Решение по дело №281/2023 на Административен съд - Русе

Номер на акта: 275
Дата: 16 ноември 2023 г.
Съдия: Ивайло Иванов Йосифов
Дело: 20237200700281
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 9 август 2023 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

   275

гр.Русе, 16.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

  Председател:   ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

Членове:   РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

ДИАНА КАЛОЯНОВА

при секретаря Мария Станчева и с участието на прокурора Радослав Градев, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 281 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на началника на РУ Бяла при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 100/29.06.2023 г., постановено по АНД № 105/2023 г. по описа на Районен съд – Бяла, с което е отменено наказателно постановление № 23-0247-000017/15.03.2023 г., издадено от началника на РУ Бяла при ОД на МВР – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.2, пр.първо от същия закон, на М.А.М. ***, било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева. Като касационно основание се сочи неправилното приложение на материалния закон от страна на въззивната инстанция. Касаторът поддържа, че районният съд неправилно е приел, че нарушението е следвало да бъде квалифицирано не по чл.20, ал.2 от ЗДвП, а по чл.25 от същия закон като поради това отменил и санкционния акт. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и реши делото по същество като потвърди наказателното постановление (НП). Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – М.А.М., чрез процесуалния си представител, взема становище за нейната неоснователност. Поддържа, че въз основа на събраните доказателства въззивната инстанция обосновано е приела, че до процесното ПТП се е стигнало не в резултат на нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, както е прието в НП, а евентуално на такова по чл.25 от ЗДвП, което се изразявало в предприетата маневра „заобикаляне“ на спрелия пред него на платното за движение микробус. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че районният съд не е допуснал твърдяното нарушение на материалния закон, тъй като действително се касае до извършено нарушение по чл.25 от ЗДвП, а не до такова по чл.20, ал.2 от същия закон, както неправилно бил приел наказващият орган. Сочи, че обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.

Решението е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон като не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 вр. ал.2, пр.второ от НПК вр.чл.63в от ЗАНН. Това, от своя страна, е довело и до съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неупражняване на правомощието на районния съд по чл.63, ал.2, т.4 вр. ал.7, т.1 от ЗАНН.

Фактическата обстановка е изяснена в своята пълнота като въз основа на нея въззивната инстанция е направила обосновани фактически изводи.

Установено е, че ответникът по касационната жалба М.М.,***, е полицейски служител, изпълняващ длъжността „младши автоконтрольор“ в РУ Бяла. На 25.01.2023 г., около 17:10 часа, в гр.Борово, обл.Бяла, М. управлявал собствения си лек автомобил марка „Ауди“, модел  „А3“, с рег.№ Р 2431 КМ, в дясната пътна лента на двупосочен път – по бул.“България“, в посока от гр.Две могили към центъра на гр.Борово. Пред него се движел микробус марка „Форд“, модел „Транзит“, с рег. № Р 0651 КА, управляван от Р.Н.Р. от същото населено място. На пътен участък пред дом № 21, при налична пътна маркировка М1 „Единична непрекъсната линия“ и поставен пътен знак Г4 "Движение само направо или надясно след знака", Р. предприел забранена маневра – завил наляво като пресякъл пътната маркировка М1 и навлязъл в лявата пътна лента с цел да влезе в имота си. М. възприел намаляването на скоростта на движещото се пред него превозно средство, за което приел, според заявеното пред актосъставителя – св.С., че намалява, за да спре на пътното платно. Тогава ответникът по касация решил, според поддържаната от защитата теза, възприета безкритично и от районния съд, да го заобиколи. М. също предприел посочената забранена маневра – пресякъл пътната маркировка М1 и навлязъл в лявата пътна лента, в която вече се намирал и движещият се пред него микробус, при което не успял да спре и се блъснал странично в същия. От произшествието настъпили само имуществени щети, изразяващи се, според съставения протокол за ПТП № 1813554/25.01.2023 г., в деформации по цялата предна част на автомобила на М. и деформации по лявата част на микробуса, управляван от Р.. За настъпилото ПТП на същата дата, около 17:20 часа, М. уведомил по телефона младши оперативен дежурен в РУ Бяла И.И.. И двамата водачи били изпробвани за употребата на алкохол с техническо средство като пробите и на двамата били отрицателни. Извършената на М. проба за употребата на наркотични вещества обаче се оказала положителна. Тя била извършена с тест Drugtest 5000, за което бил съставен протокол № А0022635/25.01.2023 г. за извършване на проверка за употребата на наркотични вещества или техни аналози. Видно от резултатите от теста (тест № 104/25.01.2023 г., извършен в 18:16 ч.), положителни се оказали резултатите за употребата на амфетамин (AMP) и метамфетамин (MET). М. признал употребата на наркотични вещества в протокола за медицинско изследване, в който, като дата и час на тяхната употреба, е посочено 24.01.2023 г., около 19:00 ч., а като повод – рожден ден. В протокола е удостоверен изричният отказ на ответника по касация да даде биологични проби от кръв и урина за изследване за установяване употребата на наркотични вещества. Този отказ М. записал собственоръчно като се подписал.

При горната фактическа обстановка въззивната инстанция извела редица неправилни правни изводи.

На първо място изцяло неправилно районният съд е приел, че предприетата от ответника по касация маневра по своето естество представлява „заобикаляне“. Този извод се намира в противоречие с приетото от въззивната инстанция, че другият водач намалил скоростта си на движение (без да спира), за да влезе в имота си и завил наляво, а М. го блъснал странично в лявата лента. Според чл.91, ал.1 от ППЗДвП заобикалянето е минаване покрай препятствие, повреди на платното за движение или неподвижен участник в движението. От доказателствата по делото се установява, че движещият се пред ответника по касация микробус безспорно е намалил движението си, за да извърши забранената маневра – завиване наляво чрез пресичане на единичната непрекъсната линия, разделяща двете пътни ленти на двупосочния път, но не е спирал движението си. Това обстоятелство, само по себе си, изключва възможността за квалифициране на предприетата от ответника по касация маневра като „заобикаляне“. Всъщност се касае за предприет опит за изпреварване на движещия се с ниска скорост пред М. микробус, който опит е извършен в нарушение не на чл.25 от ЗДвП, както неправилно е приел районният съд, а на чл.6, т.1, последните две предложения от същия закон. Цитираната разпоредба гласи, че участниците в движението съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка. Безспорно е установено, че двете пътни платна са разделени с пътна маркировка М1 „Единична непрекъсната линия“. Според чл.63, ал.2, т.1, изр.първо от ППЗДвП на пътните превозни средства е забранено да я застъпват и пресичат. Освен това движението по дясното платно, в което се е движил и ответникът по касация, в конкретния пътен участък е регулирано и с поставен в съответствие с чл.53, ал.1 от ППЗДвП пътен знак Г4 "Движение само направо или надясно след знака". Този знак е от група „Г“ - със задължителни предписания, съгласно чл.38, т.2, б.“в“ от ППЗДвП, поради което отклонението от съдържащото се в него властническо изявление е недопустимо, т.е. завиването наляво и от двата автомобила, участвали в ПТП, и навлизането в лявата пътна лента се явява извършено в нарушение както на забраната, въведена с пътната маркировка, така и на тази, разпоредена с посочения пътен знак.

Следва да се отбележи обаче, че, както е приел и районният съд, от събраните доказателства не може да се направи категоричен извод за това каква е била скоростта на движение на автомобила на М. и дали именно тя е станала причина за ПТП. В този смисъл правилен се явява направеният от въззивната инстанция извод, че не се касае до нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП.

Касационната инстанция намира, че поведението на М. е в нарушение на изискването на чл.23, ал.1 от ЗДвП. Тази разпоредба гласи, че водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. В конкретния случай, ако ответникът по касация беше поддържал подходяща дистанция от движещия се пред него микробус, след като е възприел, че той намалява скоростта си на движение, би бил в състояние да спре, при което до ПТП не би се стигнало.

В обобщение следва да се посочи, че нарушението, извършено от М., станало причина за инцидента, не е нито това, посочено в НП – по чл.20, ал.2 от ЗДвП, нито това, чието наличие се поддържа от защитата и е възприето от въззивната инстанция – по чл.25 от ЗДвП. Както беше посочено по-горе, причината за ПТП е комплексна, тъй като настъпилият инцидент е резултат от няколко нарушения, извършени от ответника от касация, всяко от които е елемент от каузалната връзка и е conditio sine qua non по отношение на произшествието. Очевидно е, че ПТП нямаше да настъпи, ако ответникът по касационната жалба, при спазване, в съответствие с чл.23, ал.1 от ЗДвП, на необходимата дистанция от намаляващия скоростта си на движение микробус, беше продължил движението си в дясната лента, както изискват пътната маркировка М1 и поставения пътен знак Г4, тъй като движещото се пред него превозно средство щеше да е вече изцяло навлязло, макар и в нарушение на правилата за движение по пътищата, в лявата пътна лента и до удар между двата автомобила нямаше да се стигне.

Касационната инстанция не разполага с правомощието да измени НП като преквалифицира извършеното нарушение от такова по чл.20, ал.2 от ЗДвП в такова по чл.23, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.6, т.1, предложения трето и четвърто от ЗДвП. Според задължителните указания по т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия, в касационното производство по реда на глава дванадесета от АПК, след като отмени решението на районния съд, административният съд няма правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, подвеждайки установените от административнонаказващия орган факти под друга нарушена законова разпоредба.

С правомощието да преквалифицира нарушението и да измени НП обаче разполага районният съд. Нормата на чл.63, ал.2, т.4 от ЗАНН предвижда, че с решението си той може да измени акта по чл.58д, т.е. и наказателното постановление - чл.58д, т.1 от ЗАНН. При какви условия въззивната инстанция може да стори това е посочено в чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН, като е изяснено и в задължителната съдебна практика (вж. т.1 от цитираното Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия) още преди влизане в сила на изменението на ЗАНН с ДВ бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.

Както се сочи и в мотивите на тази точка от тълкувателното решение, упражняването на правомощието за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемото нарушение от съда е не само гаранция за законосъобразност на административнонаказателната дейност, но и инструмент за постигане на бързина в правораздаването предвид правораздавателния характер на наказателното постановление и липсата на правомощие на районния съд, след като отмени наказателното постановление, да връща преписката на административнонаказващия орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Обратното би значило нарушителят да остане ненаказан при проведено пълно доказване на извършено административно нарушение от фактическа страна, т. е. да остане ненаказано противоправно поведение, което изпълва съдържанието на различна от посочената в наказателното постановление законова разпоредба, който резултат противоречи на целите на административното наказание, регламентирани в чл. 12 ЗАНН. Същината на правораздавателната функция на държавата, в случая упражнявана от районния съд, не е подчинена единствено на целта да се осигури право на защита на лицето, подведено под административнонаказателна отговорност, а и на целта да се защити правовият ред, когато безспорно е установено неговото нарушение, разбира се, при спазване на основното човешко право на справедлив съдебен процес.

Според чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН съдът изменя акта по чл.58д и когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. Общото между трите хипотези по чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН е това, че фактическото обвинение остава същото като кръгът от релевантните факти, описани в наказателното постановление, не се променя или ако е налице промяна, тя е несъществена, т.е. всички релевантни факти са предявени на наказаното лице по установения ред и то е могло да упражни пълноценно правото си на защита по тях. При „закон за същото нарушение” правната квалификация на деянието, тоест, приложимият материален закон, е същата, посочена и в наказателното постановление, докато при „закон за еднакво или по-леко наказуемо нарушение” възприетата от съда правна квалификация не остава същата, а се променя, като със съдебния акт се извършва преквалификация на деянието и се явява приложим друг, различен материален закон (в този смисъл вж. решение № 223/11.02.2020 г., постановено по к.н.д. № 1013/2019 г. по описа на ВКС, III н.о.). С Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК е изяснено понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление“. Приема се, че преценката кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него наказание. Когато за отделните престъпления са предвидени наказания от едни и същи вид, по-тежко наказуемо престъпление е това, за което е предвиден по-висок максимум при еднакъв минимум, по-висок минимум при еднакъв максимум, а при еднакъв минимум и максимум - това, за което са предвидени кумулативно и други наказания.

Касационната инстанция намира, че в случая преквалифицирането е допустимо да бъде извършено от районния съд, тъй като липсва съществено изменение на фактическото административнонаказателно обвинение. Всички факти, включени в състава на нарушенията по чл.23, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.6, т.1, предложения трето и четвърто от ЗДвП, са били предявени на М., макар да са подведени под погрешна правна норма – чл.20, ал.2 от ЗДвП. Неспазената дистанция от движещия се пред него товарен автомобил „Форд Транзит“ е описана и неправилно интерпретирана като несъобразяване на скоростта на движение на МПС като в НП изрично са посочени с кои задължителни предписания на пътната маркировка и пътните знаци не се е съобразило санкционираното лице – на пътна маркировка „М1“ и пътен знак Г4 „Движение само направо или надясно след знака“. На следващо място, разпоредбите на чл.23, ал.1 и чл.6, т.1, пр. трето и четвърто от ЗДвП представляват „закон за еднакво наказуемо нарушение“ по смисъла на чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН. С НП М. е санкциониран, на основание чл.179, ал.2, пр.първо от ЗДвП, за нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП, с административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева. Под същата санкционна норма – чл.179, ал.2 от ЗДвП, но по предложение второ (неспазване на дистанция) и предложение трето вр. ал.1, т.5, пр.първо и второ (неспазване предписанието на пътните знаци и пътната маркировка) от ЗДвП, следва да бъдат субсумирани нарушенията, които касационната инстанция счита, че са извършени – по чл.23, ал.1, съответно  чл.6, т.1, предложения трето и четвърто от ЗДвП.

По изложените съображения решението на районния съд следва да бъде отменено като делото бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав, който, в пределите на възприетата като приложима от касационната инстанция санкционна норма на чл.179, ал.2, пр.второ и пр.трето вр. ал.1, т.5, пр.първо и пр.второ от ЗДвП и квалификация на извършените нарушения по чл.23, ал.1 и чл.6, т.1, предложения трето и четвърто от ЗДвП, осигури възможност на жалбоподателя да се защитава срещу така възприетата нова тяхна квалификация (вж. и цитираните в тълкувателното решение решения на ЕСПЧ [1]).

При новото разглеждане на делото районният съд следва да се произнесе, с оглед изхода на спора, и по отговорността за разноските при предходното му разглеждане, включително по разноските в настоящото касационно производство – чл.226, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.2, т.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът

Р   Е   Ш   И  :

ОТМЕНЯ решение № 100/29.06.2023 г., постановено по АНД № 105 по описа за 2023 г. на Районен съд - Бяла.

         ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд - Бяла.

Решението е окончателно.

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:



[1] Решение на ЕСПЧ от 07.01.2010 г. по делото Пенев срещу България, жалба № 20494/04, на разположение на български език на: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-156860 ;

  Решение на ЕСПЧ от 24.07.2012 г. по делото Д. М. Т. и Д. К. И срещу България, жалба № 29476/06, на разположение на български език на : https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-156700