Р Е Ш
Е Н И Е
№
262367 18.10.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на шестнадесети
септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 12012 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Теленор България” ЕАД,
ЕИК ********* против С.Д.Ш., с ЕГН **********, с която са предявени установителни
искове с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр.1 и чл. 92 ЗЗД.
В
исковата молба се твърди, че между страните възникнали облигационни
правоотношения по договори за предоставяне на услуги, а именно Договор за
мобилни услуги № **** от 17.04.2018 г. и Договор за лизинг от 17.04.2018г.,
съгласно които на ответника е предоставен мобилен телефонен номер ****, със стандартна абонаментна такса в размер на 24.99 лева с ДДС, както и
мобилен телефонен апарат Samsung Galaxy J7 2017 Dual Gold. Общата цена на мобилния апарат е в размер на 422.26 лева с ДДС. За
ползването му, ответникът следвало да заплати първоначална лизингова вноска в
размер на 307.49 лева с ДДС, платима към датата на сключване на договора, както
и двадесет и три месечни лизингови вноски в размер на 4.99 лева с вкл.ДДС, като
било предвидено да се фактурира, заедно с месечните сметки за ползваните през
отчетните периоди мобилни услуги.
За задълженията на ответника били
издадени 3 броя фактури за периода от м.април 2018г. до м.юли 2018г. в общ
размер на стойност 841.50 лева, а именно:
- Фактура № **********/20.04.2018г.,
издадена за периода от 17.04.2018г. до
19.04.2018г., в която е включена месечна абонаментна такса за мобилен телефонен
номер в размер на 70.62 лева с ДДС и лизингова вноска за мобилен телефонен
апарат в размер на 4,99 лева с ДДС на обща стойност 73.35 лева, след приспадане
на задължение от предходен отчетен период в размер на 2.26 лева;
- Фактура № **********/20.05.2018г.,
издадена за периода от 20.04.2018г. до
19.05.2018г., в която е включена месечна
абонаментна такса за мобилен телефонен номер в размер на 20.82 лева без ДДС,
ползвани услуги в размер на 300.00 лева без ДДС, на стойност 321.26 лева без
ДДС – 385.51 лева с ДДС и лизингова вноска за мобилен телефонен апарат в размер
на 4.99 лева с ДДС. Общата сума начислена в издадената фактура е на стойност 390.50 лева.
След предсрочно прекратяване на договор
за мобилни услуги, по вина на ответника, ищецът е издал фактура № **********/20.07.2018г.,
включваща задължително заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за мобилни услуги в общ размер на 272.86 лева, както и предсрочно
изискуем остатък от лизингова вноска за мобилен телефонен апарат в размер на 104.79 лева с ДДС. Общата сума, начислена в издадената фактура
е на стойност 377.65 лева.
Поради
неизпълнението, ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК. По образуваното
заповедно производство по ч.гр.д. № 3149/2020г. по описа на ПРС, била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 841.50 лева -
главница, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда до
погасяването й, ведно с разноски. Заповедта била връчена по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което за ищеца се породил правен интерес да предяви
настоящите искови претенции в срока по чл. 415 ГПК. Моли се за
уважаване на исковете, като иска да се постанови съдебно решение, с което да се
признае за установено, че „Теленор България” ЕАД има вземания срещу ответника.
Претендират се разноските в настоящото и заповедното производство.
В срока по чл.
131 ГПК е подаден писмен отговор на исковата молба от особения представител на
ответника, с който оспорва предявените искове, счита същите за неоснователни.
Счита подписания между страните лизингов договор за оперативен лизинг, защото
устройството - предмет на договора се предоставя за временно и възмездно
ползване, а след заплащане на договорена лизингова цена ответникът имал
задължение да го върне на ищеца – лизингодател или да го придобие, след като
подпише договор за изкупуване и заплати
допълнително уговорени суми. Твърди се, че ищецът е обявил задълженията за
предсрочно изискуеми, без да е посочил към кой момент е настъпила
изискуемостта. Дори да се приемело, че договорът за лизинг е станал предсрочно
изискуем, ответникът – лизингополучател следвало да върне предоставеното му
устройство. Възразява, че ищецът не сочи доказателства, че ответникът е
подписал договор за изкупуване на устройството, следователно дължал само
връщането му, но не и лизингови вноски. Не били представени доказателства кога
са прекратени договорните отношения между страните, с оглед уговорения начин на
изчисляване на неустойката. Липсвали доказателства, ищецът да е предоставил на
ответника мобилни услуги в пълен обем съгласно договора. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 1490/26.02.2020
г. по чл. 410 ГПК, издадена по частно гр. дело № 3149/2020 г. на ПРС, е
разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: 841.50 лева –
главница, формирана от неплатени месечни абонаменти, използвани услуги,
лизингови вноски и неустойки, дължима по Договор за мобилни услуги № **** и
Договор за лизинг от 17.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 25.02.2020 г. до окончателното
й погасяване, както и разноските по делото в размер на 25 лева за държавна
такса и 360 лева- адвокатско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47
ал. 5 ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
Като писмени доказателства по делото са приети
сключените между страните Договор за мобилни услуги от 17.04.2018 г. и Договор
за лизинг от 17.04.2018 г., издадените по договора фактури и общите условия на
оператора.
От Договора за мобилни услуги от
17.04.2018 г., с предпочетен номер +****и Договор за лизинг от 17.04.2018 г. по
повод Договор за мобилни услуги от 17.04.2018 г., с който лизингодателят
предоставя за временно и възмездно ползване устройство марка SAMSUNG Galaxy
J7 2017 Dual Gold, се установява, че между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонен
номер и апарат, при съответни месечни такси и срокове на действие на
договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата-
абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на
тарифния план, ценовите условия, като са посочени и задълженията на абоната и
последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки.
Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени
при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет,
срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от
общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения
подпис на абоната, който не е оспорен и по този начин лицето е декларирало, че
е запознато с тях и е получило екземпляр от същите. В този смисъл не са налице основанията за наличие на предпоставките за
нищожност на договорите поради противоречието им с нормата на чл. 228 ЗЕС, като
същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им
задължения.
Ответникът има
задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова
тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират
писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура
е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма
никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги.
Във всяка фактура и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида,
продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително
задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но
основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които
абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или
подписана от клиента. В ОУ операторът е предоставил срок от издаване на
фактурата за доброволното й плащане, а след това и допълнителен срок за
оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма
данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички
оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за
начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има
сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно
такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за
осъждането му да заплати ползваните услуги. Недоказани остават възраженията в
отговора за неизпълнен договор от страна на оператора, в каквато връзка са
наведени твърдения, без обаче каквито и да е доказателства в тяхна подкрепа.
Дори напротив - от събраните писмени такива по делото, както и от СТЕ, се
установява, че изрядната страна по договора е ищецът, който е предоставил на
ответника услугите по договора, без обаче същите да са били заплатени. Относно въпроса
за едностранното прекратяване на договора от страна на оператора, същото е
предвидено в ОУ при неплащане на месечните суми от абоната, като това
прекратяване настъпва автоматично по силата на договора, без да е необходима
форма за валидност или за доказването му.
Предвид изложеното, съдът намира, че между страните
са възникнали валидни облигационни отношения по гореописаните договори.
Срещу предоставените услуги, чрез обществена
далекосъобщителна мрежа, задължение на потребителя е да плаща възнаграждение.
Съгласно чл. 23 от Общите условия на дружеството - ищец, представляващи
неразделна част от съответния договор и приложими спрямо абонати на ищеца,
страните са договорили, че дружеството - оператор има право да получава
абонамент, който се заплаща от потребителя всеки месец, както и цена за
ползвани услуги, като периодът на отчитане е на ежемесечна база. Съгласно чл.
26 от Общите условия за ползваните услуги операторът издава на името на
потребителя ежемесечно фактура на определена дата, а неполучаването на
фактурата не освобождава абоната от задълженията да я плати съгласно
определения в срок.
Следователно абонаментната
такса се дължи по силата на сключения договор за мобилни услуги, независимо
дали от клиента са ползвани електронни съобщителни услуги или някакви други
услуги.
В конкретния случай, ищецът претендира сумата
от 458.87 лева – главница за такси и
потребени услуги по Договора за мобилни услуги от 17.04.2018 г., от които 55.20 лева - представляваща стойността на неплатените
абонаментни такси и ползвани мобилни услуги в размер на 403.67 лева, за отчетен
период 17.04.2018 г. - 19.05.2018 г.
От заключението
на съдебно – техническа експертиза се установява, че за периода от 17.04.2018
г. – 19.05.2018 г. ищецът е предоставял на ответника телекомуникационни услуги чрез
обществена далекосъобщителна подвижна клетъчна мрежа от „Теленор България“ ЕАД,
както и, че са потребени от ответника такива.
По отношение на размера
на дължимите суми, е прието по делото заключение съдебно – счетоводната
експертиза, приета като обективна, компетентно дадена и неоспорена
от страните. Вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, установява, че размерът
на неизплатените задължения на ответника към ищеца по процесните фактури №
**********/20.04.2018 г., фактура № **********/20.05.2018 г. и фактура № **********/20.07.2018
г., към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.09.2019 г., е
841.50 лева. По – конкретно, вещото лице установява, че за процесния период от
17.04.2018 г. – 19.05.2018 г., стойността на неплатените месечни такси са 46.36
лева, а стойността на неплатените ползвани мобилни услуги са 402.52 лева, или
общо възлизат на сумата в размер на 448.88
лева с ДДС.
Следователно, претендираната
в настоящото производство сума за неплатени абонаментни такси и ползвани
мобилни услуги за периода от 17.04.2018 г. – 19.04.2018 г. по Договор за
мобилни услуги от 17.04.2018 г., доколкото е в размер на 448.88 лева, съдът намира, че е основателна за
сумата от 448.88 лева, а за разликата до пълния предявен размер от 458.87 лева
– ще бъде отхвърлена.
По отношение на лизинговите вноски
в размер на 114.77 лева – дължими
лизингови вноски по Договор за лизинг от 17.04.2018 г., от които неплатени
лизингови вноски в размер на 9.98 лева с вкл. ДДС (две вноски, всяка по 4.99
лева), за периода 17.04.2018 г. до 19.05.2018 г. и предсрочно изискуеми
лизингови вноски за периода 20.06.2018 г. – 17.03.2020 г. в общ размер на
104.79 лева с вкл. ДДС (равняващ се на 21 неначислени лизингови вноски).
Видно от сключения между страните Договор за лизинг от 17.04.2018 г., се
установява, че на С.Д.Ш., в качеството й на лизингополучател и „Теленор
България“ ЕАД, като лизингодател, е предоставен на лизинг мобилно устройство SAMSUNG Galaxy
J7 2017 Dual Gold, срещу лизингова цена в размер на 422.26 лева,
платима на 24 месечни вноски, от които първоначална лизингова вноска в размер
на 307.49 лева с ДДС и 23 броя месечни вноски, всяка в размер на 4.99 лева с
вкл. ДДС.
Подписът, положен под договора за лизинг, за лизингополучател – С.Д.Ш. не е оспорен
от ответника, поради което съдът приема, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за лизинг от 17.04.2018 г. С
подписването на договора, лизингополучателят е декларирал, че й е предоставено
лизинговото устройство – чл.4 от договора.
Съгласно чл. 342, ал. 1 ТЗ, с договора за лизинг лизингодателят се
задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение.
Конкретните условия, права и задължения
на страните, срокове и начин на плащане са уредени в Договора за лизинг и Общите
условия към него, представляващи неразделна част от този договор, с които
лизингополучателят е запознат изцяло и ги е приел безусловно, задължавайки се
да спазва Общите условия на договора, още с подписването му.
Основание за начисляване на процесната сума
е разпоредбата на чл.12, ал.1 от Общите условия на договорите за лизинг на
оператора, предвиждащ, че в случай на неизпълнение от страна на
лизингополучателя на задължение по договор, лизингодателят има право да обяви оставащите
месечните вноски за предсрочно изискуеми, дължими и платими, като съгласно ал. 2
на същата разпоредба, месечните вноски и другите дължими плащания стават
предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора за предоставяне на
мобилни услуги, както и в случай на забава в плащането на дължими съгласно тези
договори плащания.
Вещото лице по съдебно –
счетоводната експертиза, установява, че размерът на незаплатените лизингови
вноски е в размер на 9.98 лева, за
периода от 17.04.2018 г. – 19.05.2018 г., а общият размер на неплатени
лизингови вноски е в размер на 119.76 лева.
Ето защо, в конкретният случай,
съдът приема за установени предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост на остатъка от лизинговите вноски. Предвид упражненото от страна на
лизингодателя право да обяви предсрочна изискуемост и с оглед факта, че няма
представени доказателства по делото мобилното устройство да е върнато на
оператора, ответникът дължи заплащане на претендираната сума в размер на 104.79 лева, чиято изискуемост настъпва
след издаването на съответната месечна фактура за отчетните периоди по договора
за мобилни услуги и на падежа, указан във фактурата.
Следователно, претендираните в настоящото
производство суми за неплатени лизинговите
вноски в размер на 114.77 лева –
дължими лизингови вноски по Договор за лизинг от 17.04.2018 г., от които
неплатени лизингови вноски в размер на 9.98 лева с вкл. ДДС (две вноски, всяка
по 4.99 лева), за периода 17.04.2018 г. до 19.05.2018 г. и предсрочно изискуеми
лизингови вноски за периода 20.06.2018 г. – 17.03.2020 г. в общ размер на
104.79 лева с вкл. ДДС (равняващ се на 21 неначислени лизингови вноски), е
изцяло основателен.
Относно сумата в размер
на 272.86 лева – начислена неустойка
за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги, съдът намира
следното:
След предсрочното
прекратяване на договора за мобилни услуги, сключен между „Теленор България“
ЕАД и С.Д.Ш., по вина на потребителя поради изпадането му в забава, операторът
е издал и фактура №**********/20.07.2018 г., включваща задължение за заплащане
на неустойка за предсрочното му прекратяване в общ размер на 272.86 лева.
Размерът и основанието за възникване на
задължението за неустойка при предсрочно прекратяване на договора за мобилни
услуги, по вина или инициатива на потребителя, са уредени от страните в Договора
за мобилни услуги.
В процесния Договор за мобилни услуги от 17.04.2018
г., страните са уговорили дължимост на неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти до края на срока на договора, при предсрочно прекратяване поради
неизпълнение.
Съобразно чл. 92 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват. Тоест функциите, които изпълнява неустойката,
са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да
се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. Не трябва да се
пренебрегва и санкционната й функция, която се извлича от възможността
неустойката да бъде единствено намалена.
В договора страните са уговорили неустойката по правоотношението в размер
на оставащите до края на срока на договора месечни абонаменти. Неустойката всъщност е равна на цената на самата
услуга за оставащият период от договора, като по този начин позволява на
доставчика да получи цената, независимо от това, че след прекратяването не
предоставя услугата.
Нищожността на клаузата за неустойка се преценява към момента на
сключването на договора и постигнатото споразумение с Комисия за защита на
потребителите не влияе на преценката. Без значение е и обстоятелството, че
ищецът претендира неустойката в трикратен размер на абонамента. Клаузата за
неустойка е част от договора, а по действителността на договора и неговите
клаузи, съдът е длъжен дори да се произнася служебно и без направено насрещно
възражение.
Така твърдяна от ищеца и формулирана клауза за дължимостта й, изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката, като не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението и причините за прекратяването - Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК; ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето, следва
изводът, че не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част правоотношението изобщо не
е породило правно действие.
Освен това, дори, в договора, страните да са уговорили неустойка по
правоотношението в трикратния претендиран размер на стандартните абонаменти по
договора. Въпреки ограничаването, клаузата е неравноправна, защото не държи сметка за
обема на неизпълнението на потребителя относно оставащия срок на договора и
евентуалните вреди на търговеца от това неизпълнение. Независимо дали
правоотношението се прекрати на първия месец или 3 месеца преди края му, дължимото обезщетение е едно и също,
въпреки че неизпълнението е различно. Реално, колкото е по - малко
неизпълнението, толкова по-голяма е неустойката, която потребителят трябва за
плати.
Поради това, съдът намира, че клаузата за уговорена неустойка е неравноправна,
с която се задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение -
чл. 143, т. 5 ЗЗП (в редакция преди изменението с ДВ
бр. 100 от 2019г.).
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето, следва
изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
правоотношението изобщо не е породило правно действие.
Ето защо, търсената сума в общ размер на 272.86 лева, ще се отхвърли изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни, на основание чл.
78, ал.1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът е направил искане,
представил е списък по чл. 80 ГПК /л.107/ и доказателства за сторени такива от 125
лева – платена ДТ, 360 лева – адв. възнаграждение, 300 лева – депозит за особен
представител, 300 лева – за експертизи. По съразмерност се дължат общо 726.75 лева, които ще се присъдят в
тежест на ответника.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /т.12 на ТР
№4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/, които по съразмерност възлизат на общо 267.15 лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Д.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ
на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, следните суми: 448.88 лева /четиристотин четиридесет и
осем лева и осемдесет и осем стотинки/ –
главница, представляваща стойността на неплатените абонаментни такси и ползвани мобилни услуги, за отчетен период от 17.04.2018 г. – 19.05.2018
г. по Договор за мобилни услуги от 17.04.2018 г.; 114.77 лева /сто и четиринадесет лева и седемдесет и седем
стотинки/ – главница, представляваща
стойността на 9.98 лева - неплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от
17.04.2018 г., за периода от 17.04.2018 г. - 19.05.2018 г. и предсрочно
изискуеми лизингови вноски за периода 20.06.2018 г. – 17.03.2020 г. в общ
размер на 104.79 лева, ведно със законната лихва върху главниците, считано от постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.02.2020
г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове за установяване дължимост на следните суми: сумата
над 448.88 лева до пълния предявен размер 458.88 лева – главница, представляваща стойността на неплатените
абонаментни такси и ползвани мобилни услуги, за
отчетен период от 17.04.2018 г. – 19.05.2018 г. по Договор за мобилни услуги от
17.04.2018 г., както и предявения иск за установяване
дължимост на сумата от 272.86 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги от
17.04.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 1490/26.02.2020 г. по ч.гр.д. № 3149/2020 г. на ПРС.
ОСЪЖДА С.Д.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, следните суми: 726.75 лева (седемстотин двадесет и шест
лева и седемдесет и пет стотинки) – разноски по съразмерност за настоящото
производство и сумата от 267.15 лева (двеста
шестдесет и седем лева и петнадесет стотинки) - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч. гр. д. № 3149/2020 г. по описа на ПРС.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ