№ 1606
гр. Плевен, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Инес Людм. Димитрова
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Инес Людм. Димитрова Гражданско дело №
20244430101658 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. № 8442/25.03.2024 г.
на М. Г. М., чрез адв. М., срещу „Сити Кеш“ ООД, за прогласяване на
нищожност на договор за кредит № ***/*** г., а в условията на евентуалност,
за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка уговорена в чл. 11, ал.
1 от същия договор, и осъждане на ответника да заплати сумата от 1 426,02
лв., недължимо платена по договора за кредит, ведно със законната лихва, а
при условията на евентуалност да бъде осъден ответника да заплати сумата от
250,00 лв., представляваща недължимо платена неустойка по договора за
кредит, ведно със законната лихва.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за кредит №
***/*** г. с ответното дружество, по силата на който и е отпусната сумата от
1600 лв., но следвала да върне сумата от 2051,30 лв., при ГПР в размер на
54,31%, ГЛП 44,5% на 10 месечни вноски. Наред с тази обща сума, дължима
на 10 вноски, и била начислена неустойка по договора в размер на 1728,70 лв.
за непредоставяне на обезпечение. Така и общата месечна вноска нараснала.
Ищцата твърди, че е платила сумата от 2000,00 лв. по договора. Формулира
доводи за нищожност на договора, или евентуално на клаузата за неустойка,
тъй като липсвали условия по договора за прилагане на посочения в него
годишен лихвен процент; не било ясно дали лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на кредита, или променлив; в договора или погасителния план
освен това не бил посочен общия размер на възнаградителната лихва, както и
неустойката. По-нататък ищцата основава доводите за нищожност на
твърденията, че в договора за кредит е посочена само абсолютната стойност
на ГПР, липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, вкл.
компонентите, които го формират. Сумата, която се претендира от кредитора
1
за неустойка според ищеца следва да е включена в ГПР към договора за
кредит, защото представлява разход, който ако бъде включен към ГПР и ГЛП,
разходите по кредита щели да нараснат двойно. С предвиждането за
заплащане на неустойка според ищцата се заобикаля и разпоредбата чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Невключването на неустойката водила и до несъответствие между
действителния ГПР и посочения в договора. Ищцата счита, че посочването в
договора на ГПР, който не съответства на прилагания в отношенията между
страните представлява заблуждаваща търговска практика, и е елемент, на
който може да се основно неравноправния характер на договорните клаузи.
Счита още, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави, тъй като с
клаузата се стига до значителна не еквивалентност на насрещните престации,
защото сумата за неустойка надвишава главницата по договора за кредит.
Претендира връщане на платените 1 426,02 лв., без основание по договора за
кредит, а в условията на евентуалност 250 лв., платена неустойка по договора
за кредит. Моли, съда да уважи предявените искове. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове
като недопустими и неоснователни. Недопустимостта следвала от това, че
правото на иск е упражнено при злоупотреба на права съгласно чл. 3 от ГПК.,
тъй като РС Плевен са подадени три идентични искови молби, с които се
оспорва идентична клауза за заплащане на неустойка по три договора за
кредит. По тези дела кредитор по договорите е едно и също дружество,
поради което разделянето на споровете се правила с единствена цел в тежест
на кредитора да се възложи заплащане на разноски в прекомерен размер.
Ищцата имала възможност да получи защита в рамките на едно производство
но тя образувала три с целта да се обогати за сметка на ответника чрез
заплащане на разноски. При установяване на поведение в нарушение на чл. 3
от ГПК, съдът следвало да уважа неоснователните искания на страните. Иска
от съда да противодейства на тази злоупотреба чрез съединяване на трите дела
на основание чл. 213 от ГПК.
По отношение на основателността на предявените искове ответникът
сочи, че нищожността на отделната клауза не влече след себе си
недействителност на договора, тъй като неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем. Ответникът счита, че е спазена
формата на договора, а клаузите по него са действително, тъй като са
съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т.7-т.12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Противно на твърденията на ищеца,
уговорките били индивидуално уговорени, вкл. тази за заплащане на
неустойка, тъй като на потребителят му е дадена пълна и точна информация с
изпратените му документи. Клаузите освен това били съставени на разбираем
български език и създават яснота и информираност у потребителя относно
крайния размер на задължението- общо и по пера. Затова и още преди
подписване на договора, потребителят е бил наясно с всички условия по него
и е избрал параметрите и условията му.
Ответникът счита, че в договора и издадения СЕФ ясно е посочен какъв
2
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира, поради което били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 от ЗПК. Разрешеният размер на ГПР
към 12.05.2023 г. е 63,85%, а посоченият по договора е 54,41%. Ответникът
счита още, че към този процент не следва да се включва неустойката, а
кредиторът е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. Неустойката счита за проявления на принципа на
свобода на договаряне, а в процесния договор тя е уговорена като плащане, в
случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане
на кредитора след сключване на договора. Поради това счита за невъзможно
стойността на неустойката да бъде включена в ГПР. Кредиторът бил наясно
към датата на сключване на договора с разходите, които се включват в ГПР.
Клаузата за неустойка обаче счита за ясна и разбираема, но такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не
предложи обезпечение на задължението си. Тоест към датата на сключване на
договора не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустойка.
Стойността на неустойката сочи, че е уговорена като фиксирана сума и изцяло
в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които да изплати заедно с
главницата и лихвата. Затова и нейната функция счита, че е както
обезщетителна, така и санкционна. Това било и ясно посочено в погасителния
план, поради което счита клаузата за индивидуално уговорена. Сочи се още, че
ищцата е информирана, както преди, така и при подписване на договора за
обстоятелствата при които възниква вземането за неустойка, точния фиксиран
размер на неустойката и начина на изплащането му. Тези обстоятелства
изключват възможността потребителя да не е наясно с икономическите
последици от сключването на договора, респ. да е налице нарушение на чл.
143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
На следващо място, ответникът твърди, че договорът за заем е
сключен изцяло по волята на ищеца, по негово искане, получил е подробна
информация под формата на СЕФ, и е имал възможност да възрази срещу
някои от клаузите или ако не е имала способност да ги прецени, да се откаже
от договора в рамките на 14-дневен срок по реда на чл. 29 от ЗПК. Ищецът
обаче не се е възползвал от нито една възможност, а напротив сключила е още
15 договора с идентична клауза за неустойка. Според ответника, от
поведението на ищеца става ясно, че изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение, а точно обратното - да се обогати неоснователно чрез
завеждане на искове и по този начин да върне само главницата. Очевидно, е че
същият е договаряла недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12
от ЗЗД и принципа, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. Потребителският договор следвало да се тълкува в контекст на
трайни отношения между потребител и търговец, създадени въз основа на
сключени шестнадесет договора за кредит с идентичен кредитен продукт.
Ищецът многократно се е запознал с условията по тези договори и
последиците от тях, а това изключва възможността да не е бил предварително
наясно с икономическите последици от сключването му. В заключение
ответникът счита, че исковете са неоснователни и като такива следва да бъдат
отхвърлени.
3
В с. з. ищецът не се явява, не се представлява, депозирани са писмени
становища от пълномощника на ищцата, в които е изложил подробни доводи
за основателност на предявените искове. Претендират се разноски по чл. 80 от
ГПК.
В с. з. ответникът не се явява, не се представлява, депозирани са писмени
становища от пълномощника на ответника, в които е изложил подробни
доводи за неоснователност на предявените искове, злоупотреба с права от
страна на ищеца и излага подробни доводи за недължимост на адвокатското
възнаграждение или редуциране под минимума предвиден в НМРАВ.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени
по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, че са сключили договор за потребителски
кредит № ***/*** г. по силата на който М. Г. М. има качеството на заемател,
със следните параметри: размер на отпуснат заем: 1600,00 лв., дължими на
разсрочено плащане на 10 месечни вноски, от които 4 вноски по 59.33 лв. и 6
вноски по 302.33 лв.; ГПР 54.31%, с фиксиран лихвен процент – 44,50%, дата
на последно плащане: 12.03.2024 г. и обща дължима сума в размер на 2 051.30
лв. Видно от т.9 от договора е, че е уговорена и неустойка – поръчител или
банкова гаранция по избор на кредитополучателя. Годишният процент на
разходите според чл.3 ал.2 на договора включва единственото договорената
между страните възнаградителна лихва. Съгласно чл. 5 от договора страните
постигнали съгласие договорът да бъде обезпечен чрез безуслова банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица. При един
поръчител, същият следвало да получава осигурителен доход в размер не по-
малко от размера на минималната работна заплата, а при двама поръчителя –
също не по-малко от размера на минималната работна заплата. Поръчителите
също не следва да са поръчители или кредитополучателя по други договори за
кредит сключени с кредитора; поръчителите не следвало да имат кредити към
банки или финансови институции и да представят служебна бележка от
работодател или друг документ удостоверяващ техния доход. Съгласно чл. 5,
ал. 2 кредитополучателят следва да представи обезпечени в срок до три дни от
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при не
представяне на уговореното по чл.5 обезпечение, потребителят се задължил да
заплати неустойка в размер на 1 728.70 лв.
От представеният СЕФ за сключения потребителски договор е видно, че
съдържащата се в него информация се припокрива със съдържанието на
договора за кредит.
Между страните не е спорно, че потребителят е получил заемната сума от
1 600 лв. и че начислена неустойка за предоставяне на обезпечение в размер
на 1728,70 лв.
Видно от погасителния план е, че наред с дължимата месечна вноска
състояща се от главница и лихва, е начислена и неустойка в размер на 1728,70
лв., а общата дължима сума по договора е в размер на 3 780 лв. с включена
неустойка, а без неустойка – 2 051,30 лв.
В искането за сключване на процесния договор за потребителски кредит
4
ищцата е посочила, не притежава моторно превозно средство, не притежава
друго недвижимо имущество, освен лятна кухня 25 кв.м., не притежава акции
и дялове в търговски дружества, облигации и друго движимо имущество, има
три деца, за които се грижи сама, получава 780 лв. доход от майчинство.
Горната фактическа обстановка се установав от събраните писмени
доказателствени средства на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват
с придадената им по чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена сила и стойност
и не са налице други факти, които да внесат съмнения в тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са допустими първоначално обективно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 33 вр. 21 от ЗПК, чл.
143,ал.1 вр.ал.2, т.5 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно
правоотношение по силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в
размер на 1600,00 лв. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не
съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и
договорна лихва, е начислена съгласно чл. 11 от договора и неустойка, поради
непредставяне на обезпечение в уговорения срок. Ответникът не отрича, че
такава уговорка съществува, но оспорва предявеният иск с доводите, че
клаузата е действителна.
Основанията за нищожност на клаузата за неустойка, на които ищецът се
позовава / заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави чрез клаузата
за неустойка и неравноправност на същата/ са изрично предвидени в чл. 21 от
ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. първо и второ от ЗЗД, и чл. 143, ал.2, т. 5 от ЗЗП, като те
следва да бъдат разгледани в последователност от най-тежкото основание –
това по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 към по-леките. Следва да бъде посочено, че
съгласно Тълкувателно Решение №1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело №1/2020 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът следи служебно за част от пороците, водещи до
недействителност на оспорената сделка. Императивните норми, уреждащи
нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на
страните, които са ги сключили. Договорната автономия не е абсолютна, тя е
ограничена от чл.9 ЗЗД, според който страните могат да свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на
повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е
спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се
5
ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно.
Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира
установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи
сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват
правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни
норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността,
която при отнесен до съда спор, следва да бъде констатирана служебно. Съдът
е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци,
произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от
общоизвестни или служебно известни на съда факти. В случая от
съдържанието на потребителския договор се установява, че уговорената и
начислена неустойка обезпечава акцесорно задължение на потребителя, като
чрез начислената неустойка се заобикаля забраната на чл. 19, ал.5 от ЗПК, а
именно да не се надвишава допустимия размер на годишния процент на
разходите. Начислената неустойка представлява скрито възнаграждение за
кредитора, което същият е очаквал предвид факта, че е изначално начислена в
погасителния план наред с всяка месечна вноска. Това скрито възнаграждение
оскъпява общия размер на кредита и обстоятелството, че не е включена в
годишния процент на разходите по арг. чл. 3, ал.2 от договора, прави
невъзможна и преценката на потребителя за общия дължим разход по кредита.
Налице е и още едно основание за недействителност на оспорената клауза
на чл. 11 от договора за кредит, като съдът намира, че същата накърнява
добрите нрави. Съобразно разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1 от
15.06.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ОСТК, неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това е
така, защото с уговорената и начислена неустойка не се обезпечава основното
задължение на потребителя да върне предоставения му паричен заем, а се
начислява за това, че той не е изпълнил допълнително задължение за
предоставяне на обезпечение. Основателен е доводът на потребителя, че с
уговореното обезпечение кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
задължението си по чл. 16 от ЗПК върху потребителя. С оглед въведените
твърдения от ответника в отговора на исковата молба, се налага очевидното
разбиране, че същият е наясно колко сключени договори за потребителски
заем има потребителя и евентуалната цел, поради която се сключва и
процесния договор. Знанието на тези обстоятелства не изключва
задължението на кредитора при договоряне на параметрите на договора, да
проучи платежоспособността на потребителя и евентуално да откаже да
сключи още един потребителски договор с него. Прекомерността на
неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез
съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Процесната
неустойка, от една страна е определена в глобален размер от 110 % и от друга,
се формира не върху непогасената част от главницата, а върху целия й размер,
като е изначално начислена. Тоест, дори и при незначително неизпълнение от
страна на длъжника, кредиторът винаги ще начисли неустойка, която ще бъде
процент не от неизплатената част от договора, а от общо дължимата сума.
6
Методиката, по която се формира неустойката налага разбирането, че
единствената цел, с която е договорена, е да предостави на кредитора
възможност да капитализира допълнителни приходи ( прикрити като
неустойка ), а не да репарира евентуално претърпените от него вреди.
Предвид изложеното, то явно е, че неустойката драстично излиза извън
присъщите си функции и като такава се явява нищожна поради накърняване
на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради което предявеният
отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен на това
основание.
Съдът не следва да разглежда останалите искове за нищожност на
клаузата за неустойка, тъй като не е настъпило вътрешнопроцесуалното
условие за тяхното разглеждане. Следва обаче да бъде допълнено, че липсата
на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съдът обаче е ограничен от
рамките на диспозитивното начало, а именно прогласяне на клаузата в чл. 4 от
договора.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване. От приетото заключение по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че ищцата е
заплатила сума в размер на 1600 лв. главница, сума в размер на 346,97 лв.
договорна лихва от 12.05.2023г. до 13.11.2023г., неустойка в размер на
1 426,02 лв. за периода от 12.05.2023г. до 13.11.2023г. и сума в размер на 135
лв. такса за администриране на просрочен кредит, общо платени суми от
ищцата в размер на 3 507,99 лв., вместо посочената сума в експертното
заключение в размер на 3 372,99 лв. От представената справка за движение по
кредита от ответното дружество, е видно, че са извършени плащания от
ищцата за сумата в размер на 1600 лв. главница, сумата в размер на 346,97 лв.
договорна лихва и сумата в размер на 1426,02 лв. неустойка. Не е извършено
плащане за сумата в размер на 135 лв. такса за администриране на просрочен
кредит. Общата сума, заплатена от ищцата по договора за кредит е в размер на
7
3372,98 лв. С оглед гореизложеното е допусната техническа грешка в
заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза
за сумата от 135 лв. такса за администриране на просрочен кредит. Съобразно
изводът за основателност на иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, то извършеното от
ищеца плащане на сумата от 2000,00 лв., по нищожната клауза, е дадена при
начална липса на основание, поради което подлежи, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, на връщане. Ответната страна не установи наличието на
основание, по силата на което да е настъпило имущественото разместване.
Ето защо, предявеният кондикционен осъдителн иск е основателен и като
такъв следва да бъде уважен за сумата от 1 426,02 лв. Върху главното вземане
се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда до окончателното й погашение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът
следва да заплати разноски в полза на съда за държавна такса в размер на
100,00 ./ по 50,00 лв. за всеки един от предявените искове, определени
съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК/, поради това, че ищецът е освободен
на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответникът следва да заплати и на
основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на
ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от
представените документи/договор за правна помощ от 12.03.2024 г./ се
установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на
ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен
договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191
от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение №
319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази
възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от
25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16
и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), поради което не следва да прилага НМРАВ при
определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи и конкретно
правилото, че се дължи възнаграждение за всеки отделен иск. Това е така,
защото правилото не съответства на предоставената правна услуга и правна и
фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило при
четири проведени открити съдебни заседания, не се характеризира със
значителна фактическа и правна сложност, ищецът и пълномощникът му не са
се явили, и са събрани незначителни по обем писмени доказателства.
Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил
е писмени документи, и е подал писмени становища за съдебните заседания.
Общият материален интерес на делото е 5 206,02 лв., като фактите от които
произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи, и именно на тях
8
се основават различните искания на ищеца. Не се установяват допълнителни
разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната
по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената
правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското възнаграждение
следва да бъде определено в размер на 700,00 с ДДС, като до тази стойност е
отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3
от ГПК ответникът има право на заплащане на направените от него разноски,
съразмерно с отхвърлената част на иска, но по делото от ответната страна не е
представен договор за правна защита, с уговорено възнаграждение, не е
представен и списък по чл. 80 от ГПК, поради което не следва да бъдат
присъждани разноски на ответника.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 11, ал.1 за дължима
неустойка поради непредоставено обезпечение, уговорена в договор за
потребителски кредит № ***/*** г., сключен между М. Г. М., ЕГН
**********, като потребител и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, като
кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради накърняване на
добрите нрави.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, да заплати на М.
Г. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
сумата от 1 426,02 лв., представляваща недължимо платена неустойка по
договор за потребителски кредит № ***/*** г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на ИМ-25.03.2024 г. до окончателното изплащане на
сумата, като за разликата от 1 426,02 лв. до претендираната сума в размер на
1907,99 лв. ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 100,00 лв. по сметката на РС Плевен
представляваща дължимата държавна такса за разгледаните искове и 250,00
лв. внесен депозит за вещо лице по назначена съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, да заплати на
основание чл. 78, ал. 7 от ГПК сумата от 700,00 лв. с ДДС, за предоставена
безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на
ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му
с въззивна жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
9
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10