Решение по дело №10259/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5160
Дата: 26 август 2020 г. (в сила от 26 август 2020 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20191100510259
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 август 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

                        Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град С., 26.08.2020 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИНА ГЮРОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор .……….… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №10259 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         С решение №73948 от 25.03.2019г., постановено по гр.дело №74750/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, е осъдена С.Н.Ц. да заплати на „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/ на правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД както следва: сумата от 188.27 лв., представляваща обезщетение за ползване на отдаден с договор за наем от 16.01.2014г. недвижим имот – мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 01.09.2017г. – 20.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 396.69 лв., представляваща обезщетение за ползване на отдаден с договор за наем от 16.01.2014г. недвижим имот – мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 20.10.2017г. – 06.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане; както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 610.00 лв., направени по делото разноски. С решението е осъдена С.Н.Ц. да заплати по сметка на СРС на основание чл.78, ал.6 от ГПК сумата от 306.80 лв..

         Постъпила е въззивна жалба от ответницата - С.Н.Ц., чрез адв.К.К., с която се обжалва изцяло решение №73948 от 25.03.2019г., постановено по гр.дело №74750/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, като са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон и събраните по делото доказателства. Излага се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че ответникът е ползвал отдадените под наем помещения за исковия период от време. Поддържа се, че своевременно в подадения писмен отговор е взето становище в смисъл, че се оспорват предявените искове, включително и твърдения от ищеца факт на ползване на процесните помещения след датата на прекратяване на наемния договор. Твърди се, че с оглед направеното оспорване в доказателствена тежест на ищеца е да установи ползването на процесните помещения от ответницата за исковия период, което в случая не е сторено. Излага се още, че ответницата чрез пълномощник е правила многократно опити да предаде на ищеца дистанционното управление на входната врата на сутерена на сградата, на който се намират отдадените под наем помещения, но това е било осуетено от поведението на процесуален представител на ищеца, поради което липсва основание за ангажиране на нейната отговорност да заплати претендираните от ищеца суми. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

         Въззиваемата страна - „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, представлявано от Д.Б.– синдик, чрез адв.Р.И., взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски пред настоящата инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.

Предявен е от „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/ срещу С.Н.Ц. иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че между  „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/ в качеството на наемодател и С.Н.Ц. в качеството на наемател е бил сключен договор за наем от 16.01.2014г., по силата на който наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване недвижим имот - мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., както и офис №2 – като последният не е предмет на исковата претенция, за срок от 10 години. Не е спорно между страните и относно факта, че с нотариална покана акт №195, том VI, рег.№9662/21.07.2017г. по описа на нотариус В.М. на основание чл.644, ал.1 и ал.2 от ТЗ наемодателят е отправил едностранно волеизявление за 15-дневно предизвестие за прекратяване на наемния договор, считано от деня, следващ получаването на нотариалната покана, както и покана за връщане на държанието на отдадения под наем имот на първия ден след изтичане на 15-дневното предизвестие. Нотариалната покана е изпратена на наемателя на адреса, посочен в наемния договор и връчена на 26.07.2017г. на В.Ц. –родител, със задължение да я предаде на адресата. Безспорно е още между страните и относно обстоятелството, че наемателят е предал на наемодателя държанието на отдадените под наем помещения, предмет на сключения между страните договор за наем от 16.01.2014г. на 06.02.018г., за което е подписан двустранен приемо-предавателен протокол.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, но частично е недопустимо като постановено в нарушение на императивни правни норми, за спазването на които съдът следи служебно дори и при липсата релевирани във въззивната жалба доводи.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение на основание сключен договор за наем от 16.01.2014г., който е бил прекратен едностранно с изпратена от наемодателя и получена от наемателя нотариална покана, считано от 11.08.2017г. /дата, следваща датата, на която изтича 15-дневното предизвестие, считано от получаване на поканата/. След тази дата въпреки противопоставянето от наемодателя наемателят е продължил да ползва наетата под наем вещ до 06.02.2018г., когато е било предадено държанието на ищеца на отдадените под наем помещения, съгласно двустранно подписан приемо-предавателен протокол. По тези аргументи СРС е приел, че заявената искова претенция е основателна и доказана по размер при кредитиране на заключението на съдебно-оценителна експертиза за периода от 01.09.2017г. до 20.10.2017г. /дата на подаване на исковата молба/, както и за периода след датата на подаване на исковата молба – 20.10.2017г. до 06.02.2018г.. Настоящият въззивен състав счита, че крайният извод на СРС за основателност на исковата претенция е правилен и законосъобразен само за периода от 01.09.2017г. до 20.10.2017г. /дата на подаване на исковата молба/, като за останалата част от исковия период от 21.10.2017г. до 06.02.2018г. предявения иск се явява недопустим и в тази част съдебния акт следва да бъде обезсилен.

По доводите във въззивната жалба съдът приема следното:

За да бъде уважена искова претенция с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, е необходимо е да бъде доказано, че е съществувало наемно правоотношение, което е прекратено и след прекратяване на наемното правоотношение е продължило реализиране на фактическа власт от лицето, което е било наемател по наемния договор, при което за периода след прекратяване на наемното правоотношение страната наемодател има правото да получи обезщетение поради факта, че е лишена от ползване на имота си. Искът по чл.236, ал.2 от ЗЗД е специален иск, регламентиран, за да бъде избегнато настъпване на неоснователно обогатяване вследствие на факта, че лицето, на което е предоставено ползването на имот на основание договор за наем, продължава да реализира фактическа власт върху имота, относно който с прекратяване на наемния договор отпада основанието да ползва този имот.

В конкретната хипотеза и от анализа на събраните по делото доказателства се установява факта, че съществувалото между страните наемно правоотношение с предмет процесните помещения е прекратено, считано от 11.08.2017г. /дата, следваща датата, на която изтича 15-дневното предизвестие, считано от получаване на поканата/, като след прекратяване на наемния договор е продължило реализиране на фактическа власт върху имота от страна на наемателя, който е предал на наемодателя държанието на отдадените под наем помещения, предмет на сключения между страните договор за наем от 16.01.2014г., на 06.02.018г., за което е подписан двустранен приемо-предавателен протокол. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на ползване на процесните помещения след прекратяване на наемния договор за исковия период.  При преустановяване на наемното правоотношение наемателят има задължение да върне имота на наемодателя - арг. по чл.233 от ЗЗД. Неизпълнението на същото води до предвидените в чл.236, ал.2 от ЗЗД последици. Задължението за връщане на вещта се изпълнява чрез освобождаване на имота от вещите на наемателя и осигуряване на достъп до имота на наемодателя във вида, в който той е бил предаден от наемодателя на наемателя при сключване на договора за наем-напълно опразнен от вещи на наемателя и предаване на ключа на наемодателя. Дали наемателят реално е продължил да ползва вещта е ирелевантно. Релевантно е само дали наемателят е върнал имота на наемодателя. (в този смисъл решение №214/23.01.2017г. на ВКС по т.д. №1642/2015г. постановено по реда на чл.290 от ГПК). Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че в тежест на ответника-наемател е да докаже изпълнение на задължението си по договора за наем, а именно че е върнал имота след прекратяване на действието на договора за наем и така да отблъсне претенцията на ищеца-наемодател по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Още повече, че в случая независимо от вмененото по закон задължение да върне наетата вещ наемателят е бил поканен от наемодателя да върне държанието на имота с връчената му нотариална покана, с която е отправено 15-дневното предизвестие за прекратяване на наемния договор, което същият не е изпълнил в дадения в поканата срок -  на първия ден след изтичане на 15-дневното предизвестие, т.е. на 11.08.2017г.. Изцяло недоказано е твърдението на въззивника, че е правила чрез свой пълномощник многократно опити да предаде на ищеца дистанционното управление на входната врата на сутерена на сградата, на който се намират отдадените под наем помещения, но това е било осуетено от поведението на процесуален представител на ищеца. В подкрепа на това твърдение по делото няма ангажирани годни доказателства.

На следващо място съдът приема, че от представените по делото доказателства се установява факта, че ответникът е предал на ищеца държанието на отдадените под наем помещения, предмет на сключения между страните договор за наем от 16.01.2014г., на 06.02.018г., за което е подписан двустранен приемо-предавателен протокол. В тази връзка съдът приема, че за процесния период от 01.09.2017г. до 20.10.2017г. /дата на подаване на исковата молба/ ответникът е продължил да държи имот без правно основание, поради което дължи на наемодателя обезщетение за вредите, които му е причинил като го е лишил от ползването на този имот. Обезщетението за вреди при хипотезата на чл.236, ал.2 от ЗЗД е в размер на средния пазарен наем, който не може да бъде по-нисък от уговорения наем по прекратения договор за наем. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-оценителна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, средният пазарен наем за мазе №6 в сутерена на сградата, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и за паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 01.09.2017г. – 20.10.2017г., възлиза на сумата от 188.27 лв., до който размер предявеният иск следва да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 20.10.2017г. до окончателното й изплащане. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в тази част, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.

Относно предявения иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД за част от периода след завеждане на исковата молба – 21.10.2017г. до 06.02.2018г. се явява недопустим. Според чл.124, ал.2 от ГПК, допустимо е осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Правилото е установено за защита на възникнали задължения, но чиято изискуемост настъпва в един последващ предявяването на иска момент. В приложното поле на цитираната разпоредба не попада вземането за обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за период след предявяването на иска. Неговото възникване е обусловено от настъпването в бъдеще на правно релевантно за съществуването на дълга обстоятелство - ползването на имота от бившия наемател, преценката за което не би могла да бъде извършена предварително преди осъществяването му. В този смисъл е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №218 от 18.03.2016г. по т.д. №3200/2014г., Т.К., I Т.О. на ВКС. По тези съображения настоящият състав счита, че постановеното решение в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл.236, ал.2 от ГПК за сумата от 396.69 лв., представляваща обезщетение за ползване на отдаден с договор за наем от 16.01.2014г. недвижим имот – мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 21.10.2017г. – 06.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане, се явява недопустимо и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК следва да бъде обезсилено и производството по делото в тази част прекратено.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция следва да се отмени частично и решението в частта, в която са възложени в тежест на ответницата разноски над сумата от 196.33 лв. до присъдения размер от 610.00 лв., както и в частта, в която на основание чл.78, ал.6 от ГПК е осъдена ответницата да заплати по сметка на СРС над сумата от 98.74 лв. до присъдения размер от 306.80 лв.. В полза на ответницата не следва да се присъждат разноски, направени от нея пред СРС доколкото няма данни за реално сторени такива.

Пред настоящата инстанция право на разноски имат и двете страни. На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия-ищец сумата от 193.11 лв., разноски за платено адвокатско възнаграждение, изчислени съразмерно на уважената част на исковата претенция. На основание чл.78, ал.4 от ГПК въззиваемият-ищец следва да бъде осъден да заплати на въззивника-ответник сумата от 33.90 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване, изчислена съразмерно на прекратената част на исковата претенция. В полза на въззивника-ответник не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение доколкото няма данни за реално сторени такива.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

                                         Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №73948 от 25.03.2019г., постановено по гр.дело №74750/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, В ЧАСТТА, в която е осъдена С.Н.Ц., с ЕГН **********,***, офис 2; да заплати на „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, с ЕИК********, със съдебен адрес:***; на правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 396.69 лв., представляваща обезщетение за ползване на отдаден с договор за наем от 16.01.2014г. недвижим имот – мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 21.10.2017г. – 06.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане; В ЧАСТТА, в която е осъдена С.Н.Ц., с ЕГН **********, да заплати на „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, с ЕИК********,  на основание чл.78, ал.1 от ГПК сторени разноски над сумата от 196.33 лв. до размер от 610.00 лв.; както и В ЧАСТТА, в която е осъдена С.Н.Ц., с ЕГН **********, да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СРС над сумата от 98.74 лв. до присъдения размер от 306.80 лв.,

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОБЕЗСИЛВА на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК като недопустимо решение №73948 от 25.03.2019г., постановено по гр.дело №74750/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, В ЧАСТТА, в която е осъдена С.Н.Ц., с ЕГН **********,***, офис 2; да заплати на „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, с ЕИК********, със съдебен адрес:***; на правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 396.69 лв., представляваща обезщетение за ползване на отдаден с договор за наем от 16.01.2014г. недвижим имот – мазе №6 в сутерена на сграда, находяща се в град С.,***, с площ от 3.24 кв.м., и паркомясто №16-17 в сутерена на сградата, с площ от 25 кв.м., за периода от 21.10.2017г. – 06.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.10.2017г. до окончателното й изплащане, И ПРЕКРАТЯВА делото в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА решение №73948 от 25.03.2019г., постановено по гр.дело №74750/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА С.Н.Ц., с ЕГН **********,***, офис 2; да заплати на „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, с ЕИК********, със съдебен адрес:***; на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 193.11 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА „Х.“ ЕАД /в несъстоятелност/, с ЕИК********, със съдебен адрес:***; да заплати на С.Н.Ц., с ЕГН **********,***, офис 2; на основание чл.78, ал.4 от ГПК сумата от 33.90 лв., представляваща направени разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                       2./