Решение по дело №17050/2016 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 3745
Дата: 27 октомври 2017 г. (в сила от 3 май 2019 г.)
Съдия: Надежда Георгиева Славчева-Андонова
Дело: 20165330117050
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 12 декември 2016 г.

Съдържание на акта

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 3745/27.10.2017г., гр.Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивски районен съд, гражданско отделение, в открито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                                         РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА

          

при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 17050 по описа на съда за 2016 година и за да се произнесе,  взе  предвид следното:

 

         Предявен е иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК.

         В исковата молба от К.А.Д. против „ЕВН България Топлофикация” ЕАД е направено искане за прогласяване нищожността на заповед № … за парично задължение от …г. по ч.гр.дело № … по описа за …г., като издадена в противоречие с правото на ЕС и националното право. Посочено е, че заповедта е в противоречие с чл.411, ал.2, т.2 ГПК, като дори съдът да е десезиран да изследва произхода на дълга, заповедта не трябва да противоречи на закона и добрите нрави. Твърди се, че съдът е трябвало да приложи общностното право, като още от заявлението било видно, че е декларирано нарушение на чл.101 и чл.102 ДФЕС, а като приложение липсвал писмен договор за основание за задължение съгласно чл.7 от Директива 2011/83/ЕС. Заповедта била издадена при липса на компетентност. Заповедта била издадена и в нарушение на т.2б от Тълкувателно решение № 4 по тълкувателно дело 4/2013г. на ОСГТК, като според ищеца изразът „доставена топлинна енергия за периода...на стойност...лева” не представлявал индивидуализация на родово определена вещ. Не били посочени основанието и размера на доставената топлинна енергия. Основанието било посочено в чл.9, параграф 3, б. „б” от Директива 2012/2/ЕС – отопление на имот, отопление на общи части и БГВ, а размера – количеството топлинна енергия в КВтч за всяко едно основание и едва тогава – цена на топлинна енергия на всяка основание поотделно и накрая общата сума. В нарушение на чл.411, ал.2 ГПК не бил съставен писмен съдебен акт – разпореждане, от което да е видно, че са налице отрицателните предпоставки. Устните съдебни актове били нищожни.  Освен това ОУ на ответното дружество не били нормативен акт, а били част от писмен договор и влизали в сила с изричното им приемане. Не били спазени основни изисквания на правото на ЕС за договорите от разстояние – чл.2, т.1, чл.6 и 7 от Директива 2011/83, приложение А към Директива 2003/54 – за минималните реквизити на съдържанието на договора и чл.3 от Директива 93/13 – за неравноправните клаузи в договорите. Било налице и нарушение на чл.17, ал.3 от Конституцията на РБ, тъй като задължение към търговско дружество било недопустимо и противоконституционно. Нарушени били и чл.8 ЗЗД и чл.298 ТЗ, в които бил залегнал основният принцип в договарянето между равноправни частни субекти, както и чл.147а ЗЗП, във връзка с чл.7 от Директива 2011/83. Направено е искане за прогласяване нищожността на посочената заповед за изпълнение, като са претендирани и направените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Според ответника не е налице у ищеца правен интерес от завеждане на иск по чл.270, ал.2 ГПК, тъй като ищецът е възразил по ч.гр.дело № … по описа на ПРС за …г., получил е необходимата срещу нея защита, а дали вземането по заповедта е дължимо или не, подлежи на преценка от съда, разглеждащ иска по чл.422 ГПК. Сочи се, че е недопустимо преразглеждането на въпроса за нищожността на заповедта за изпълнение, доколкото по исковото производство съдът вече се е произнесъл по възражението на г-н Д. за нищожност на издадената заповед за изпълнение. В случай, че се счете, че искът е допустим, се изразява становище за неговата неоснователност, тъй като заповедта не била нищожна по смисъла на чл.270, ал.1 и ал.2 ГПК.

           Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

           По делото е изискано и приложено ч.гр.дело № … по описа на ПРС за …г., образувано по заявление от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, по което е издадена заповед № … за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от …г., с която е разпоредено К.А.Д., ЕГН ********** *** да заплати на дружеството сумите от 1433.88 лв., представляваща стойност на топлинна енергия, доставена за периода от …г. до …г. по партида с клиентски номер № … за обект на потребление с ИТН: …, находящ се в гр.П., ж.к. „„Т.”, бл…., вх…., ет…., ап…., обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от …г. до …г. в размер на 245.85 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – …г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото в размер на 33.59 лв. държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. 

           При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

           В определение № 64 от 23.01.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 141/2015г. е прието, че разпоредбата на чл.270, ал.2 ГПК визира изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове – разпореждания, заповеди и т.н. Прието е, че тези актове също могат да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици, както и да създадат привидност на формирана воля на правораздавателен орган, със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени, поради което няма основание да се откаже правото да се иска установяване нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове – решенията на съда. Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск е допустим.

Разгледан по същество обаче, според настоящия съдебен състав, искът е неоснователен. Издадената заповед за изпълнение отговаря на изискванията за валидност на заповедта, поради което и не може да бъде обявена за нищожна. В производството по издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК не се прави проверка относно съществуването, основателността и размера на претендираното вземане. Целта на производството е да се провери дали вземането е спорно, тъй като ако длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение, проверката се осъществява в исковия процес. Достатъчно е, че заявителят твърди, че вземането съществува. В случая, заповед № … за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от …г. съдържа всички реквизити по чл.412 ГПК. Същата е в писмена форма, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната компетентност на съда, волята на съда е изразена по начин, който позволява тя да се изведе от акта, в заповедта са посочени основанието и размера на вземанията, поради което и изложените в исковата молба доводи за противоречие на искането със закона и добрите нрави, за липса на писмен съдебен акт, съдът намира за неоснователни. По отношение на доводите за нищожност на заповедта за изпълнение, във връзка с Общите условия на дружеството – ответник, които според ищеца са част от писмен договор и влизат в сила с изричното им приемане, същите не са относими към предмета на настоящето производство, а са от значение в евентуално производство по чл.422 ГПК, с цел преценка необходимо ли е сключването на индивидуален писмен договор между потребителя и доставчика на услугата. Не са конкретни изложените доводи за неприлагане правото на ЕС, поради което съдът намира, че искът по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на цитираната заповед за изпълнение следва да се отхвърли като неоснователен.     

           При този изход на делото и предвид направеното от ответната страна искане, на същата следва да се присъдят направените по делото разноски. Съгласно чл. 78, ал.8 ГПК, в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. С оглед на това съдът намира, че в конкретния случай юрисконсултското възнаграждение следва да се определи в размер на 100 лв. 

           По изложените съображения съдът

 

Р Е Ш И:

 

           ОТХВЪРЛЯ предявения от К.А.Д., ЕГН ********** *** против „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул. „Христо Г.Данов” № 37, със з. п. Р. Д. и Ж. П. С. иск за прогласяване нищожността на заповед № … за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.01.2016г., издадена по ч.гр.дело № … по описа на ПРС за …г.

           ОСЪЖДА К.А.Д., ЕГН ********** *** да заплати на „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул. „Христо Г.Данов” № 37, със з. п. Р. Д. и Ж. П. С. сумата от 100 лв. /сто лева/ направени по делото разноски.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                             РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

ИЧ