетението. Сред тези обстоятелства, с
оглед спецификата на правното основание по чл.2, ал.1, т.3, пр. 1 ЗОДОВ,
практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, отнася: тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно
обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване;
интензитетът на мерките на процесуална принуда; броят и продължителността на
извършените с участието на подсъдимия процесуални действия; начинът, по който
обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на
живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на
пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в
личната му емоционална сфера, здравословното му състояние, характера и
интензитета на претърпените емоционални, психически и нравствени терзания, възраст на увредения, обществено и социално
положение, икономическите условия в страната и стандарта на живот,
установената практика за присъждане на обезщетения при сходни случаи /в този смисъл са Решение № 358 от
06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на ВКС, Решение № 149 от 2.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., ГК., Решение № 5 от 13.03.2013 г. по
гр. д. № 638/2012г. на ВКС/. Във всеки случай, за да отговаря на
критерия справедливост, определеното от съда обезщетение следва при отчитане на
всички релевантни по делото обстоятелства, относими към пострадалото лице и
претърпените от него увреждания по най-пълен начин да обезщетява претърпените
от него болки и страдания и в този смисъл да се явява техен паричен еквивалент
/в този смисъл е ППВС 4/68г. и ТР 3/2005 по т.д 3/2004 ОСГК/.
Като съобрази горното съдът намира, че
при определяне размера на обезщетението следва да се вземат предвид следните
обстоятелства, установени в настоящия случай:
Повдигнатото обвинение по чл.209, ал.1 НК е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, т.е. при
осъдителна присъда е съществувала реална възможност на ищеца да бъде наложено ефективно
наказание лишаване от свобода, предвид на което е нормално да се приеме и не се
нуждае от специално доказване, че ищецът е имал отрицателни стресови
преживявания, изпитвал е напрежение и притеснения по време на продължилото
срещу него наказателно производство.
Взетата по отношение на ищеца мярка за
неотклонение е „Подписка“, т.е. най- леката възможна такава и не е била
ограничена съществено личната и имуществената сфера на ищеца, същият е можел да
се движи безпрепятствено в пределите на населеното място по местоживеене, като
за напускането на последното е било необходимо разрешение от съответния орган,
както и да работи – взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение не се е
явявала обективна пречка ищецът да работи и да реализира доходи. На следващо
място мярката за неотклонение е взета на 18.02.2014г., като до този момент по
отношение на ищеца не е имало наложена МНО.
На следващо място цялото наказателно
производство срещу ищеца е протекло само в досъдебната фаза, като същото е
прекратено с постановление на наблюдаващия досъдебното производство прокурор.
Наказателното производство е продължило
от 13.12.2011 г. до 01.03.2017г., приблизително пет години и три месеца, което
обаче не се явява необосновано дълго с оглед на това, че производството е
спирано няколкократно, както следва: от 09.03.2012г. – до 13.08.2012г.;
15.10.2012г. – 15.12.2012г.; 20.02.2013г. – 18.02.2014г.; 22.05.2014г. –
30.11.2016г., като в случая от съществено значение е, че за периодите 15.10.2012г.
– 15.12.2012г.; 20.02.2013г. – 18.02.2014г.; 22.05.2014г. – 30.11.2016г.
производството е спряно, тъй като ищецът не може да бъде открит и е с неизвестен
нов адрес, както и същият не се явява за извършване на следствени действия, за
които е бил призован – разпит и очна ставка /изложените обстоятелства се
установяват от материалите по приложеното ДП № 759/ 2011г. по описа на РУП – **/.
Установява се от материалите по ДП № 759/
2011г. по описа на РУП – **, че по отношение на ищеца са извършени следните
процесуални действия- на 20.08.2012г. е разпитан в качеството на свидетел, на 18.02.2014г.
и на 30.11.2016г. е разпитан в качеството на обвиняем и е извършена очна ставка
между ищеца и свидетелите Г. Ч. и Св. Ч.а. Не се установяват други процесуални
действия, на които ищецът е следвало да присъства.
От изложеното следва, че наказателното
производство срещу ищеца е протекло само в досъдебна фаза, както и не се
установяват множество процесуални действия, на които ищецът е бил задължен да
присъства. Установява се, че причината за относително дългата продължителност
на досъдебното производство - приблизително пет години и три месеца, е
поведението на ищеца – същият не е сочи нов адрес, на който да може да бъде открит
и призоваван и не се явява за извършване на следствени действия, за които е бил
редовно призован, което налага спиране на наказателното производство за период
от приблизително три години и осем месеца.
Недоказани останаха твърденията на
ищеца, че неоснователно са били издавани постановления за принудителното му
довеждане и неоснователно е бил докладван за ОДИ. От материалите по досъдебното
производство се установява, че са издадени постановления за принудително
довеждане на ищеца от дати 10.02.2012г. /поради това, че ищецът не е открит на
адреса и не е могло да му бъде връчена призовка да се яви на разпит на
10.02.2012г./, от 13.09.2012г. и от 15.01.2013г. /ищецът е редовно призован, но
не се явява за разпит/ и постановление за ОДИ от 22.04.2014г. Установява се, че
призовките са изпращани на адреси в гр. **, които са били известни на
разследващите органи. Отделно от това по досъдебното производство има данни, че
през 2012г. призовки са изпращани и на адрес в гр. **, но безрезултатно. Ищецът
посочва адрес в гр. ** едва на 03.11.2016г., когато и сам се явява в ІІ- ро РПУ – **. След тази дата ищецът не е бил докладван за
ОДИ и не е имало постановено по отношение на него принудително довеждане. На
следващо място се установява от материалите по ДП № 759/ 2011г. по описа на РУП
– **, че не е имало обективни причини, поради които ищецът не е могъл да се яви
на разпит при разследващия полицай. От представения Лист за преглед в Спешно
отделение от дата 16.02.2012 г. /л.78, том втори от ДП № 759/ 2011г. по описа на РУП – **/ се
установява, че ищецът е диагностициран на 16.02.2012г., след проведен преглед,
с диагноза „счупване на външен /латерален/ малеолус“
и му е предписано лечение „35 дни гипсов ботуш“. Т.е установява се, че
фрактурата на глезена е претърпяна от ищеца на 16.02.2012г. и същата по никакъв
начин не се явява относима към това, че ищецът не е намерен на адреса в гр. **,
за да му бъде връчена призовка за явяване на 10.02.2012г. в гр. **/фрактурата е
последваща датата на разпита/. Същата не би могла да
бъде причина ищецът да не се яви пред разследващия орган и през м. септември
2012г. и м. януари 2013г., доколкото счупването е станало повече от шест месеца
по- рано. Не са представени доказателства оздравителният процес да е протекъл
по- дълго от предписаната имобилизация от 35 дни и с
усложнения, налагащи стационарно и/ или болнично лечение, в това число
оперативно такова. Ето защо съдът намира за недоказани твърденията на ищеца, че
поради заболяване не е могъл да се яви пред разследващия орган.
На следващо място от събраните по делото
доказателства не се установява негативните преживявания на ищеца да се
отличават по характер и интензитет, значително над обичайните за подобни
случаи. Безспорно е, че всяко наказателно производство (особено когато същото е
било безрезултатно), всякога води до негативни преживявания, свързани с
психически тормоз и стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне сред близки
и познати, което обосновава и наличието на негативни изживявания, които
съществено разстройват душевния мир на съответното пострадало лице. Но в
настоящия случай не се установява обвинението да се отразило крайно негативно
върху ищеца с оглед неговата личност и начин на живот, не се установява да е
рефлектирано върху професионалната му
реализация, да се отразило в каквото и да е била степен на общественото доверие
и социалните му контакти. Не се установяват негативни отражения върху
здравословното състояние на ищеца, както не се установява личната емоционалната
сфера на ищеца да е засегната в значителна степен, същият да е претърпял
емоционални, психически и нравствени терзания от особен характер и в такъв
значителен интензитет, отличаващ ги от обичайните такива.
Не се установяват твърденията на ищеца
за претърпени неимуществени вреди, които се отличават по своя интензитет от
обичайното за подобни случаи. Безспорно е, че ищецът е изпитвал притеснения във
връзка с воденото срещу него наказателно производство, безпокойство и
напрежение, които емоции са се отразили стресово и негативно върху психичното
състояние на ищеца. Не се установява обаче същите да си били изключителни по
интензитет и продължителност във времето, не се установяват твърденията на
ищеца за преживени силен емоционален срив и тежко депресивно състояние, промени
в социалното поведение на ищеца, както и да е изпаднал в социална изолация,
поради проявено от страна на неговите близки и приятели отчуждение и отношение
на недоверие и неприязън.
Показанията
на св. М.А.са много общи и лишени от конкретика. Същите не дават достоверна
информация за настъпилите промени в живота на ищеца, в резултат на воденото
срещу него досъдебно производство, тъй като свидетелят описва проблемите на
ищеца в процесния период, почиващи на неговите непосредствени възприятия, тъй
като е дългогодишен приятел на ищеца /свидетелят сочи, че с ищеца се познават
от 1990г./, но същевременно не знае нищо за ищеца и за неговия живот извън
времето, за което свидетелства, като например за съдебното минало на ищеца, за
семейното му положение, за професионалната реализация на ищеца преди започване
на наказателното производство. Свидетелят твърди, че образуваното срещу ищеца
наказателно производство е причина за разрива в отношенията на ищеца с жена му и
последвалия развод, но същевременно не познава жената на ищеца, не знае как се
е казвала, не знае колко време са били женени. Отделно от това от данните по
досъдебното производство се установява, че ищецът не е имал сключен граждански
брак. Свидетелят твърди, че преди наказателното производство ищецът е работел
на „престижно място“ в ** на **, без да може да посочи какъвто и да е
приблизителен период от време, в който ищецът е работил там. От представеното
писмено доказателство – Обр. УП-3 – Удостоверение, издадено от ТД НАП- **
/л.36/, се установява, че ищецът е работил на длъжност „**“ за периода
01.05.1994г.- 15.09.1994г. Твърденията на св. А.за влошеното здравословно
състояние на ищеца в резултат на образуваното срещу ищеца досъдебно
производство не намират опора в останалия събран по делото доказателствен
материал. По делото няма представена медицинска документация, от която да е
видно, че ищецът страда от диабет. В тази връзка следва да се посочи, че с
исковата молба не са наведени твърдения за здравословни проблеми, в това число
конкретно стоматологични и наличие на заболяването диабет, които са възникнали
или са се задълбочили в резултат на воденото наказателно производство.
От
показанията на св. А.С.се установява наличието на стоматологични проблеми- на
ищеца са извадени зъби, но не се установява причините за това да са воденето
срещу ищеца наказателно производство, конкретно стресовото състояние на ищеца,
причинено от последното. Свидетелят сочи, че причините са финансови и
несвоевременно лечение на зъб с кариес, задълбочаване на проблема, като
възпалението обхваща и костта, което води до изваждане на зъба като краен
резултат.
Изводите на
съда, че са недоказани твърденията на ищеца, че наказателното производство се е
отразило негативно върху доброто име и авторитет на ищеца, се базират освен на
липсата на убедителни доказателства, събрани в настоящото производство, за
накърнена репутация и на обстоятелството, че ищецът е с предходно осъждане по
друго наказателно дело от общ характер /Справка за съдимост, приложена по ДП № 759/ 2011г. по описа на РУП – **/.
Не се установяват твърденията на ищеца, че бил
публично известна личност в гр. **, показанията на св. А.са неубедителни. Не са
ангажирани доказателства за професионална реализация на ищеца преди започването
на наказателното производство, като остават недоказани твърденията на ищеца, че
е заемал сочените от него длъжности – ** на отдел в ** на гр. ** и ** в ** –
гр. **. Единственото представено писмено доказателство е Обр. УП-3 – Удостоверение,
издадено от ТД НАП- ** /л.36/, от което се установява, че ищецът е работил на
длъжност „**“ за периода 01.05.1994г.- 15.09.1994г.
В обобщение
от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява да се
касае до случай на конкретни и особено силни отрицателни преживявания във
връзка с незаконното обвинение.
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се
разгледа възражението на ответника по чл.5, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ. Съгласно
цитираните разпоредби ако увреждането е причинено по изключителна вина на
пострадалия обезщетение не се дължи, а когато пострадалият е виновно допринесъл
за увреждането, обезщетението се намалява.
В настоящия
случай съдът намира, че първата хипотеза – увреждането да е причинено по
изключителна вина на ищеца, не се установява и доказва от събраните по делото
доказателства. Налице са обаче предпоставките по чл.5, ал.2 от ЗОДОВ за
намаляване на обезщетението, по следните съображения:
По-горе в
мотивите на решението беше коментирано, че наказателното производство е
продължило продължителен период от време, значително надхвърлящ обичайното за
това време, в който продължителен период ищецът е търпял вреди, изразяващи се в
напрежение, тревога и безпокойство. Но както беше посочено, установява се от
доказателствата по делото, че причината
за относително дългата продължителност на досъдебното производство -
приблизително пет години и три месеца, е поведението на ищеца – същият не е сочи
нов адрес, на който да може да бъде открит и призоваван и не се явява за
извършване на следствени действия, за които е бил редовно призован, което
налага спиране на наказателното производство за период от приблизително сумарно
три години и осем месеца.
Предвид на
изложеното настоящият съдебен състав, като
съпостави гореизложените задължителни критерии с установеното от фактическа
страна по настоящото дело, както и като взе предвид основателността на
възражението на ответника за намаляване на обезщетението на основание чл.5,
ал.2 ЗОДОВ, намира, че размерът на паричното обезщетение, който най-пълно би
съответствал на критерия за справедливост е 500 лв.
Ето защо предявеният иск следва да бъде
уважен до сумата от 500 лв., като за разликата до пълния претендиран размер
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По отношение на иска за присъждане на
обезщетение за имуществени вреди съдът намира същият за неоснователен, по
следните съображения:
Не се
доказаха твърденията на ищеца, че поради образуваното против него наказателно
производство не е могъл да си намери работа. При носена от ищеца
доказателствена тежест за това, не беше установено, нито че ищецът е имал
конкретни предложения за работа, така както са описани в исковата молба – при
определен работодател, на определена длъжност и размер на трудовото
възнаграждение, нито че причината да не се реализират е образуваното срещу него
наказателно производство. Ангажираните за установяване на тези обстоятелства
свидетелски показания са неубедителни. Показанията на св. А.са лишени от конкретика относно за това какви предложения за работа е
имал ищецът, като отделно от това са неубедителни относно причините, поради
които ищецът не е започнал работа.
С исковата молба е направено искане за
присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение, считано от 13.12.2011г.
Най- ранният начален момент от който
може да се претендира обезщетение за забава върху присъденото обезщетение е
датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното
производство срещу ищеца.
В настоящия случай постановлението за
прекратяване е влязло в сила на 23.03.2017г.
Следователно върху сумата от 500 лв.
следва да бъде присъдена законна лихва, считано от 23.03.2017г.
В частта за разноските.
С оглед изхода от спора – частична
основателност на исковата претенция, своевременно заявената претенция за
присъждане на разноски и представените доказателства за тяхната направа, на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски, за платена държавна такса за
настоящото производство в размер на 10 лв. /само за уважения частично иск за
неимуществени вреди/, и за адвокатско възнаграждение, определено по
съразмерност с уважената част от исковата претенция, в размер на 5,20 лв.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Прокуратурата
на Република България, седалище гр. София, бул. „Витоша“ №2, да заплати на
П.С.Н., ЕГН **********,***, сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.209, ал.1 НК, по ДП № 759/
2011г. по описа на РУ- **, пр. преписка № 1481/ 2011г. по описа на РП- **, ведно със законната
лихва върху присъдената главница, считано от 23.03.2017г., до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска за разликата до пълния предявен размер от 142 000 лв., както и за законна лихва за периода 13.12.2011г. – 22.03.2017г.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от П.С.Н., ЕГН **********,***, против Прокуратурата
на Република България, седалище гр. София, бул. „Витоша“ №2, иск за заплащане
на обезщетение в размер на 108 000 лв. за имуществени вреди, претърпени в
резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.209, ал.1 НК, по ДП № 759/
2011г. по описа на РУ- **, пр. преписка № 1481/ 2011г. по описа на РП- **, ведно със законната
лихва върху присъдената главница, считано от 13.12.2011г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Прокуратурата
на Република България, седалище гр. София, бул. „Витоша“ №2, да заплати
на П.С.Н., ЕГН **********,***, сумата от 15,20 лв. /петнадесет лева и
двадесет стотинки/, представляваща
разноски за производството по гр. дело № 549/ 2020г. по описа на Окръжен съд-
Пловдив.
Сумите могат да бъдат заплатени от Прокуратурата на
Република България по следната банкова сметка: ***: ***.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: