РЕШЕНИЕ
№ ………, 12 декември 2017г., гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-10
състав, на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в
публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: НИКОЛАЙ ЕНЧЕВ
секретар Анелия
Груева, като разгледа докладваното от съдия Енчев т.д. 9051 по описа за 2016г.
и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск по чл.92 от ЗЗД.
Ищецът С.Б.И., регистриран като
едноличен търговец с фирма ЕТ „С.И.“, твърди, че по силата на договор за
заем е предоставил на ответника заем от общо
733 000лв., като сумата е следвало да бъде върната до 20.06.2010г., а за
всеки просрочен ден след падежа е била уговорена и неустойка в размер 0,1% от заетата сума. Поддържа, че с
влязло в сила съдебно решение ответникът
е бил осъден да заплати на основание споменатия договор главница от
731 000лв., възнаградителна лихва, както и неустойка за забава върху
посочената главница за периода от 20.06.2010.г до 13.06.2013г., както и законната
лихва от 14.06.2013г. до окончателното плащане. На основание споменатото
решение ищецът претендира сумата 612 578лв., представляващ неустойка върху
главница от 731 000лв. за времето от подаване на исковата молба по предходното
дело - 14.06.2013г. до окончателното изплащане на главницата на 30.09.2015г.
Позовава се на влязлото в сила решение по предходното дело като установяващо
фактите от значение за настоящия спор, а именно - че е налице договор, че ищецът е изправна
страна по него, че ответникът е бил в забава и че дължи уговорената неустойка.
Поддържа, че и след подаване на исковата молба по предходното дело неустойката
за забава е продължила да се начислява, до окончателното плащане на
задължението за главницата. Предявява иск за присъждане на сумата
612 578лв. неустойка за периода 14.06.2013г. – 30.09.2015г. върху главница
от 731 000лв., заедно със законна лихва и разноски.
Ответникът „А.“ АД оспорва иска
изцяло като недопустим и неоснователен. Относно допустимостта на иска излага
доводи, че спорът между страните вече е разрешен с влязлото в сила решение,
като счита, че силата на пресъдено нещо по това решение се разпростира и върху
размера на обезщетението за забава за
исковия период по настоящото дело. Относно основателността на претенцията
излага довод за нищожност на клаузата за неустойка в договора за заем поради
накърняване на добрите нрави. Освен това твърди, че ищецът не притежава
търсеното вземане за неустойка за исковия период, защото по предходното дело е
претендирал и му е било присъдено, а в последващото изпълнително производство е
получил и плащане на законна лихва върху дължимата главница за времето от
14.06.2013г. до окончателното й
изплащане. Счита, че с упражнения избор да получи вземане по чл.86 от ЗЗД като
обезщетение за забавата, ищецът се е лишил от възможността да претендира и
договореното по чл.92 от ЗЗД обезщетение за същата забава и за същия период.
При условията на евентуалност предявява възражение за прихващане за сумата
730 000лв., която сума е предоставил на ищеца без основание на
24.04.2010г., и съответно – ищецът дължи връщането й. Заявява прихващане на
първо място с претендираната неустойка, а за остатъка от сумата – и с
претендираната законна лихва върху нея. Освен това прави и възражение за погасяване
на претендираната неустойка за периода от 14.06.2013г. до 13.12.2013г., като
твърди, че претендираното вземане е с периодичен характер и се погасява с
3-годишна давност. Прави в допълнение и евентуално възражение за плащане в размер
170 504,95лв., представляващи заплатените на ищеца законни лихви върху
главницата за времето от 14.03.2013г. до
30.09.2015г. Изричното желание на ответника е възражението за плащане да бъде
отнесено към тази част от евентуално признатото за основателно вземане за
неустойка, която не е приета за погасена
чрез прихващане или по давност. Претендира разноски.
Във връзка с възраженията на
ответника ищецът С.Б.И., регистриран като едноличен търговец с фирма ЕТ „С.И.“,
поддържа че предявеният иск е допустим и не е обхванат от силата на пресъдено
нещо на влязлото в сила решение по предходното дело. Твърди освен това, че
присъждането на законна лихва върху главницата не го лишава и от правото да
претендира неустойка за забава върху същата главница. Намира, че възраженията
за прихващане и за нищожност на клаузата за неустойка са преклудирани след
влизане в сила на решението по предходното дело, тъй като първото е било
обсъдено и отхвърлено от съда, а второто не е било заявено изобщо. При
условията на евентуалност намира възражението за прихващане и за неоснователно,
като поддържа, че документът за плащане
на сумата 730 000лв. е неистински и че, доколкото става въпрос за плащане
в брой, плащане на такава сума е в противоречие с императивни норми на закона. Поддържа,
че това възражение е погасено по давност. Намира за неоснователно и
възражението за погасителна давност, защото смята, че давностния срок следва да
тече последния ден, за който се начислява неустойката.
Софийски градски съд намира за
установено от фактическа страна следното:
С договор за заем от 21.05.2010г.
страните са се съгласили С.Б.И., регистриран като едноличен търговец с фирма ЕТ
„С.И.“, да предостави на „А.“ АД сумата 731 000лв. заем, който е следвало
да бъде върнат до 20.06.2010г. Страните също така са уговорили и неустойка от
0,1% върху заетата сума за всеки
просрочен ден, ако заемът не бъде върнат на падежа.
На 13.06.2013г. ищецът е предявил иск
срещу ответника за присъждане на главница от 731 000лв. по договор за
заем, неустойка в размер 796 059лв. върху горната главница за времето от
21.06.2010г. до 14.06.2013г., законна лихва върху главницата от датата на предявяване
на иска до окончателното изплащане, както и за други вземания. По исковата
молба е образувано т.д. 3360/2013г. на Софийски градски съд. С решение № 1263
от 7.08.2014г. , постановено по посоченото дело и влязло в сила на
11.11.2016г., ответникът е бил осъден да
заплати на ищеца сумата 731 000лв. главница
по договора за заем, сумата 796 059лв. неустойка за забава за времето 20.06.2010г.
до 13.06.2013г., както и законна лихва върху главницата от 731 000лв. за
времето от 14.03.2016г. до окончателното
й изплащане. Със същото решение съдът е отхвърлил като неоснователно възражение
на ответника „А.“ АД за прихващане за сумата 730 000лв., дадени на ищеца в заем на 24.04.2010г., като е
приел, че не се доказва реалното плащане на посочената сума, поради което за „А.“
АД не е възникнало предявеното чрез възражението вземане.
На основание посоченото решение в полза
на ищеца е издадени и изпълнителен лист за посочените суми. По силата на
изпълнителният лист ищецът е поискал образуване на изпълнително производство
пред ЧСИ с рег. № 851. Съгласно удостоверение от ЧСИ, на 30.09.2015г. на ищеца
е било изплатено цялото задължение по изпълнителния лист. Според протокола за
разпределение на извършеното плащане по изпълнителното дело, в полза на ищеца
са изплатени, освен останалите суми, главница от 731 000лв., неустойка за
забава от 796 059лв. и законна лихва върху посочената главница за времето
от 14.06.2013г. до 30.09.2015г. в размер 170 504,95лв.
Съгласно разходен касов ордер от
24.04.2010г., за който няма данни от кого е съставен, на посочената дата на
ищеца е предоставена в брой сумата 730 000лв. за „даден заем“. Въпросната сума е отразена и
в касова книга в лева на ответника на посочената дата с основание „по договор
за заем“. На 21.04.2010г. страните са сключили договор за заем, по силата на
който ответникът е приел да предостави в заем на ищеца сумата 730 000лв.,
заедно с договорена лихва, до 21.05.2010г. В хронологичен регистър на ответника
за м.май 2010г. е отразено постъпване на сумата 730 000лв. на 21.05.2010г.
от ищеца с основание „върнат заем“.
В хронологичен регистър на ответника за
м. април 2010 е посочено изплащане на сумата 730 000лв. на
ищеца на 24.04.2010г. по договор за заем. В друг документ, също озаглавен
хронологичен регистър на „А.“ АД за 2010г., представен от ответника към негова
жалба по друго търговско дело, изплащането на посочената сума и на посоченото
основание е отразено на 21.04.2010г.
Според заключенията на
съдебно-счетоводната експертиза размерът на неустойката за исковия период върху
сумата 731 000лв. възлиза на 612 578лв. За същия период законната
лихва върху същата главница е 170 504,95лв. и е изплатена на 30.09.2015г.
по изпълнителното дело. Разходният касов ордер от 24.04.2010г. за сумата
730 000лв. е осчетоводен при ответника, но не и при ищеца. При ответника
осчетоводяването е за предоставена сума по договор за заем. Към датата на
плащане според ордера, ответникът е разполагал с наличност в касата, която е
позволявала изплащане на посочената сума. Счетоводните операции, свързани с
отразяването на разходния касов ордер от 24.04.2010г. при ответника са извършени хронологично и в съответствие със
счетоводните стандарти и със ЗСч. В разходният касов ордер от 24.04.2010г.
липсват изискуеми според закона реквизити: името на организацията, подписи на
съставителя на ордера и на броилия сумата. На 21.05.2010 по банковата сметка на
ответника е постъпила сумата 730 000лв. от ищеца, която е осчетоводена
като върнат заем и към 31.12.2010г. крайното салдо по тази операция е 0,00лв. Не е осчетоводено
вземане на ответника към ищеца.
При така установените релевантни факти
съдът намира от правна страна следното:
По
възражението на ответника за недопустимост на иска:
Възражението е неоснователно. С
определението по доклада от 26.05.2017г. съдът вече е отхвърлил това възражение
като неоснователно. Не се сочат нови доводи или нови обстоятелства, които да
формират у съда извод, различен от вече изложения. В допълнение към вече
изложените съображения за допустимост на иска следва да се посочи и следното:
Предмет на т.д. 3360/2013г. на Софийски
градски съд са вземания, основани на различни обстоятелства и отнасящи се за
различни периоди, в сравнение с претендираното по настоящото дело вземане за
неустойка. Между двете вземания за неустойка, предмет на двете различни дела
няма съвпадане на периода, макар и двете претенции да се основават на едни и
същи правопораждащи факти и неустойката да се начислява върху една и съща
главница. Различният период на двете вземания обаче обуславя както различна
обстоятелствена част на исковете, така и различен петитум. Следователно, липсва
идентичност на двете претенции за неустойка както по отношение на основанието
на иска (чл.127,т.4 от ГПК), така и по отношение на петитума (чл.127,т.5 от ГПК).
Обстоятелството, че по т.д. 3360/2013г.
на Софийски градски съд в полза на ищеца е присъдена законна лихва върху същата
главница и за същия исков период, както по настоящото дело, също не е води до
недопустимост на предявения иск. На първо място следва да се отбележи, че
искането за зачитане на правоувеличаващите последици от предявения на
13.06.2013г. иск за главницата от 731 000лв., в това число и присъждането
на законна лихва, не представлява предявяване на самостоятелен иск по смисъла
на чл.124 и чл.127 от ГПК по т.д. 3360/2013г. и това е достатъчно основание да
се приеме, че няма идентичност между заявените претенции и съответно липсва
сила на пресъдено нещо, която да преклудира възможността на ищеца да претендира
неустойка и за последващ период. В допълнение, както поддържа и самият ответник
във възраженията си по съществото на спора, вземането за законна лихва като вид
обезщетение за забава е различно по основание и по размер от вземането за
неустойка за забава, изрично уговорено между страните. Следователно, предмет на
двете дела са различни по основание претенции и произнасянето по едната със сила
на пресъдено нещо не е пречка за разглеждане на другата.
По
основателността на предявения иск:
Предявеният иск е по чл.92 от ЗЗД за
заплащане на отнапред уговорено обезщетение за забавено изпълнение на главното
задължение по заемния договор. За признаването на тази претенция за основателна
е необходимо да се докаже възникването на облигационно правоотношение между
страните, изпълнение на задълженията на ищеца по това правоотношение,
забавеното изпълнение на задълженията на ответника, наличието на изрично
изразено съгласие на страните да уговорят неустойка. В случая първите две и
последната от посочените четири предпоставки вече са били предмет на
разглеждане по т.д. 3360/2013г. и с влязлото в сила съдебно решение е
установено наличието им със сила на пресъдено нещо. Това е така, защото с
въпросното решение е установено наличието на договор за заем между страните, по
който ищецът е бил изправна страна, забавата на ответника да върне заема от
731 000лв. в рамките на исковия период, разглеждан по посоченото дело и уговорената по вид и
размер неустойка за забава.
В настоящото производство не е
спорно обстоятелството, че забавата на ответника е продължила през целия исков
период до пълното удовлетворяване на всички признати с решението по т.д.
3360/2013г. вземания чрез принудително изпълнение на 30.09.2015г. Следователно,
налице са всички предпоставки за възникване на претендираното от ищеца вземане
за неустойка за забава за времето от 14.06.2013г. до 30.09.2015г.
Предвид многобройните възражения и
доводи на страните по съществото на спора съдът намира, че произнасянето по тях
следва да стане в определена последователност, съобразно естеството на
претендираното вземане, вътрешната логика на възраженията и изрично заявеното
желание на ответника. Съобразявайки изложените критерии на първо място следва
да бъде преценена допустимостта и основателността на твърдението за нищожност
на клаузата за неустойка, защото ако такъв порок бъде установен, произнасянето
по всички останали доводи на страните би било безпредметно. На следващо място
съдът дължи произнасяне по довода на ответник за липса на претендираното
вземане за неустойка поради предпочетено от ищеца друго обезщетение за същото
неизпълнение чрез получаване на законната лихва за същия период на забава. Това
е така, защото евентуалната основателност на този довод би довела до
заключение, че ищецът е получил удовлетворение на своето вземане за обезщетение
за забава и че не притежава вземане за такова обезщетение срещу ответника. Ако
този довод на ответника бъде намерен за неоснователен, съдът следва да се
произнесе по поддържаното възражение за изтекла погасителна давност, независимо
от правилото на чл.103, ал.2 от ЗЗД, защото изричната воля на ответника е това
възражение да бъде разгледано с предимство и едва при положение, че се установи
наличие на непогасена по давност част от претенцията, да се премине към
обсъждане на възражението за прихващане. След обсъждане на горното възражение
следва да бъде обсъдена допустимостта и основателността на посоченото
възражение за прихващане, а ако се премине към обсъждането му по същество,
следва да се имат предвид възраженията на ищеца срещу него. На последно място
съгласно изричната воля на ответника, в случай, че останалите му възражения
бъдат намерени за изцяло или частично неоснователни, следва да се разгледа и
твърдението му за извършено плащане в размер 170 504,95лв.
Възражението на ответника за нищожност
на клаузата за неустойка от договора за заем от 21.05.2010г. не следва да бъде обсъждано
по същество в настоящото производство, тъй като е преклудирано. В рамките на
формираната сила на пресъдено нещо по т.д. 3360/2013г. се включва и
констатацията за съществуването на валидна клауза за неустойка в договора за
заем между страните от 21.05.2010г. Последица от тази констатация за валидност
на уговорката за неустойка е уважаването на предявения по това дело иск за
неустойка за времето от датата на падежа до предявяване на иска. Възражение за
недействителност на уговорката за неустойка е следвало да бъде направено по
силата на чл.367 от ГПК по т.д.3360/2013г., където ищецът се е позовал на тази
клауза като основание на един от предявените искове. Повдигането на това
възражение след преклузивния срок по чл. 367 от ГПК, изтекъл по т.д.3360/2013г.,
има за последица, съгласно чл.370 от ГПК, невъзможност този довод да бъде
поставен за разглеждане по-късно в рамките на това производство, а и изобщо в
по-късен момент в отношенията между страните. Това е така, защото с изтичането
на срока за повдигане на такова възражение, формираната по т.д.3360/2013г. сила
на пресъдено нещо обхваща и въпроса за действителността на клаузата за
неустойка и последващ довод за недействителност на същата клауза води до
незачитане на тази сила на пресъдено нещо. Ето защо настоящият състав е
обвързан от формираната сила на пресъдено нещо по т.д.3360/2013г. относно
наличието на валидна уговорка между страните за неустойка за забава, а
възражението за нищожност на тази уговорка следва да се остави без разглеждане.
С осъществяването на всички предпоставки
за пораждане на акцесорното вземане на ищеца на неустойка, в полза на ищеца
възниква правната възможност да иска заплащане на уговореното от страните при
условията на чл.92 от ЗЗД обезщетение за вредите, претърпени от забавата на
ответника. В полза на ищеца също такава правна възможност възниква и по силата
на чл.86, ал.1 от ЗЗД и тя също има акцесорен характер и също е предназначена
да обезщети вредите, които ищецът търпи от забавата на ответника. Следователно,
ищецът разполага с две конкуриращи се притезания за обезщетяване на вредите от
забавено изпълнение, основани съответно на изрична клауза от договора и на
законова норма. Характерно за съществуващи конкуриращи се притезания е, че са
насочени към удовлетворяването на един и същ правен интерес и че реализирането на
което и да е от тях има за последица пълното погасяване на правото на
кредитора, а в случая – на правото на ищеца да търси обезщетение за вреди от
забавеното изпълнение.
Ищецът е поискал обезщетяване на
вредите, които търпи от забавата на ответника за периода от 14.06.2013г. до
30.09.2015г., чрез предявяване на иска за неустойка в настоящото производство.
Същевременно обаче за същия исков период, като законова последица от
уважаването на иска му за главницата по договора за заем по т.д.3360/2013г.,
ищецът е получил обезщетение за забава под формата на законна лихва, изрично
присъдена му с решението по цитираното дело, определена по размер и изплатена в
рамките на принудителното изпълнение на това решение. Следователно, с
реализирането на едното от двете конкуриращи се притезания за обезвреда за
забава, които ищецът е имал срещу ответника, вземането за обезщетение за
вредите от тази забава е погасено чрез плащане. По този начин правният интерес
на ищеца е удовлетворен и ищецът не притежава повече такова вземане срещу
ответника. Ето защо предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Формираният извод, че ищецът е получил
удовлетворение на своето вземане за обезщетение за забава прави безпредметно
обсъждането на останалите възражения, с които ответникът се брани срещу
предявеният иск, затова те не следва да бъдат разглеждани по същество.
С оглед изхода на спора в полза на
ответника следва да се присъдят направените разноски в производството на
основание чл.78, ал.3 от ГПК. Ответникът не е изпълнил задължението си да
представи списък по чл.80 от ГПК, а от представените документи по делото се
установява реално извършване на разноски от 450лв. за съдебно-счетоводни
експертизи и 15лв. за държавна такса по частна жалба пред Софийски апелативен
съд. Ето защо на ответника следва да бъдат присъдени разноски в общ размер
465лв.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛА иска с правна квалификация
чл.92 от ЗЗД, предявен от С.Б.И., регистриран като едноличен търговец с фирма
ЕТ „С.И.“, ЕИК **********, гр.********, съд. адрес *** срещу „А.“
АД, *** за присъждане на сумата 612 578лв., представляваща неустойка за забава
по договор за заем от 21.05.2010г., върху главница от 731 000лв. за
периода от 14.06.2013г. до 30.09.2015г.
ОСЪЖДА С.Б.И., регистриран като
едноличен търговец с фирма ЕТ „С.И.“, ЕИК ********, гр.*********, съд. адрес ***
да заплати на „А.“ АД, *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата 465 лв. разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му.
Съдия: