Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.02.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1670 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 47963 от 11.10.2018г. по гр.д. № 82377/2017г. Софийски районен
съд, 153 състав: Прекратил производството по делото в частта по предявените от
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, срещу А.Н.Н., ЕГН **********, установителни искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за
установяване съществуването на вземания за доставена от дружеството топлинна
енергия и такса дялово разпределение през периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г.
до размера от 917.20 лв., и за лихва за забавено плащане за периода от
15.09.2014г. до 08.08.2017г. до размера от 217.40 лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 56936/2017г. на СРС,
153 състав, поради липса на правен интерес; Отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД,
ЕИК *****, срещу А.Н.Н., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване дължимостта на следните вземания: сумата 1 834, 39 лв. - за
доставена от дружеството топлинна енергия и за такса дялово разпределение през
периода от 01.05.2013г. до 30.4.2015г., ведно със законна лихва от 18.08.2017г.
до изплащане на вземането, и лихва за забавено плащане в размер на 434.79 лв.
за периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 56936/2017г. на СРС, 153 състав. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумите 450
лв. - разноски в исковото производство, и 200 лв. - разноски в заповедното
производство. Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето
лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност – нарушение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
СРС приел, че ответникът не е титуляр на вещни права върху имота. По смисъла на
§ 1, т. 42 ДР ЗЕ, потребител на топлинна енергия или природен газ за битови
нужди било физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. В случая
от представените по делото документи се установило, че ответникът е титуляр на
вещно право на ползване за процесния топлоснабден имот в процесния период.
Лицето, което фактически ползва имота на облигационно основание било държател,
а не ползвател по смисъла на ЗС. Законът изрично давал легална дефиниция на
понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали
лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно
право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ
говорел именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване. Погрешно
СРС приел, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се
приеме, че именно лицето – носител на качеството „ползвател” е лицето,
обитавало и съответно консумирало топлинната енергия. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение в атакуваната част, вкл. в частта за
разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна А.Н.Н. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 2 751.59 лв., от които 2 695.07 лв. – главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2013г. – м. 04.2015г. в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*****, аб. № 334541, и 56.53.2 лв.
– главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за същия
период, и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 652.19 лв., от които 637.75 лв. - лихви за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2014г. – 08.08.2017г., и 14.44 лв. - лихви за
забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 18.08.2017г., до окончателното плащане.
За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по гр.д. № 56936/2017г. на СРС, 153 състав. В
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение само досежно 4/6
от дълга – за сумите 1 834.39 лв. – главници за топлинна енергия и дялово
разпределение, и за 434.79 лв. – лихви за забава върху двете главници. Изрично
е признал, че като собственик на 2/6 от топлоснабдения имот, дължи сумите
917.20 лв. – главници, и 217.40 лв. – лихви за забава.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил като недопустими исковете в признатата с възражението част, а претенциите
за 4/6 от дълга е оспорил като неоснователни при твърдения, че не е собственик
или ползвател на имота за тези части.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните отхвърлителни
части. При постановяването му не са нарушени императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е
ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че ответникът е
собственик или ползвател на 4/6 ид. части от топлоснабдения имот, респ. че е
сключил договор директно с ищеца за тези части. Именно това е мотивирало
районния съд да отхвърли исковете в допустимите им части – от представените
протокол от общо събрание на ЕС, списък на живеещите в сградата и удостоверение
за наследници на Николай Матев Н. не може да се направи извод, че ответникът е
собственик или вещен ползвател на целия имот. Ето защо неоснователно в жалбата
се поддържа по делото да било доказано, че ответникът бил вещен ползвател на
имота.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с
мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към
установената фактическа обстановка.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
атакуваните части, вкл. в частта за разноските, определени съобразно правилото
на чл. 78, ал. 3 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 450 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно
обжалваемия интерес от 2 269.18 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, възлиза на 388.84 лв. Съдът, като взе предвид,
че пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или
правна страна, както и извършените от пълномощника на въззиваемия процесуални
действия, намира възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК за основателно. Възнаграждението следва да бъде намалено на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 47963 от 11.10.2018г., постановено по гр.д. № 82377/2017г. на
Софийски районен съд, 153 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, срещу А.Н.Н., ЕГН **********, искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания: сумата 1
834, 39 лв. - за доставена от дружеството топлинна енергия и за такса дялово
разпределение през периода от 01.05.2013г. до 30.4.2015г., ведно със законна
лихва от 18.08.2017г. до изплащане на вземането, и лихва за забавено плащане в
размер на 434.79 лв. за периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г., вкл. в частта
за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на А.Н.Н., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 400.00 лв.
(четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната прекратителна част, имаща характер на определение,
решението по гр.д. № 82377/2017г. на Софийски районен съд, 153 състав е влязло
в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК *****,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.