Р Е Ш
Е Н И Е
№
от 30.04.2024
град София
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
I
-9 състав, в открито съдебно
заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИ АНАСТАСОВА
при участието на
секретаря Виктория Каменова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова
гражданско дело № 4880 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано
е по предявени от „Ю.Б.“ АД срещу Д.А.Д. и М.Х.Д. обективно и субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за солидарното
осъждане на ответниците да заплатят следните суми:
- сума в
размер от 45954.83 швейцарски франка
– частично предявен от сума в общ размер от 82215.65 швейцарски франка,
представляваща главница по сключен договор за
потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008 г. за периода от 10.04.2016г. до
07.04.2019г.;
- сума в размер на 1058.88 швейцарски франка – банкови такси за периода от
10.04.2016г. до 07.04.2019г.;
- сума в
размер на 633.34 лева – нотариални
разноски за периода от 25.09.2018г. до 07.04.2019г.
Ищецът „Ю.Б.“ АД твърди в
ИМ,че сключил с ответниците Договор за потребителски
кредит № HL 42988/07.10.2008 г., по силата на който като солидарни длъжници им е предоставена сума в размер на 67 636
швейцарски франкове еквивалентна на 43 277 евро по курса на банката към
датата на получаването й – 20.10.2008 г. Годишната лихва се формирала от базов
лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове (5%)и надбавка от 1,5%.
Към задължението се прибавят и следните такси:1,5% върху размера на разрешения
кредит (еднократно); 0,004 % комисионна за управление на кредита дължима
ежемесечно; 70 лв. административна такса(еднократно) Дължимите суми следвало да
се върнат в швейцарски франкове периодично в срок от 300 месеца. При забава се
дължала лихва в размер формиран от лихвата за редовна главница+10 % наказателна
надбавка. С допълнителни споразумения от 17.04.2009 г.; 30.04.2010
г.;13.06.2011 г.; 16.02.2012 г.; 27.09.2012 г.; 29.04.2013 г.; 12.12.2013 г.; 27.08.2014 г.; 27.07.2015 г. страните
констатирали съществуването на непогасен дълг и договорили облекчени условия за
погасяването му. Поради неплащане в срок на погасителните вноски, банката
обявила кредита за предсрочно изискуем с нотариални покани,получени от длъжниците на 05.11.2018 г. Ищецът иска осъждане на ответниците
в условията на солидарност да му заплатят: 45 954, 83 швейцарски франка
(80 000,01 лв.) част от дължима главница в общ размер на 82 215, 65
швейцарски франка за периода 10.04.2016 г.; 1 058, 88 швейцарски франка
(1 843, 34 лв.) – банкови такси за периода 10.04.2016 г. - 07. 04 .2019
г.; 633, 34 лв. – нотариални разноски за периода 25.09.2018 г. – 07.04.2019 г.
Претендира разноски.
Ответниците Д.А.Д. и М.Х.Д.,
съобразно изменението, направено в първоначалния проекто-доклад
/л. 225 и сл./ са депозирали отговор на исковата молба, в който са изложили
съображения за неоснователност на предявените искове. Излагат съображения, че с
подписани допълнителни споразумения банката е увеличила размера на първоначално
договорения лихвен процент, което е довело до увеличаване на размера на
дължимите погасителни вноски. Възразяват за наличие на неравноправни клаузи в
договора за кредит, а именно чл. 3, ал. 5, ал. 6, ал. 3 и чл. 12, в които е
предвидена възможност за едностранно изменение в размера на годишната лихва,
чрез промяна на БЛП, което не подлежи на договаряне. Излагат доводи, че тези
клаузи не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на
кредитополучателите. Считат за неравноправни клаузите, с които се прехвърля
върху ответниците риска от изменение на курсовите
разлики при превалутирането. Считат, че чл. 23, ал. 1
от договора не отговаря на изискванията за яснота и разбираемост. Оспорват
настъпването на предсрочна изискуемост и надлежното им уведомяване за това.
Направено е възражение за погасяване на вземанията по давност.
Ответниците са предявили и следните
обективно и субективно съединени насрещни осъдителни искове: искове с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 143, т.
10 ЗЗП за установяване на
недействителността на клаузи
по чл. 3, ал.
5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008г.; иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника по насрещния иск „Ю.Б.“ АД да заплати на ищците по насрещния
иск сумата от 12000 лева,
представляваща разлика между предварително договорените и реално заплатените анюитетни вноски за периода от 20.10.2008г. до
09.04.2019г., в резултат от едностранното изменение на лихвения процент; иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника по насрещния иск „Ю.Б.“ АД да заплати
на ищците по насрещния иск сумата от 3000
лева, представляваща недължимо платени курсови разлики за периода от
20.10.2008г. до 09.04.2019г.
Предявен е осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 45954.83 швейцарски франка – частично предявен
от сума в общ размер от 82215.65 швейцарски франка, представляваща главница по
сключен договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008
г. за периода от 10.04.2016г. до 07.04.2019г.
Основателността на предявения иск се обуславя от
кумулативното наличие на следните императивно необходими предпоставки:
1.
наличие на валидно облигационно правоотношение
между
ответника и ищеца по сключен договор за
потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008 г. и допълнителни споразумения
към него, с параметри посочени в исковата молба;
2.
срок за погасяване на кредита и
размер на задължението;
3.
предаване на договорената сума на
кредитополучателя;
4.
настъпила предсрочна изискуемост на
вземането;
5.
уведомяване на ответниците
за настъпилата предсрочна изискуемост.
С Определение от
18.03.2022г. /л. 225, стр. 2/ съдът е отделил като безспорно установено и
ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните сключването на
описаните в исковата молба договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008г.
и допълнителни споразумения към него. От представения по делото молба договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008г.
/л. 43 и сл./ се установява, че на 07.10.2008г. ищецът, в качеството си на
кредитор и ответниците, в качеството им на
кредитополучатели са сключили договор за потребителски кредит, по силата на
който ищецът е предоставил на ответниците кредит за
текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 43277 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на ищеца
в деня на усвояване на кредита, а ответниците се
задължават да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и
при условията на договора. В чл. 1 , ал. 2 е предвидено, че за деня на
усвояване на кредита, за приложимия към същата дата търговски курс „купува“ за
швейцарския франк на ищцовото дружество, както и за
конкретно определения съобразно него размер на кредита в швейцарски франкове
страните подписват Приложение № 1 към процесния
договор, представляващ неразделна част от него. От представеното по делото
Приложение № 1 /л. 50/ се установява, че датата на усвояване на кредита е
20.10.2008г., като към датата на усвояване на кредита приложимият курс „купува“
за швейцарския франк на ищцовото дружество към еврото
е 1.********* като определеният съобразно този курс размер на предоставения и
усвоен от кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от
договора за кредит е 67636 швейцарски франка. В чл. 3, ал. 1 от договора е
предвидено, че за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката годишна
лихва в размер на сбора на БЛП на дружеството ищец за жилищни кредити в
швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата
плюс договорна надбавка от 1.5 пункта. Посочено е, че към момента на сключване
на договора БЛП на дружеството ищец за жилищни кредити в швейцарски франкове е
в размер на 5%. В чл. 3, ал.
5 от договора изрично е посочено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните като банката
уведомява кредитополучателите за новия размер на БЛП за жилищни кредити и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони като договорените надбавки не се променят. В чл. 4 от договора е
предвидено, че кредитополучателите заплащат на банката следните такси: такса за
управление, възлизаща на 1.5% върху размера на разрешения кредит еднократно,
платима при първо усвояване по кредита; комисионна за управление на кредита,
платима ежемесечно на датата на падежа на съответната погасителна вноска по
кредита, в законоустановената последователност на
съответната погасителна вноска, в размер на 0.04% върху размера на непогасената
главница по кредита, считано към същата дата; административна такса в размер на
70 лева – еднократно дължима при подаване на документите за кредит. В чл. 5 от
договора за кредит е предвидено, че крайният срок за погасяване на кредита,
включително дължимите лихви е 300 месеца, считано от датата на кредита. В чл. 6
от договора е предвидено, че погасяването на кредита се извършва във валутата,
в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В чл. 6, ал. 3 от
договора е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора
банката промени БЛП на дружеството ищец за жилищни кредити, размерът на
погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за
което кредитополучателите с подписването на договора дават своето
неотменяемо и безусловно съгласие.
Видно от представените по делото 9 на брой
споразумения се установява, че страните по делото са сключили допълнителни
споразумения: от 17.04.2009г. /л. 51 и сл./; от 30.04.2010г. /л. 63 и сл./; от
13.06.2011г. /л. 76 и сл./; от 16.02.2012г. /л. 87 и сл./; от 27.09.2012г. /л.
100 и сл./; от 29.04.2013г. /л. 103 и сл./; от 12.12.2013г.
/л. 106 и сл./; от 27.08.2014г. /л. 111
и сл./; от 27.07.2015г. /л. 115 и сл./ като БЛП е увеличаван многократно и в
последното споразумение размерът му възлиза на сумата от 6.95%.
От приетата по делото ССчЕ
/л. 302 и сл./, кредитирана от съда като компетентно и обективно изготвена се
установява, че размерът на дължимата главница възлиза на сумата от 82215.65
швейцарски франка. /л. 323/.
Спорна между страните в случая е единствено четвъртата предпоставка за
уважаване на иска – настъпила предсрочна изискуемост на
вземането. В тази връзка следва да се изложат следните съображения: в чл. 18, ал. 2 от процесния договор /л. 47/ е предвидено, че при
неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или
частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем,
считано от датата на падежа на последната вноска като изискуемостта настъпва,
без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. В тази връзка от
приетата ССчЕ се установява, че последното погасяване
на задълженията по кредита с направени вноски е извършено на 19.04.2016г. /л.
323, стр. 2/ като след тази дата погасяване на задължения по кредита не е
извършвано. Същевременно от представените по делото нотариални покани /л.
119-л. 124/ се установява, че ответниците са
уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по реда на чл.
47, ал. 1 ГПК – чрез залепване на уведомление.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочат и следните
съображения: съобразно константната съдебна практика на ВКС исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване може да бъде взето предвид като факт,
настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал.
3 ГПК.
Предвид всички гореизложени съображения съдът намира, че ответниците са надлежно уведомени за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането. По отношение на възражението на ответниците
за недействителност на разпоредби от сключения договор за кредит, съдът намира
същото за неотносимо по отношение на вземането за
главница, доколкото в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК изрично е предвидено, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно доколкото от приетата ССчЕ се установи,
че дължимият размер на главницата възлиза на сумата от 82215.65 швейцарски франка /л. 323/, то предявеният иск е основателен и
доказан.
В тази връзка следва да се обсъди възражението на
ответника за погасяване на претендираната от нея сума
по давност: съобразно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД
е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за
наем, за лихви и за други периодични плащания. В случая поставеният въпрос е относим само към последната хипотеза на посочената правна
норма. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да
има периодичен характер, или да е установено като такова със закон.
Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ
юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно
от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо
плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични
плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части –
аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. Ето защо в случая е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД /в този смисъл са Решение № 261 от 12.07.2011
г. по гражд. д. № 795 от 2010 г., ІV г. о., ГК и
Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г.
о., ГК /. Доколкото в случая видно от представените по делото
нотариални покани се установява, че предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит е настъпила на 14.12.2018г., а
исковата молба е депозирана на 09.04.2019г., то вземането не е погасено по
давност.
С оглед всичко гореизложено, искът се явява
основателен и доказан изцяло.
По отношение на предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 1058.88 швейцарски франка – банкови такси за
периода от 10.04.2016г. до 07.04.2019г. и сума в размер на 633.34 лева – нотариални разноски за периода от 25.09.2018г. до
07.04.2019г., следва да се изложат следните съображения: основателността на
предявените искове се обуславя от доказване на основанието и размера на
вземанията.
В чл. 4 от процесния
договор е предвидено, че кредитополучателите заплащат на банката следните
такси: такса за управление, възлизаща на 1.5% върху размера на разрешения
кредит еднократно, платима при първо усвояване по кредита; комисионна за
управление на кредита, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната
погасителна вноска по кредита, в законоустановената
последователност на съответната погасителна вноска, в размер на 0.04% върху
размера на непогасената главница по кредита, считано към същата дата;
административна такса в размер на 70 лева – еднократно дължима при подаване на
документите за кредит. От приетата по делото ССчЕ се
установява, че размерът на дължимите банкови такси възлиза на сумата от 1058.88
швейцарски франка и нотариални такси в общ размер от 633.34 лева /л. 323/,
включващи сумата от 574.83 лева – такса за подновяване на ипотека /л. 126/ и
сумата от 58.51 лева – нотариална такса за връчване на покана /л. 125/.
По отношение на възражението на ответниците за наличие
на неравноправни клаузи в договора за кредит, а именно чл. 3, ал. 5, ал. 6, ал.
3 и чл. 12, в които е предвидена възможност за едностранно изменение в размера
на годишната лихва, чрез промяна на БЛП, което не подлежи на договаряне, съдът
намира, че това възражение не е свързано с вземанията за таксите.
Настоящият състав намира, че вземанията не са погасени по давност,
доколкото не се касае за периодични плащания, поради което е приложима
5-годишната давност, която към момента на депозиране на исковата молба не е
изтекла.
С оглед изложените съображения предявените искове се явяват основателни и
доказани изцяло.
По отношение на насрещните искове с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 143, т.
10 ЗЗП за установяване на недействителността
на клаузи
по чл.
3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL
42988/07.10.2008г., следва да се изложат следните съображения:
Предмет на иск за обявяване на нищожността на договорни клаузи, е установяването
със сила на пресъдено нещо, че процесните
договорни клаузи са засегнати от посочените в исковата молба пороци, а именно
– противоречие с настоящата правна
уредба чл.43 ЗПУПС, уреждаща начина за изменение на тарифите на банка, и поради
поставяне на насрещната страна по договора в неравноправно положение.
В производството се установи, че между ищците по
насрещните искове като кредитополучатели, и ответното дружество по насрещните
искове са възникнали облигационни отношения по договор за кредит, сключен на 07.10.2008г.
и допълнителни споразумения към него. Доказа
се и това, че с клаузата на чл.3, ал.1 от договора страните са постигнали
съгласие, че кредитополучателите наред с главницата, следва да заплаща на
банката и годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на
кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава
насрещна престация за това от кредитополучателите, а
именно възнаграждение за времето, през което последните ползват предоставените им
парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост
е уговорена между страните с посочената договорна клауза. Съществуването на
задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за
банков кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид
търговска сделка и в закона – чл.430, ал.2 ТЗ. В чл.3, ал.1 от договора за
кредит е предвидена и компонента, която участва при формиране на размера на
годишния лихвен процент, от който се определя дължимата от кредитополучателя възнаградителната лихва, а имено това е базовият лихвен
процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, който към момента
на сключване на процесния договор е ясно определен по
размер в неговото съдържание – 5%. Ето
защо и следва да се приеме, че ответниците са
обвързани от поетото от тях с чл.3, ал.1 от договора за кредит задължение да
заплаща на ответника по насрещните искове възнаградителна
лихва, чийто годишен размер е 5% /определя се като сбор от БЛП, който е 5% и
надбавка 1,15 пункта/.
На следващо място,
обаче, доколкото не се спори, че по време на действието на процесния
договор кредиторът „Ю.Б.” АД е изменил едностранно размера на дължимата от
кредитополучателите възнаградителна
лихва, се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на банката
с валидна клауза в сключената между страните сделка.
От съдържанието на процесния договор за кредит е видно, че такова право на
банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя,
да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на
което да измени и размера на дължимата от ответника по насрещните исковевъзнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска, е предвидено в клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит.
В случая ответниците са физически лица, на които по
силата на договор от 07.10.2008г. е
предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска
или професионална дейност, поради което и същите
имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Това тяхно качество не се и оспорва от ответника по насрещните искове. Следователно ответниците, като кредитополучатели в отношенията, възникнали между тях и „Ю.Б.” АД по силата на процесния
договор за банков кредит се ползват от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Доколкото в чл.146,
ал.1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в
случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място да се
отговори на въпроса дали процесните клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит са индивидуално уговорена
с потребителя или не. В тази връзка следва да се вземе предвид и следното обстоятелство: с решение № 77 от 22.04.2015 година,
постановено от ВКС по гр.д.4452/2014 година са приети следните задължителни постановки: сумите, дължими за лихви и таксата за управление,
представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които дават право
на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в
такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, т.12 от Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006г./. Основният критерий за приложимостта на изключението в
чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини,
които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени
от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията
не зависи от неговата воля. За да
се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗПП/. Потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да
отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по
благоприятен за потребителя начин/чл.147, ал.2 от ЗПП/, във връзка с всички
останали клаузи на договора.
В настоящия
случай се установява, че уговорките между страните досежно размера на лихвите не са част от общите условия, при които банката –ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от
съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. Това,
обаче, не е достатъчно същите да бъде квалифицирани като индивидуално
уговорени, предвид разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП и с оглед направеното
възражение от ответника, че те са част от стандартни, изготвени
предварително договори за кредит, които сключва банката и не подлежат на
коментар и промяна. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на „Ю.Б.” АД
на основание специалната норма на чл.146, ал.4 ЗЗП. В хода на производството
ответникът по
насрещните искове, обаче, не
е представил доказателства, че включването на оспорените пет клаузи в договора е в резултат на изричното им
обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното
съдържание.
След като по делото не
е установено от „Ю.Б.” АД, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, то
за ответника са неблагоприятните последици от неангажиране на доказателства и
съдът следва да приеме, че чл. 3, ал.1; чл. 3, ал.5;
чл. 6, ал. 2; чл. 12, ал. 1, чл. 22, ал. 1 от договора за кредит са
били изготвени
от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им при сключването му. Ето защо посочените разпоредби могат да
бъдат нищожни на
основание чл.146 ЗЗП, в случай, че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези,
при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е
изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор по предявените установителни искове съдът следва да провери освен това
дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи на т.1
до т.17 на чл.143 ЗЗП, така и това дали не са налице общите критерии, дадени в
цитираната норма.
Неравноправността на
клаузата следва да се преценява именно към момента на сключване на договора за
кредит. Последният е финансова услуга по смисъла на чл.144 от ЗЗП във вр.
с Параграф 13, т.12, буква „б” от ДР на
ЗЗП, според който „финансова услуга” е
всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни
компании и инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, потребителски кредит,
обезпечен с ипотека. Нормата е заимствана
от чл.3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Самият ЗЗП е приет въз основа на тази директива,
което е упоменато в пар.13а от ПЗР на Закон за защита
на потребителите, респ. според приложение №2 от Директивата, същата се отнася и
за финансовите услуги. Идеята на закона изхожда от това, че потребителят е по-слабата икономически страна в това правоотношение,
който следва да бъде защитен, за да се
улесни изграждане на вътрешен пазар и свободно движение на стоки. Поради това
той не следва да бъде в позиция на неинформираност и, не следва да бъде
принуждаван да се съгласява с
установените предварително от продавача
или доставчика услуги, без да може да
повлияе на съдържанието им. В този смисъл е решение С
-168/2005г, С -484/2008г. на СЕС. Съдът приема, че след като Директива 93 е
въведена в ЗЗП и по-специално чл.3 от Директивата е възпроизведен в чл.143 от
Закона, то чл.143 ЗЗП е европейска норма /Решение по делото ”Еrte”,
С-260/89/. Според това последно решение винаги, когато една държава членка на
ЕС ограничава правата на гражданите чрез национални мерки, се прилага европейското право. В случая следва да се приложат чл.51, ал.1 от Хартата на основните права от Договора
от Лисабон и Преюдициално запитване по дело С-40 от 2011г. във връзка с
обозначението на понятието „приложение на европейско право”. Затова следва да
се приеме, че неравноправната клауза няма да обвърже потребителя, в случая ищците, които да заплащат и едностранно определените от банката лихви, доколкото съгласно практиката на ЕС неравноправните клаузи противоречат както на вътрешното право,
така и на общностното право.
Съгласно чл.143, т.10
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа
на непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване
волята на страните, изразена в текста на клаузата
на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит, сключен с ищците, постигнатото съгласие между съконтрахентите
в чл.3, ал.1 от процесния договор е за променлива
годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл. 3, ал.5 е прието, че промените в базовия лихвен процент
не подлежат на договаряне и стават незабавно задължителни за страните. Никъде в
договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на
базовия лихвен процент. В договора не е направена препратка към някакви правила
или методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и от какви
вътрешно институционални или външни признаци се влияе този базов лихвен
процент. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на базовия лихвен
процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика
на финансови услуги, то не може да се приеме, че е налице изключението на
чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
С оглед
нормата на чл. 3, ал. 5, въз основа на която се определя размера на БЛП, се установява, че с нея е предвидена възможност за банката едностранно, без
постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера
на базовия лихвен процент, доколкото не е определен конкретен размер, приложим към сделката, с оглед на което да измени и
размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и
съответно на месечната анюитетна вноска. Същевременно следва да се посочи,
че размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на
договаряне / чл.3, ал.5 от договора/, както и че промяната в нея зависи
единствено от волята на кредитора, който е и по - силната икономически страна в
процесните отношения, възникнали с кредитополучателя,
като съгласие на последния не се изисква и всички изменения в съдържанието на
неговата основна престация по този договор, направени
от банката, стават задължителни за него.
След като с цитираната договорна клауза се предвижда правото на „Ю.Б.” АД едностранно да
променя условията на сключения с ищцата договор
за кредит, то за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими интереси на потребителя, условията, при които търговецът може
да променя съдържанието на сделката следва да са изрично, изчерпателно и на
разбираем език посочени в самия договор съгласно правилото на чл.143, т.10 ЗЗП.
Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя условията на
договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да се
квалифицират като неравноправни.
В случая на първо
място, следва да се посочи, че в оспорените три договорни клаузи чл. 3, ал. 5, чл. 6,
ал. 3 и чл. 12, ал. 1 не
са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен
процент, представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на
дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Такива предпоставки не са
предвидени по обща воля на страните и в нито една друга от уговорките,
представляващи част от съдържанието на сключения между тях договор. Не е
конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя условията по
сделката, единствено при настъпване на
някакви обективни факти, какви са те, или пък упражняването на това право ще
зависи единствено от волята на управителните органи на търговеца, без да е
задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване на някакво
конкретно събитие.
По отношение
на клаузите на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, в тях е изразено съгласие от страна на
потребителите да поемат всички
рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс
купува и/или продава на швейцарския франк. Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В случая клаузите не са неравноправни, тъй като кредитополучателите-ищци по насрещните искове в настоящото производство са се задължили да
връщат кредита в швейцарски франкове по време на
действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение, през който
е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или да
намалят размер на вноските, поради което не е налице неравновесие в правата и
задълженията на страните. Същевременно е допустимо да се уговаря договор за
кредит в чужда валута като договорът е консесуален,
за разлика от договора за заем като реален и се счита сключен с постигането на
съгласие между страните, съгласно
чл.430, ал.1 ТЗ, а не с предаване на сумата. Допустимо е и страните да
се споразумеят задължението на банката за отпускане на средствата да бъде изпълнено
чрез предоставяне в друга валута, различна от уговорената, чийто размер се
определя като равностойност на
уговорената по установените между двете
валути курсове, определена към датата на падежа- момента на изпълнение на
задължението на банката да предостави средствата. Клаузите не са неравноправни, тъй
като произтичат от естеството на договора за кредит да
задоволи нужди на кредитополучателите в швейцарски франкове и не уврежда интереса им, макар и валутният риск да се носи от тях, тъй като кредиторът
не може да определя и влияе върху валутния курс.
С оглед
изложените съображения предявените искове с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 143, т. 10 ЗЗП са основателни по отношение на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6,
ал. 3 и чл. 12, ал. 1, а по отношение на клаузите по чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за
потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008г., са неоснователни.
По отношение на предявения
насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника по насрещния иск „Ю.Б.“ АД да заплати
на ищците по насрещния иск сумата от 12000
лева, представляваща разлика между предварително договорените и реално
заплатените анюитетни вноски за периода от
20.10.2008г.
Съгласно задължителните постановки на Постановление №
1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1,
пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две
предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице -ответника, което
му се дава от обеднялото лице-ищците и 2) липса на основание за получаването,
като в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД тази
липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищците в
настоящото производство.
Безспорно е между страните по делото, че ищците са
заплатили вноски по погасителен план към договора за банков кредит в размер
завишен от първоначално договорения. Увеличението на размера на дължимата се
месечна вноска се е дължало на действието на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
12, ал. 1 от договора на страние- поради това,че
банката е посочила нов БЛП, определящ размера и на месечните вноски дължими се
по договора от ищеца незабавно и автоматично. След като тези три клаузи от
договора за банков кредит са нищожни, то платеното на основание нищожните
клаузи е платено без основание. Съгласно приетата ССчЕ,
размерът на дължимата сума за възнаградителна лихва,
определена при годишен лихвен процент в размер на 5% БЛП+1,5% /общо 6,50%/ помесечно е в общ размер от 15706.85 швейцарски франка, а
реално заплатената възнаградителна лихва, в резултат
на едностранното увеличение на БЛП от страна на банката възлиза на сумата от
17523.17 швейцарски франка, поради което надплатената възнаградителна
лихва от страна на ищците по насрещния иск възлиза на сумата от 1816.34
швейцарски франка, което възлиза на сумата от 3630.30 лева, изчислена от съда
по реда на чл. 162 ГПК.
С оглед изложените съображения искът е основателен и
доказан за сумата от 3630.30 лева, а за разликата до пълния предявен размер от
12000 лева следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на насрещния иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на
ответника по насрещния иск „Ю.Б.“ АД да заплати на ищците по насрещния иск сумата от
3000 лева, представляваща недължимо
платени курсови разлики за периода от 20.10.2008г. до 09.04.2019г., доколкото
по делото се установи, че клаузите на чл.
23, ал. 1 и ал. 2 от договора, в които е изразено съгласие от страна на
потребителите да поемат всички рискове и вреди, включително и пропуснати ползи
от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк не са
нищожни, то предявеният иск се явява неоснователен.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода от настоящия спор, право на разноски
възниква за всички страни по делото. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от 3299.07 лева – заплатена
държавна такса за производството пред СГС.
Мотивиран от изложеното Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
Д.А.Д., с ЕГН ********** и М.Х.Д., с
ЕГН **********, с общ адрес: *** да заплатят солидарно в полза на „Ю.Б.”АД, ЕИК
******** със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
следните суми: сума в размер от 45954.83
швейцарски франка – частично предявен от сума в общ размер от 82215.65
швейцарски франка, представляваща главница по сключен договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008 г. за периода от
10.04.2016г. до 07.04.2019г.; сума в размер на 1058.88 швейцарски франка – банкови такси за
периода от 10.04.2016г. до 07.04.2019г.; сума в размер на 633.34 лева – нотариални разноски за периода от 25.09.2018г. до
07.04.2019г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3299.07 лева – разноски за производството пред СГС.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени
насрещни обективно съединени установителни искове от Д.А.Д.,
с ЕГН ********** и М.Х.Д., с ЕГН **********, с общ адрес: *** срещу „Ю.Б.”АД,
ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:***, представляван от
изпълнителния директор Д. Шумаров, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
12, ал. 1 договор за потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008
г. са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с
чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като
неравноправни като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове за прогласяване на клаузите на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за
потребителски кредит № HL 42988/07.10.2008г. за нищожни, на основание чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като неравноправни.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”АД, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:*** да заплати
солидарно на Д.А.Д., с ЕГН ********** и М.Х.Д., с ЕГН **********, с общ адрес: ***,
на основание на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 3630.30 лева
представляваща разлика между предварително договорените и реално заплатените анюитетни вноски за периода от 20.10.2008г. до 09.04.2019г. като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 3630.30 лева до пълния предявен размер от 12000 лева, както и иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
3000 лева, представляваща недължимо платени курсови разлики за периода от
20.10.2008г. до 09.04.2019г.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: