Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ренета Иванова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 888 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от М.В.Ц.
*** за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 1001 лв.,
представляваща платени без правно основание суми по Договор за отдаване под
наем на земеделска земя от 22.06.2012 г., и 324,22 лв. – мораторна
лихва за периода 15.02.2016 г. – 20.06.2019 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 1001 лв. от 21.06.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, за които суми е издадена Заповед №
182/24.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 619/2019 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за отдаване под наем
на земеделска земя от 22.06.2012 г. Община Свиленград му предоставила за
временно и възмездно ползване имот № 000425, находящ се в землището на с. Щит.
Годишната наемна цена била в размер на 1018,84 лв. Посочено е, че със заповед
от 10.02.2016 г. на Кмета на Община Свиленград договорът за наем бил прекратен.
Поддържа, че от 15.02.2016 г. не ползвал имота, но бил заплатил наема за цялата
2016 г. в размер на 1018,84 лв. Като се приспадне от тази сума дължимото за
периода 01.01.2016 г. – 15.02.2016 г., намира, че остатъкът от 955,17 лв. се
явявал платен без основание. Въпреки че считал, че бил заплатил всички свои
задължения към Община Свиленград, на 06.02.2019 г. получил покана за доброволно
изпълнение за сумата от 33,50 лв. – наемна вноска и сумата от 12,33 лв. – мораторна лихва върху нея. Посочил е, че заплатил и тези
суми. С оглед всичко изложено поддържа, че недължимо платените суми към Община
Свиленград били в общ размер на 1001 лв. (955,17 лв. + 33,50 лв. + 12,33 лв.),
като претендира и начислената мораторна лихва върху
сумата от 955,17 лв. за периода 15.02.2016 г. – 20.06.2019 г. в размер на
324,22 лв. Поради
това депозирал пред РС Свиленград заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение. Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
ответникът подал възражение срещу издадената заповед, за него бил налице правен
интерес да предяви настоящия иск. По тези съображения моли да бъде уважена
исковата му претенция.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, в който излага съображения за неоснователност на
иска. Ответникът не оспорва, че по силата на Договор за отдаване под наем на
земеделска земя от 22.06.2012 г. предоставил на ищеца за временно и възмездно
ползване земеделска земя от общинския поземлен фонд, представляваща имот №
000425 по картата на възстановената собственост на землището на с. Щит. Не се
спори и че след извършена актуализация дължимата от ищеца годишна наемна цена
била в размер на 1018,84 лв. Поддържа, че на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА и § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ била издадена Заповед № 148/10.02.2016
г. на Кмета на Община Свиленград за прекратяване на наемното правоотношение
между страните поради несъответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и ал. 4
ЗСПЗЗ. Твърди, че ищецът обжалвал издадената заповед, която представлявала
индивидуален административен акт. С влязло в сила на 12.01.2017 г. решение по
гр. д. № 340/2016 г. по описа на РС Свиленград била отхвърлена жалбата на
ищеца. Изразява становище, че административният акт не могъл да бъде
изпълняван, ако е подадена жалба в съда против неговата законосъобразност. Поради
това счита, че договорът за наем между страните бил прекратен от момента на
влизане на съдебния акт в сила, т. е. от 12.01.2017 г. Твърди, че до момента на
влизане на съдебния акт в сила ищецът бил ползвал отдадения под наем имот,
поради което дължал заплащане на уговорения наем. Поради това счита, че
заплатените от ищеца суми не били надвнесени, като съставлявали плащания по
сключения между страните договор. По тези съображения моли да бъде отхвърлен
предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
Въз основа на подадено от ищеца заявление
е издадена Заповед № 182/24.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 619/2019 г. по описа на РС Свиленград, с която е
разпоредено на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1001 лв., представляваща недължими плащания по
Договор за отдаване под наем на земеделска земя от 22.06.2012 г., и 324,22 лв.–
мораторна лихва за периода 15.02.2016 г. – 20.06.2019
г., ведно със законната лихва върху сумата от 1001 лв. от 21.06.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и разноски по делото, включващи 26,50
лв. – за държавна такса. От приложеното ч. гр. д. № 619/2019 г. се установява,
че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът е депозирал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, а ищецът в изпълнение на указанията на съда в
преклузивния едномесечен срок е предявил искове за
установяване съществуването на вземането си.
В разглеждания случай страните не спорят,
а и от представения Договор за отдаване под наем на земеделска земя от
22.06.2012 г. се изяснява, че ответникът, в качеството на наемодател, е
предоставил на ищеца, в качеството на наемател, за временно и възмездно
ползване имот № 000425 по картата на възстановената собственост на землището на
с. Щит, общ. Свиленград, с площ от 156,745 дка, представляващ пасище от
общинския поземлен фонд. Не е налице спор и че годишната наемна цена била в
размер на 1018,84 лв., като същата следвало да се заплати на две равни вноски:
първата – до 30.06 на текущата година, а втората – до 30.12.
От Заповед № 148/10.02.2016 г. на Кмета на
Община Свиленград се установява, че на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА и § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ и поради
несъответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и ал. 4 ЗСПЗЗ е прекратено
наемното правоотношение с ищеца, считано от 15.02.2016 г. В заповедта е
посочено, че ищецът следва да заплати сумата от 128,34 лв., представляваща
дължима наемна цена до датата на прекратяване.
Срещу
издадената заповед на Кмета на Община Свиленград ищецът е подал жалба, като с
Решение № 180/15.09.2016 г. по гр. д. № 340/2016 г. по описа на РС Свиленград,
влязло в сила на 12.01.2017 г., същата е отхвърлена като неоснователна. В
мотивите на посоченото решение е прието, че тъй като в съответствие с
изменението на § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ ищецът не е изпълнил изискването
да започне на отглежда пасищни селскостопански животни, Кметът на Община
Свиленград законосъобразно е издал заповед за прекратяване на договора за наем
на горепосочения имот от общинския поземлен фонд.
От
представените платежни документи се установява, че на 29.03.2016 г. ищецът е
заплатил на ответника сумата от 1018,84 лв., представляваща годишна наемна цена
за 2016 г. Също така е платил сумата от 33,50 лв. – наемна цена за периода
01.01.2017 г. – 12.01.2017 г. и 12,60 лв. – лихва за забава върху тази сума към
21.02.2019 г.
Представено е и писмо до ищеца от Областна
дирекция „Земеделие” – гр. Кърджали, от което се изяснява, че на 05.05.2016 г. последният
е подал заявление за подпомагане досежно процесното
пасище в землището на с. Щит, общ. Свиленград. Посочено е още, че тъй като след
извършена проверка било установено, че е издадена заповед за прекратяване на
наемното правоотношение, ищецът не бил допуснат за кандидатстване по заявените
схеми и мерки за подпомагане.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Възникването
на спорното материално право, предявено пред съда с исковата молба, за връщане
на даденото при начална липса на основание се обуславя от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т. е.
без да е бил налице годен юридически факт, а именно без да е било налице
валидно договорно задължение за заплащане на наемна цена за процесния
период от 15.02.2016 г. до 12.01.2017 г.
В
разглеждания случай страните не спорят, че ищецът е заплатил на ответника претендираната сума в размер на 1001 лв. Спорният въпрос е
дали плащането е извършено на основание съществуващия между страните договор за
наем, поради което е необходимо да бъде изяснено от кой момент е породила
действие издадената от Кмета на Община Свиленград заповед за прекратяване на
наемното правоотношение. Според § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ договорите за
наем или аренда на пасища, мери и ливади от общинския поземлен фонд, които не
са приведени в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и ал. 4 от същия
закон, се прекратяват от кмета на общината. Съгласно разясненията на
Тълкувателно постановление № 2/03.04.2018 г. по тълк.
д. № 2/2017 г. на ОС на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС по същността
си прекратяването е властническо волеизявление, направено от административен
орган в изпълнение на законово вменено му задължение. Това го определя като
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, засягащ
правата на собственици и/или ползватели на животновъдни обекти, придобити в
резултат на успешно проведена и завършила със сключване на договор процедура,
уредена в чл. 37и ЗСПЗЗ. С оглед възприетата теза, че оспорената заповед на
Кмета на Община Свиленград съставлява индивидуален административен акт е
необходимо да се обсъдят особеностите във връзка с изпълнението му. По аргумент
от разпоредбата на чл. 268, т. 1 АПК индивидуалните
административни актове влизат в сила и подлежат на изпълнение, ако са станали
окончателни, т. е., когато в установения от закона срок не са били оспорени или
ако са били оспорени – жалбата или протестът са били оставени без уважение. По
принцип съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 1 ГПК подаването на жалба пред
съда има суспензивен ефект и спира изпълнението на
административния акт. По този начин се препятства влизането в сила на
административния акт и превръщането му в изпълнителен титул по смисъла на чл.
268, т. 1 АПК. Така закрепеният в чл. 166, ал. 1 АПК суспензивен
ефект се явява част от по-общата забрана за изпълнение на невлезли в сила
административни актове по чл. 90, ал. 1 АПК и като крайна цел гарантира
защитата, която оспорващият търси – да не се осъществят правните последици на
административния акт, докато не се реши спорът за валидността/ респ.
законосъобразността му. Налице са и изключения от общото правило в случаите,
когато специален закон предвижда предварително изпълнение на даден вид
административен акт или административният орган е допуснал предварително
изпълнение на основание чл. 60, ал. 1 АПК.
Като
съобрази всичко изложено, съдът намира, че с обжалването на заповедта на Кмета
на Община Свиленград е спряно действието ѝ до разрешаване на спора от
съда. В случая не са налице изключения от общото правило на разпоредбата на чл.
166, ал. 1 АПК, доколкото липсва изрично разпореждане за допускане на
предварително изпълнение. Въпреки че в заповедта е посочена конкретна дата на
прекратяване – 15.02.2016 г., съдът не би могъл да приеме, че този израз е
равнозначен на допускане на предварително изпълнение по смисъла на чл. 60, ал.
1 АПК. Това е така, тъй като не се съдържа разпореждане за изземване на
предмета на договора, нито е посочено, че обжалването на заповедта не спира
изпълнението ѝ. От това следва, че административният орган е посочил дата
на прекратяване на наемното правоотношение с цел уреждане на отношенията по
повод заплащане на наемната цена, в случай че издадената заповед не бъде
обжалвана пред съд. Този извод се потвърждава и от факта, че не са предприемани
действия по принудително изпълнение от страна на ответника. Друг е въпросът, че
посочването на конкретна дата на прекратяване от административния орган не се
явява задължителна за другата страна, при условие че издаденият акт подлежи на
съдебен контрол. Също така в настоящата хипотеза не е предвидено и задължително
предварително изпълнение на издадения административен акт по силата на закона.
Такава възможност не е уредена нито в § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, нито в Наредба № 2 за
придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на ОбС – Свиленград. В тази връзка цитираната от процесуалния
представител на ищеца разпоредба на чл. 28, ал. 5 от Наредба № 2 се отнася до
прекратяване на договорите за наем на други обекти на правото на общинска
собственост, подробно изброени в чл. 14, ал. 4-5 ЗОС, но не и до отдаване под наем на пасища, мери и
ливади от общинския поземлен фонд на собственици или ползватели на животновъдни
обекти с пасищни селскостопански животни, регистрирани в Интегрираната
информационна система на БАБХ, чиято уредба се съдържа в чл. чл. 37м ЗСПЗЗ и
§15 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ.
От всичко изложено следва, че наемното правоотношение между страните не е било
прекратено автоматично с издаване на оспорената заповед, а е продължило да
съществува до стабилизирането ѝ с окончателен съдебен акт.
Аргумент в тази насока е и фактът, че на
05.05.2016 г. ищецът е заявил тези площи като ползвани от него при подаване на
заявление за подпомагане пред ДФ „Земеделие”. Именно, защото е имал намерение
да ползва същите до произнасяне на съда, ищецът е заплатил наемната цена за
цялата 2016 г., което е сторил на 29.03.2016 г. Обстоятелството, че не е
допуснат до кандидатстване по заявените мерки за подпомагане, тъй като е била
издадена заповед от Кмета на Община Свиленград за прекратяване на наемното
правоотношение, не би могло да обоснове извод за недължимост
на наемната цена. В случая, видно от съдържанието на представения договор за
наем страните са уговорили да се заплаща наемно възнаграждение за ползване на процесното пасище, като не са налице данни ответникът да е
създавал пречки в тази насока. Друг е въпросът, че за получаване на директни
плащания по съответните мерки е ирелевантно дали е
налице акт на кмета на общината за прекратяване на договора за наем, тъй като
разпоредбата на чл. 37м, ал. 5 ЗСПЗЗ предвижда, че договорите за наем или
аренда не се смятат за правно основание съгласно чл.
41, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители, когато
при извършване на проверките се установи, че са налице основания за
прекратяването им. Тъй като, въпреки възложената му доказателствена тежест,
ищецът не ангажира доказателства, че е освободил процесния
имот, съдът приема, че след издаването на заповедта на Кмета на Община
Свиленград е продължил да го ползва. Този извод не се опровергава от представеното
писмо от Областна дирекция „Земеделие” – гр. Кърджали. Напротив, същото
потвърждава факта, че ищецът е продължил да упражнява правата и задълженията си
по наемния договор, по силата на който се е легитимирал като ползвател при
подаване на заявлението за кандидатстване.
Предвид всичко изложено, съдът намира, че до
датата на влизане в сила на решението на РС Свиленград – 12.01.2017 г., с което
подадената от ищеца жалба е отхвърлена, между страните е продължило да
съществува валидно наемно правоотношение с произтичащите от това права и
задължения. Поради това съдът счита, че ищецът е дължал заплащането на наемно
възнаграждение за исковия период от 15.02.2016 г. до 12.01.2017 г. От това
следва, че ответникът е имал право да получи дължимия годишен наем за 2016 г. в
общ размер на 1018,84 лв., както и за периода 01.01.2017 г. – 12.01.2017 г. в
размер на 33,50 лв. Също така дължима се явява и начислената от ответната
община неустойка за забава съгласно чл. 4, т. 3 от договора в размер на 12,33
лв. Предвид горното, предявеният иск по реда на 422, ал. 1 ГПК за установяване
съществуването на вземането на ищеца в общ размер на 1001 лв. следва да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Поради неоснователността на главния иск трябва
да бъде отхвърлена и акцесорната претенция по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за дължимостта на мораторната
лихва за периода от 15.02.2016 г. до 20.06.2019 г. в размер на 324,22 лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсутско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ,
която в чл. 25, ал. 1 ЗПП предвижда възнаграждение от 100 до 300 лв. Предвид
вида и характера на извършените процесуални действия, съдът определя на
ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. за настоящото
производство.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от М.В.Ц.,
ЕГН: **********, адрес: ***, с административен адрес: гр. Свиленград, бул.
„България” № 32, за признаване за установено по отношение на Община Свиленград,
че дължи на М.В.Ц. следните суми: 1001 лв., представляваща платени без правно основание
суми по Договор за отдаване под наем на земеделска земя от 22.06.2012 г., и
324,22 лв. – мораторна лихва за периода 15.02.2016 г.
– 20.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1001 лв. от
21.06.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, за които суми е издадена Заповед №
182/24.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 619/2019 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА М.В.Ц.,
ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на Община Свиленград, с административен
адрес: гр. Свиленград, бул. „България” № 32, сумата от 150 лв., представляваща
сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: