РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 07.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и шести април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 13690/2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 301496/11.12.2020
г., предявена от З.Е.Б., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, против „Е.М.“ ООД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът З.Е.Б. твърди, че на 11.05.2009
г. по ч.гр.д. № 15192/2009 г., по описа на Софийски районен съд, 73
състав, е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, по силата на които ищецът, С.Й.М.,
с ЕГН: **********, Г.Б. С., с ЕГН: **********, и Г.А.С., с ЕГН: **********, са
били осъдени да заплатят солидарно на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, следните суми: сумата от 29 147.76 лева –
главница, ведно със законната лихва, считано от 14.03.2009 г. до изплащане на
вземането, сумата от 17 830.02 лева – просрочена наказателна лихва, за периода
от 05.12.2007 г. до 13.03.2009 г., сумата от 939.56 лева – разноски по делото
за заплатена държавна такса, както и сумата от 919.00 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на така издадения
изпълнителен лист и молба на кредитора „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, било
образувано изпълнително дело № 20098460400184 по описа на ЧСИ О.М., с
рег. № 846 от КЧСИ, с район на действие СГС. На 23.07.2012 г., по
изпълнителното дело било издадено запорно съобщение до „А.Б.“ ЕООД -
работодател на З.Е.Б., за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
последния.
Ищецът твърди, че не дължи вземанията -
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист,
тъй като са погасени, поради изтичане на предвидения в закона давностен срок по
давност.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на
ответника „Е.М.“ ООД, в качеството му на частен правоприемник на „РАЙФАЙЗЕНБАНК
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, че не му дължи процесните вземания, тъй същите са погасени
поради изтичане на предвидения в закона давностен срок. Претендира направените
по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Е.М.“
ООД е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че по ч.гр.д.
№ 15192/2009 г., на СРС, 73 състав, е била издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист, за посочените от ищеца вземания, че е било образувано изпълнително дело,
както и че е частен правоприемник на „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД.
Ответникът оспорва исковете с възражението, че
са недопустими, евентуално – неоснователни. Излага съображения, че твърденията
на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност, са неоснователни.
Сочи, че по изп.д. № 20098460400184 по описа на ЧСИ, с рег. № 846 от КЧСИ
са искани и са предприемани изпълнителни действия, прекъсващи както приложимия
5-годишен давностен срок, така и предвидения в чл. 433, ал. 1 т.8 ГПК,
преклузивен срок. Искането на взискателя да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсвало давността защото съдебният изпълнител бил длъжен
да го приложи. Ответникът се позовава на действащото към момента на образуване
на изпълнителното дело Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, в
което било постановено, че давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането. Сочи, че извършената отмяна
на цитираното постановление с т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по Тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се прилага от датата
на обявяването на решението и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства. Ответникът излага съображения, че погасителната
давност не води до погасяване на самото вземане, а само на възможността то да
бъде принудително изпълнено. Моли, исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
направените по делото разноски.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
11.05.2009 г. по ч.гр.д. № 15192/2009 г. по описа на СРС, 73 състав, е
била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, по силата на които З.Е.Б., с ЕГН: **********,
С.Й.М., с ЕГН: **********, Г.Б. С., с ЕГН: **********, и Г.А.С., с ЕГН: **********,
са били осъдени да заплатят солидарно на
„РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, следните суми: сумата от 29 147.76 лева –
главница, ведно със законната лихва, считано от 14.03.2009 г. до изплащане на
вземането, сумата от 17 830.02 лева – просрочена наказателна лихва, за периода
от 05.12.2007 г. до 13.03.2009 г., сумата от 939.56 лева – разноски по делото
за заплатена държавна такса, както и сумата от 919.00 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д.
№ 15192/2009 г. на СРС, 73 състав е било образувано изп.д. № 20098460400184 по описа на ЧСИ, с
рег. № 846 от КЧСИ.
Вземанията, посочени в Заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д.
№ 15192/2009 г. на СРС, 73 състав, са били
прехърлени от „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК: ********на ответника „Е.М.“
ООД, ЕИК:*********.
За тези факти
страните не спорят, и същите са отделени като безспорни и ненуждаещи се в
отношенията между страните по делото (с определението от 04.03.2021 г.).
Ищецът признава,
че през 2012 г., по изпълнителното дело е било изпратено запорно съобщение до „А.Б.“
ЕООД - работодател на З.Е.Б., с което е бил наложен запор на трудовото
възнаграждение на ищеца.
Видно от
представената справка от НАП, ТД „София“ (л. 14 и сл.), трудовото
правоотношение между ищеца и „А.Б.“ ЕООД
е било прекратено на 05.07.2012 г.
С постановление
от 14.03.2019 г., ЧСИ, с рег. № 846 от КЧСИ, след като е констатирал, че в
продължение на 2 години не е постъпвала писмена молба от взискателя за
извършване на изпълнителни действия, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е
прекратил производството по изп.д. №
20098460400184.
Други
докателства по делото не са ангажирани.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното
Предявени
са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
439, ал. 1 ГПК - за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 15192/2009 г. на СРС,
73 състав.
Преди
да пристъпи към произнасяне по същество на спора, съдът е длъжен и служебно да
съобрази допустимостта на производството, в която връзка са и изричните
възраженията на ответника. Извършвайки проверка в тази насока, съдът намира
предявените искове за допустими, а направеното от ответника възражение за
неоснователно. За да бъде допустим специалният иск по чл. 439 ГПК, той
трябва да се основава на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по реда на чл. 416 ГПК, каквито в настоящия случай се сочат (изтекъл
давностен срок). С определение № 513/24.11.2016 г. по ч.т.д 16760/2016 г. по описа
на ВКС, І ТО се приема за допустим предявен отрицателен установителен иск независимо от липсата на висящо
изпълнително производство за събиране на вземането към момента на предявяването
му. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на
съществуващия в полза на кредитора (бивш взискател)
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз
основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание ищецът има интерес да установи с оглед
упражняване на други свои имуществени или неимуществени права. За ответника по иска винаги е налице възможност за
ново изпълнително дело докато изпълнителният лист не бъде обезсилен или не се
установи по исков ред недължимост на сумите по него, което от своя страна
обуславя и интереса от отрицателния установителен иск –
така: Определение № 549/29.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4317/2018 г. по описа на ВКС, IV
ГО.
По
същество на спора, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.124 ал.1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да възстанови правото
си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес
от това. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК
оспорването на вземането, във връзка с чието принудително осъществяване е
образувано изпълнителното производство, може да се основава единствено на
обстоятелства, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Същото право има
и длъжникът в производството по издаване на заповед за изпълнение, която е
влязла в сила.
В
настоящия случай, новият факт на който се
позовава ищеца е настъпила в рамките на изпълнителния процес погасителна
давност по отношение на вземанията, предмет на изпълнителното производство.
Погасителната давност е сложен
юридически факт, представляващ съвкупност от два елемента: изтичането на
определен период от време и бездействие на титуляра на правото. Съгласно чл.
116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането.
Според задължителните разяснения, дадени с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433 ал. 1, т. 8 ГПК
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ)
- насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на
давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят
е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността
се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Ако
кредиторът не предприема действия, въпреки че има правна възможност да го
стори, давността тече. В изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/.
Със същото ТР е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”,
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по
право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
В случая, с оглед установеното
от фактическа страна, последното по време валидно изпълнително действие по
отношение на ищеца е наложеният през 2012 г. запор върху трудовото му
възнаграждение, получавано от „А.Б.“ ЕООД.
Трудовото правоотношение между ищеца и
„А.Б.“ ЕООД е било прекратено на 05.07.2012
г., поради което и най-късно до тази дата, изпълнителният способ е могъл да
се осъществява. По делото няма доказателства (няма и твърдения) за други релевантни изпълнителни действия след тази дата, поради
което изпълнителното производство, по отношение на ищеца, е било прекратено по
силата на закона - на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, най-късно на
05.07.2014 г. – две години след датата, до която е било възможно изпълнителният
способ да се осъществява.
След като последното по време
валидно действие, което прекратява погасителната давност е най-късно от 05.07.2012 г., новата давност е започнала да тече най-късно от тази дата - 05.07.2012
г., поради което и към момента на предявяване на
исковете, общата петгодишна давност е изтекла.
Перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя
е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на
Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е
започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът
и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с
него. По въпроса от кой момент поражда действие отмяната на Постановление на
Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да
се приеме, обаче, че до приемането на посоченото Тълкувателно решение е
действало постановлението на ПВС, петгодишната
давност отново е изтекла, тъй като са изминали над 5 години от датата на
приемане на тълкувателното решение – 26.06.2015 г.
С оглед
изложеното предявените отрицателни установителни искове са основателни и следва
да се уважат изцяло.
Относно разноските: На основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адвокат М. К.М., адвокатско възнаграждение в
размер на 1995 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 1953.45 лева -
държавна такса, от внасянето на която, на основание чл. 83, ал. 1 ГПК, ищецът е
бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК, че З.Е.Б.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, не
дължи на „Е.М.“ ООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 29 147.76 лева – главница,
ведно със законната лихва, считано от 14.03.2009 г. до изплащане на вземането,
сумата от 17 830.02 лева –
просрочена наказателна лихва, за периода от 05.12.2007 г. до 13.03.2009 г.,
сумата от 939.56 лева – разноски по
делото за заплатена държавна такса, както и сумата от 919.00 лева – юрисконсултско възнаграждение, за които суми в производството
по ч.гр.д. № 15192/2009 г. на СРС, 73 състав, на 11.05.2009 г. са били
издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
ОСЪЖДА
„Е.М.“ ООД, ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на адвокат М. К.М., с личен № *********, адрес: ***, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 1995 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ООД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1953.45 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: