№ 3403
гр. София, 26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100510285 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20034278 от 05.02.2021г., постановено по гр.дело №52634/2018г. по описа
на СРС, ГО, 52 с-в, е признато за установено по предявените от „Т.С."ЕАД с ЕИК:****
искове по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ и по чл. 422,
във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че В. Н. Г. с ЕГН:**********
дължи на „Т.С."ЕАД сумата от 2187,04 лева- цена на доставена топлинна енергия за периода
от 27.07.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл.410 ГПК - 27.07.2017г., до окончателното изплащане и сумата 327,18 лева-
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014г. до
17.07.2017г., като искът по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149
ЗЕ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3608,54 лева
и за периода от 01.05.2013г. до 27.07.2014г., а искът по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1
ГПК, във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 685,06 лева. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца 523,70 лева
разноски, съразмерно на уважената част от исковете., а ищецът- да заплати на ответницата
455,87 лева разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Б." ООД, ЕИК ****.
Срещу решението в частта с която са уважени предявените против нея искове, е
подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника В. Н.
Г.. Жалбоподателят поддържа, че липсва писмен договор за присъединяване към
1
топлопреносната мрежа, не са представени доказателства за качеството на доставяната
услуга, сметките са изготвени по прогнозни данни вместо за реално потребление. Твърди, че
не е обвързана от публично известни общи условия. Твърди също така, че не е собственик
на процесния имот, както и че по делото не са представени документите, въз основа на
които вещото лице е изготвило заключението си. Ето защо моли решение да бъде отменено
в обжалваната му част, а предявените искове- отхвърлени изцяло.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал в срок писмен отговор на въззивната
жалба. С молба от 14.06.2023г. оспорва жалбата като неоснователна и претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане обективно и субективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно в
обжалваната му част, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Установено е по делото от представените писмени доказателства, че процесният имот е
топлофициран и че сградата, в която се намира процесния имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата е собственик на процесния
апартамент и за процесния период, което обстоятелство се установява от представения по
делото договор за продажба на държавен недвижим имот по рена на НДИ от 14.07.1983г.
Следователно ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ за
периода от месец 07.2009г. до месец 04.2011г.
Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. В случая е несъмнено, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани (което
обстоятелство е служебно известно на съда) – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са
2
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между ответницата и ищеца по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че делът
за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Т.е., доказана е по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената топлоенергия в определено
количество за исковия период.
В този смисъл, при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия правилно
СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и
за периодите, посочени в обжалваното решение.
Първостепенният съд правилно е приложил закона по отношение на погасителната
давност за част от вземанията на ищеца и при своевременно направено възражение в тази
връзка от ответницата, е отхвърлил исковете в съответните части.
Съдът намира за необходимо да отбележи, че предметът на въззивното производство,
което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора
по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност
въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния
съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено
от фактическа страна. До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК за обжалване на
първоинстанционното решение подадената от страната въззивна жалба може да бъде
допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне.
По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжлаване,
въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно
приложение на императивна материалноправна норма. В случая допълнения не са направени
в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Подадената от жалбоподателя на 09.04.2021г. „допълнителна
въззивна жалба“ е извън срока по чл.259, ал.1 ГПК и не може да бъде обсъждана по
същество като допълнение на въззивната жалба в горния смисъл.
3
Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. В полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени по реда на чл. 78, ал. 6 от
ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20034278 от 05.02.2021г., постановено по гр.дело
№52634/2018г. по описа на СРС, ГО, 52 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА В. Н. Г. с ЕГН:********** да заплати на „Т.С."ЕАД, с ЕИК ****, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Б." ООД, ЕИК ****.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4